Вили Лилков е професор по физика, доктор на науките. Дълги години ръководи катедрата по физика в Минно-геоложки университет „Св. Иван Рилски“. Бил е общински съветник и заместник-председател на Столичен общински съвет (1999-2014) и народен представител в 43-то Народно събрание (2014-2017).

През последните няколко години той проучва архивите на Държавна сигурност (ДС). Автор и съавтор е на четири книги: „Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност: Как БКП ликвидира елита на България“ (с Христо Христов), „Погубената България: За съдбата на българския елит след 9 септември 1944 г.“ (с Христо Христов), „Доблест и наказание: Народният съд и ДС срещу спасителите на българските евреи“ и „Стопанските абсурди на българския комунизъм: Интимната изповед на ДС за икономиката“.

Даниел Пенев разговаря с Вили Лилков за мотивите му да напише излязлата по-рано тази година книга „Стопанските абсурди на български комунизъм“, за данните, които е събрал покрай своето проучване, за носталгията по социализма в България и за ролята на документите в процеса на търсенето на истината. 

В новата си книга изследвате „стопанските абсурди“ в Народна република България (НРБ). Как се зароди интересът ви към тази тема?

Знаех, че всяко предприятие е било контролирано и наблюдавано по линия на Държавна сигурност и Стопанска милиция. Поисках да се запозная с такива дела и се оказа, че в архива на Комисията по досиетата има списък на над 7000 такива дела. Причината този архив да не е обработен е, че той е бил много разпилян по предприятията в цялата страна. От тези над 7000 дела според мен не повече от 20-25% са оцелели.

Когато започнах да ги проучвам, видях, че те съдържат много информация и факти, които са в пълно противоречие с това, което пропагандата по времето на комунизма възторжено съобщаваше на населението. В тях се говори за стопански провал, продължавал години наред. Трябва да се има предвид, че не във всички предприятия е имало тежки провали – имало е предприятия, които са работили добре. Повечето хора са ходили съвестно на работа, но те не са знаели как произвежданата от тях продукция се реализира, как се изнася – например огромна част от нашата промишлена продукция е била изнасяна на загуба само и само да пристигат някакви долари в България. Хората са прави, когато казват: „Ама ние ходихме на работа, произвеждахме, изнасяхме в чужбина, получавахме заплати – как така е било провал?“. Оказва се, че цялата работа е била на загуба. Много предприятия са работили с тежки дотации години наред.

Лека-полека към тази информация от литерните дела – груповите дела за икономиката – започнах да добавям информация от признания на комунистически лидери след 1989 г. – Петър Младенов, Андрей Луканов и други висши номенклатурни кадри, които в първите години започнаха да признават за стопанския провал. Към тях се добавиха отчети на Стопанска милиция, изследвания на други изследователи – например ползвал съм доста от изследванията на Христо Христов и Антон Тодоров. Христо Христов проучи изцяло дело №4 за стопанската катастрофа, което беше засекретено, но той с много голяма упоритост успя да получи достъп до него. Там Тодор Живков и комунистическите лидери признават под клетва много неща за тези стопански провали. Антон Тодоров се погрижи да обиколи доста архиви по места, от които извади данни за конкретни предприятия в конкретни градове. Към това добавих информация от Комитета за държавен и народен контрол (КДНК), отчетите на Българската народна банка (БНБ), изследванията на проф. Даниел Вачков и други изследователи за промишлените катастрофи и аварии, които са били траен белег на икономиката – България е на едно от първите места по трудови злополуки и човешки загуби в годините на комунизма. В годишните отчети на БНБ ръководителите на банката, в колкото и захаросан вид да се опитват да представят финансовото положение на държавата, казват много неща за брака, за неизпълнението на петилетните планове.

