Искрено и меланхолично с Ферзан Йозпетек

Големият режисьор разказва защо Истанбул е червен, какви уроци е научил от майка си и какво е меланхолията за него

Последна промяна на 20 октомври 2017 в 17:27 2314 0

Преди броени дни на празнична церемония в зала 1 на НДК бе връчена наградата от първата конкурсна програма на кино-литературния фестивал CineLibri. Отличието за най-изкусна адаптация отиде при режисьора Ферзан Йозпетек за филма „Истанбул червен”, създаден по мотиви от собствения му едноименен роман. Отличието се присъди на лентата заради оригиналния режисьорски и кинематографичен подход към темата за пътуването към себе си и копнежа за промяна, пречупени през спомена за едно идилично минало.  

Ферзан Йозпетек е роден в Истанбул, но от 17-годишен живее и твори в Италия. Един от най-успешните и награждавани съвременни италиански режисьори, той създава изключително елегантни филми, чиято естетиката не крещи за внимание. Неговите ленти майсторски осветяват различни кътчета от съзнанието, за които рядко се случва да се говори открито. В първата си книга „Истанбул червен” той споделя много от своята лична история, а на корицата можем да видим снимка на майка му. За създаването на екранизацията режисьорът снима в родния си град Истанбул за първи път от 16 години. Самият Истанбул е пълнокръвен герой във филма с цялата си носталгична красота.

През 2008 г. в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк (MoMA) се прожектират всички негови филми, по време на ретроспекция, посветена на личността му. Той е един от малкото италиански режисьори, удостоени с тази чест.

Поради големия интерес към филма "Истанбул червен" CineLibri обявиха допълнителни прожекции, а Offnews успя да поговори ексклузивно с режисьора.

Докато пишехте романа си „Истанбул червен“ имахте ли идеята да го превърнете във филм на по-късен етап?

Докато пишех нямах такива намерения. Но по време на пътуванията ми в Истанбул интензивността на емоциите ми се повиши и си помислих, че това е един начин да се върна към града, в който съм роден. Филмът разказва различни истории. Снимките се превърнаха в истинско приключение за мен, защото откривах нови неща за Истанбул.

Как се промени усещането Ви за Истанбул през годините – от снимките на режисьорския Ви дебют „Хамам“ до завръщането ви 20 успешни години в киното по-късно?

Единственото непреходно нещо в Истанбул е неговата меланхоличност. Тази меланхолия не е онази, идваща от студените цветове, която може да бъде открита във всички градове на морски бряг. За мен тази меланхолия идва от червения цвят на старите трамваи, изключителните залези, червената кръв, която се е ляла в продължение на векове… Също идва и от червения лак за нокти на майка ми. Връщането в Истанбул винаги е връщане в детството ми. Преоткриване е и на майка ми, която загубих по време на снимките на филма. Истанбул вече не е моят стар Истанбул. Почти е загубил девствеността си. И все пак продължава да се издига в цялото си сияние, енергия, цветове и вдъхновения. Истанбул е един много странен и обаятелен град. Изгубва се, но също и се крие от хората, които искат да го открият.

Истанбул непрекъснато се променя и филмите са способни да уловят прелестта му само в един краткотраен момент. Кое състояние на Истанбул искахте да уловите в „Истанбул червен“?

Исках да уловя меланхолията на града, която символизира връзката ми с миналото и годината, в която се случиха снимките.

Естествен процес ли беше за Вас да се обърнете към друг начин за разказване на истории – да напишете дебютния си роман „Истанбул червен“ и втората ви книга „Sei la mia vita”?

Писането на роман е друг вид тръпка. Много по-вълнуващо е, отколкото при филм, който дава резултати за по-кратко време. Книгата има различен подход и е различно приключение. Аз съм крадец на истории. Разказвам собствените си истории, като ги омесвам с историите от животите на други хора. Всички те, точно както във филмите ми, идват от срещите ми с хора, които са ми повлияли дълбоко.

Защо избрахте да сложите снимка на майка си на корицата на „Истанбул червен“?

Тази книга е посветена на майка ми. На корицата е написано: „Няма нищо по-важно от любовта“… Това научих от нея. Да страдаш е по-добре, отколкото да се откажеш… Съществуват невъзможни любовни истории, едностранни истории или недовършени любовни истории… Научих от майка си и жизнения си опит, че пожарът е по-добър от студеното сърце… Майка ми беше права и за още нещо – човек може да обича двама души едновременно. Възможно е и да изпитва страст към два различни града, както моята любов към Истанбул и Рим.

Кое представлява по-голямо предизвикателство за Вас – да създадете филм по своя книга или по роман от друг автор?

Предпочитам да работя върху своите истории.