Има много информация от ДС за фалшификациите на стопанските резултати. Има години, в които статистическите данни са така манипулирани, че да се представя, че България е на едно от първите места в света по темпове на развитие. През 1989 г. ген.-майор Кирил Величков, началник на 4-то управление на ДС, докладва пред Политбюро на Централния комитет (ЦК) на Българската комунистическа партия (БКП): „На компетентните държавни органи се предоставя изопачена информация, негодна да послужи за сериозен финансов анализ. Продължава тенденцията на манипулиране на данните на най-високо равнище“. Двама от ръководителите на БНБ съобщават на Политбюро, че фалшивата информация, която се представя в националната статистика, създава проблеми на България в международния статистически обмен. Информацията се е манипулирала от ниво предприятие, през градски и окръжни комитети на БКП, териториалните информационни центрове, министерства, до ниво национална статистика – на всички нива всеки добавя по нещо към розовата картина на социализма.

Тази история с фалшификациите, загубите и провалите започва веднага след 1944 г. с национализацията и навлизането на некомпетентни кадри в нашата индустрия. Изчезва реалната конкуренция, изчезва личната отговорност, вкарани са партийни кадри, които да управляват предприятията, много бързо се издигат некомпетентни хора, в министерствата, във външната търговия, на всички места влизат „наши хора“, които заменят стария елит. Дълго време всички неуспехи в икономиката се обясняват със саботажи и вредителство и има десетки, десетки съдебни процеси, при които за назидание се осъждат абсолютно невинни икономисти, банкери, военни инженери, минни инженери, пожарни командири. 

В книгата си посочвате, че най-висшестоящите комунистически кадри през цялото време са знаели за огромните разминавания между реалната картина и тази, която те рисуват пред обществото. Как е възможно такава мащабна заблуда да устои толкова дълго време?

Те са знаели, обаче сами попадат в капан. Плановата икономика, обвързаността в Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) и със Съветския съюз, липсата на реална конкуренция и частна собственост върху средствата за производство и земята – това са свещените постулати, на които се основава цялата социалистическа икономика, и тя може да бъде ръководена единоначално от хора, безкрайно верни на БКП. Може да правиш всякакви опити да промениш нещо, но когато не промениш тези неща, си обречен. След 9 септември 1944 г. България изпада в пълна зависимост от СССР. Развитието на държавите от СИВ се основава на ресурсите и суровините оттам, което е добре дошло за тези държави, защото получават евтини суровини. Те получават и технологична помощ от Съветския съюз. По този начин ние се обвързвамe и затваряме в този лагер, който започва да изостава от останалия свят. Технологичният скок ще стане, ако привлечем машини и технологии. Как да ги привлечем? Ще ги купим! Ще продаваме оръжие, ще реекспортираме нефт, ще крадем технологии... Тук е ролята на Първо главно управление на ДС, което започва да краде технологии много успешно, за да не плащаме лицензи.

Можем ли да обобщим, че е имало една голяма група по върховете на властта, която съзнателно е решила да поддържа години наред система, изградена върху лъжи?

Да, но това гарантира тяхната политическа власт. Те знаят, че ако кажат: „Това е лъжа, тръгваме по друг път“, ще бъдат сменени веднага, защото Москва следи тези процеси.

Каква тогава е била функцията на събираната от Държавна сигурност информация, на която вие се опирате за целите на изследването си?

Андрей Луканов казваше, че без Държавна сигурност държавата вероятно е щяла да фалира пет пъти по-бързо. Тяхната работа не е била само да установят кражбите, престъпленията, брака – те често са се намесвали и са предотвратявали много кражби и голямо безхаберие, много хора са осъждани. Въпросът е колко от тях са номенклатурни и партийни кадри, защото партийните кадри ги съдеше партията – тя решаваше дали някой голям комунист ще бъде даден на съд или ще получи партийно наказание и ще го извадят от номенклатурните списъци. БКП беше определила огромен списък от длъжности, които могат да бъдат заемани само от кадри на БКП и с решение на съответните органи. Те получаваха облаги – по-високи заплати, много повече възможности, специално снабдяване, възможности за пътуване в чужбина и доверието на властта. В момента, в който бъдеш изваден от този списък, ставаш прокажен за партията и не можеш да заемаш никакви високи длъжности, както в един царски двор или в църквата – отлъчен си. Затова за техните кадри, когато някой сгреши, те казват: „Няма да го съдим“, иначе хората ще кажат, че комунистите крадат, или ще разберат, че някой директор е бил осъден.

Как си обяснявате силната носталгия към социалистическия период в България повече от 30 години след неговия край?

С годините човек започва да търси хора, ситуации, книги, филми, занимания, които са му доставяли хубави усещания в онези години, търси местата, на които се е чувствал щастлив. Когато му припомняш за мизерията, дефицита, опашките, некачествените стоки, спирането на тока, партийните сборища и простотията на комунистическите водачи, ти разбиваш времето и пространството, където той е бил щастлив. Аз знам, че много хора ще ги заболи от книгата ми, но в крайна сметка това е истината.

Кое ви мотивира да напишете „Стопанските абсурди на българския комунизъм“? До кои хора се надявахте да достигне книгата? 

Ако при „Бивши хора“, „Погубената България“ и „Доблест и наказание“ мотивът ми беше да покажа, как е ликвидиран елитът на Царска България, тук мотивът ми беше да се противопоставя на носталгията по социализма, която се натрапва на младите поколения. На тях им се разказва, че едва ли не това е бил един щастлив живот, който някакви лоши хора са го развалили, и няма никакъв проблем днес да го продължим. Достатъчно е да посегнем на собствеността, да махнем лошите, да национализираме... Това ли ще правим отново?

Аз си спомням опашките, на които съм бил пращан като дете да чакам с възрастни хора. Как играехме в двора на училището и гледахме кога минава колата за хляб, прекъсвахме мача и тичахме към магазина, защото родителите ни са ни казали да купим хляб, докато те са на работа, и отиваме там и се нареждаме. И за мляко да чакаш, за яйца. Или да носиш непрекъснато една торбичка в джоба си, защото някъде могат да „пуснат нещо“, което да си купиш. Трябва да се разкаже истината за социализма. А истината се доказва с документи, и то документи, писани от ДС.

Като че ли хората от Държавна сигурност и представителите на комунистическия елит са били в шизофренна ситуация – трябвало е да поддържат режима, въпреки че са били наясно как стоят нещата в действителност.

В първите години в ДС навлизат бивши партизани, ятаци, надъхани комунисти и тя се ръководи от съветски възпитаници, завършили школи в Москва. Това са фанатици, верни на марксизма и ленинизма, на делото на Сталин. За тях партийната линия изобщо не се коментира – тоест налагането ѝ е ставало с огън и меч. Затова са тези убийства, затова са тези процеси. Как можете да си обясните ситуация, при която един съдия или прокурор сам вижда, че няма основания да осъди някой човек, но приема да го осъди поради факта, че партията е казала. След това много от тях се разкайват.

Отначало ДС е доминирана и ръководена от такива фанатици. С годините обаче те се убеждават, че не враговете са им виновни, а че системата е такава, но работят с убеждението, че тя може да се промени. Много от тях са работили съвестно. През последните години в ДС навлязоха по-образовани хора, на които им беше ясно, че самата система е негодна. От друга страна, те получаваха много облаги – получаваха с предимство жилище, техните деца нямаха проблем да се запишат в най-престижните университети, това да си на по-високи нива в ДС означаваше, че нямаш проблем да помагаш на роднини, да ги уреждаш с какво ли не. Това си беше една каста от хора, верни на режима, които получаваха облаги, имаха интерес и си казваха: „Защо пък да не служим на тази система?“. Те бяха избирани от семейства на комунисти. Там трудно можеше да попадне човек, който има черно петно в миналото – примерно дядо му е бил в „Белене“. Агент може да го направят, но да влезе в системата – никога!

С други думи, в края на 80-те години системата рухва под собствената си тежест.

Точно така. Освен това много от кадрите на ДС получиха възможност преди 1989 г. да се включат в различни корупционни схеми, в които да работят заедно с престъпния свят. На мен са ми разказвали криминалисти, които са разследвали тежки престъпления, че много често от Държавна сигурност са вербували престъпници, които те са били задържали и предстои да ги осъдят на 5, 10, 20 години затвор. Те са ги изваждали от арестите и са ги вербували, при което следствието се прекратява. Той го вербува и казва: „Внедрявам го в една престъпна група на морето, там ще стане наш агент“. Дават му бизнес, той започва да работи с криминалния контингент и връща обратно пари на тези, които му слагат чадъра. Много хора от този контингент направиха мутренските ядра след 1989 г., от които се родиха мафиотски групировки.

Какви са последиците за обществото ни от стопанските абсурди на социалистическа България?

Първото е безхаберието. Това години наред в едно предприятие да работят хора, които произвеждат брак и получават заплати, води дотам, че те стават безотговорни към резултата от своя труд. Да произвеждаш брак и да разсипваш суровини е нехайство, което и днес виждаме много често. Разсипията на суровини, материали, енергия и машини води дотам, че и днес очакваме някой друг да плати за нашето безхаберие. Тогава кой покриваше загубите? Самото предприятие, респективно държавата. Кой работник е бил осъден или е платил за това, че е съсипал една машина? Много често дори не е бил наказван с уволнение – държавата му покрива масрафа. И сега във всяка по-тежка ситуация очакванията на хората са „държавата да даде“, „държавата да направи“. Когато Луканов влиза в ареста на „Развигор“ и журналистката го пита къде са отишли милиардите левове от външния дълг, той казва: „Заедно ги изядохме“. Има много логика в това.

Имате ли представа как са стоели нещата в другите социалистически държави?

Било е същото, но със съответните специфики. Общите белези на социалистическата икономика ги има и там – неспазване на технологична дисциплина, брак, преразход на суровини и материали, кражби, корупция. Да вземем Германия за пример. След Втората световна война едни заводи произвеждат „Ауди“ и „Мерцедес“, другите – „Трабант“ и „Варбург“. Една държава, разделена на две. 

В каква степен смятате, че в България днес вече се води по-конструктивен разговор по темата за комунизма и неговото наследство?

За да се състои този разговор, трябва да се натрупа информация. Това е и целта на моята книга – да говорим на основата на документи, истината е в тях. Само с истина може да се победи лъжата. Докато лъжата не получава срещу себе си документи, тя ще властва. Срещу лъжата – истината, срещу заблудите – документи. Ако някои хора не вярват на документи и институции, да повярват на Тодор Живков, който казваше: „Всичко, което ви говорихме за социализма, все едно че църният дявол ви го е казал“. Да повярват на Петър Младенов, който в доклада си пред Политбюро след 10 ноември 1989 г. разказва, че икономическата политика на комунистическата партия е била „След нас – потоп“. Той самият казва, че през 80-те години всяка следваща година сме били все по-зле и по-зле, че нашата природа е отровена. Да повярват на Емил Христов, секретар по икономиката на БКП, който казва, че 70% от българите през 80-те години живеят под линията на бедност.

В България за сериозни неща се говори несериозно. Срещу документите много хора казват, че имат своя гледна точка, която обаче не е подплатена с факти, а само с емоции. Разговорът с комунист няма край. Дори когато си го притиснал с факти и си сложил документите пред него, той ти задава въпроса, с който сте започнали разговора и те връща в изходна точка.

Забележете какво казват носталгиците по социализма: тогава произвеждахме еди-колко-си бройки от еди-какво-си, еди-колко-си хиляди електрокари, мотокари, помпи изнесохме в чужбина – и спират дотук. Когато ги питаш: „А на каква цена е било това?“, те нямат отговор. Произвеждахме еди-колко-си тона мляко годишно. Добре, а как ще обясните, че нямаше мляко в магазините и че имахме опашки за мляко? Те това не го коментират, те говорят само за обеми. За едно предприятие по времето на социализма най-важното беше да се изпълни планът независимо на каква цена, а когато не се изпълни, ще го фалшифицираме и системата се успокоява и чакаме премиалните възнаграждения за изпълнение на плана.

Какво ще кажете на хората, които в отговор на излизането на много книги и документални филми за комунизма, казват: „Стига с този комунизъм, за всичко той ви е виновен“?

Не за всичко е виновен комунизмът, но истината трябва да се знае и да влезе в учебниците, за да се добие ясна и точна картина за това какво е представлявал. Ако спрем този разговор, ще останат старите учебници и наложените комунистически тези. Съпротивата е много голяма, но с малки стъпки успяваме да променим нещата. Днес България е много по-добра като качество на живот, достъп до услуги, възможност да пътуваш, да се образоваш, възможности за реализация – изобщо да си свободен и да разполагаш със собствената съдба, но и да бъдеш отговорен за това.