Боецът Стамина от Азов: Воювам от 18-годишен, гордея се със себе си

Стамина е боец от инженерно-сапьорския взвод на 1 батальон на 12-а бригада със специално предназначение Азов. Преди това е бил пехотинец. Воюва от 18-годишен. С него разговаря кореспондентът на OFFNews в Украйна Горица Радева.

Горица: Разкажете за живота си до началото на пълномащабната война?

Стамина: Малко преди войната започнах да уча в колеж. Повечето време се разхождах, играех на компютъра на видеоигри, взех си котка, занимавах се със спорт. Войната започна и това беше като интересна информация за мен. Аз се смях на хората, които казваха, че ще започне война, изпращах им видео, на което индийци викат духове за мир, смеех се. Когато започна първите дни ми беше интересно, а после… Аз живеех между Стоинка и Ирпин, на 10 километра от Киев. Удариха по Буча, при нас спря тока. Започнах да убеждавам баба си и дядо си да отидем в Киев. Те не искаха да ме слушат. 10 дни след началото на войната върху нашия дом падна снаряд. Отхвърчаха стъклата. Аз бях в една стая с по-малкия си брат, видях, че той е добре. Побягнах към съседната стая – баба и дядо също бяха добре. Тогава от удара се разби колата ни и нямаше вече възможност да заминем.

Побягнах към един свой приятел, оказа се, че той вече е заминал. Връщам се и виждам как вертолет лети и ми се стори, че лети именно към нашия дом. Дотичах до вкъщи, слава богу, всички бяха добре, но беше много страшно. Вече се бях почувствал сирак. След това още 10 дни останахме у дома. Виждахме движението на техниката, по картата руснаците бяха на 3 километра от нас, вече бяха започнали да обкръжават Киев. После казах на баба и дядо: „Ако вие не искате да заминавате, аз ще замина сам“. Тогава бях на 17 години, дадоха ми пари, ключовете от апартамента. Отидох при родителите на един приятел, те бяха заминали, но се връщаха, за да нагледат къщата си. Те ме откараха. Казах им, че баба и дядо отказват да дойдат… Но когато аз съм заминал, при тях е отишла една съседка, уговорила ги, и те също заминаха, 9-10 часа след мен.

Горица: А как взехте решение да се присъедините към Азов?

Стамина: Аз по принцип не исках да ходя в армията, но все пак се реших. Аз се смятам за воин по дух. Не ми беше интересно да уча, беше ми интересно да бягам насам-натам, да изучавам различни неща. Тогава като цяло бях доста негативно настроен към украинската армия. Бях чувал, че трева боядисват и така нататък, че бюрокрацията е страшна. После в някакъв момент се реших. Първо мислех да отида във военкомата. После, докато събирах документите за военкомата, гледах различни интервюта и видеа. Имаше такива, ако сте ултраси – идете в Кракен, ако сте спортисти – идете в Азов. А за Азов бях чувал отдавна, но смътно си представях какво е. Но се реших. Отидох в рекрутинговия център. Денис – командирът на батальона ме посрещна, поговорихме. И така, на 18 години отидох в армията и съм доволен, гордея се със себе си.

Горица: Как семейството Ви се отнесе към решението Ви за военна служба?

Стамина: Много негативно. Имаше истерия. Аз отначало знаех, че ще бъде така. Извиних се на баба и дядо, защото са ме отгледали, инвестирали са пари, дали са ми образование, а аз започнах един вид да рискувам всичко и всички, заради свои егоистични убеждения. С времето приеха.

Горица: Какво отличава Азов от останалите подразделения?

Стамина: На първо място – хората са мотивирани, предимно млади и убедено са дошли да воюват. Също и командването – отдавна са се готвили за войната, получили са образование, преживяли са много.

Горица: Разкажете една смешна и една тъжна история от бойното поле.

Стамина: В Серебрянската гора. През деня имаше голям обстрел по нас. На 500 метра от нашата позиция имаше танк, повреден, но пълен с боекомплекти. Уцелиха го и всичко започна да детонира, отломки от танка падаха около укритието ни, изглеждаше все едно е започнал края на света. Тогава трябваше да се сменяме, други момчета да дойдат на позицията. И на малки групи тръгнахме назад. Вървим трима побратими, всичко наоколо гори. Беше лято, сухо, вечер и всичко гори. Като в компютърна игра някаква – всичко гори, а ние вървим по пътечката. Аз вървях по средата. Обръщам се назад и виждам, че този, който е зад мен, носи торбичка на Чудо (верига супермаркети). На него са му казали нещо да изнесе, някакъв боекомплект, или нещо, което се е счупило… И той тъпо в тази ситуация върви с торбичката, като че ли от магазина е излязъл. А най-тъжната история е, когато след раняване бях в болница. Гледам в групата, а там пишат, че разузнавачите са намерили вещите на един побратим. В смисъл? Какви разузнавачи? Какви вещи? Започвам да звъня на момчетата. Разбирам, че този побратим е изчезнал, по-вероятно загинал. Не можех да повярвам, че той е загинал. А той беше такъв Рекс. Не можех да повярвам, че това се е случило с него. Минометен обстрел, осколка… Не са могли да го спасят.

Сетих се за още една смешна история, която са ми разказвали. Бой. Камара ранени. Контузени. Загубени. Дойде наш евакуационен транспорт. Кой сам се качил, на кого помогнали. И някакъв п******т, също ранен и объркан, помислил, че това е тяхна техника. Качил се. Минали няколко километра. Той разбрал преди останалите, че не е при свои. Извадил граната и стои. После нашите започват да се броят, виждат, че са с един повече. В този момент руснакът разбрал, че ще го забележат. И казва: „Държа граната. Или ме пускате, или я взривявам“. И те го пуснали. Тръгнал той пеша в обратна посока, те продължили нататък. Никой не стрелял по него. После имаше информация от нашите разузнавачи, че са го взели в плен. Даже без оръжие е бил, само с тази граната.

Горица: Кое е най-страшното на война?

Стамина: За мен се оказа, че най-страшното е да си неходещ ранен, защото първо нищо не можеш да направиш, не можеш да се придвижваш, второ – ставаш тежест за побратимите си. На теб ти е страшно, защото си безсилен, и при това натоварваш и групата. За мен това е най-страшното.

Горица: Каква беше мотивацията Ви да се върнете на служба, след като ви раниха?

Стамина: А, аз бях леко ранен. Нямах избор. (Смее се.) Аз искам да бъда в живота готин, стремя се към това. А според мен, да бъдеш в Азов, да бъдеш военен, да участваш във всичко това, е много готино. Въобще в живота ми е такава мотивацията – да съм готин. Приятелката ми, родителите ми да се гордеят с мен.

Горица: Какво е Вашето отношение към всички тези разговори и преговори в последно време?

Стамина: Когато започнаха разговорите и първите новини за преговори – тогава хората, които обещаваха разни неща, се възприемаха сериозно. И думите им имаха някаква тежест. Изглеждаше, че войната се е затегнала, вече някакви силни изменения в нея не се случват. Аз тогава мислех, че може и да има някакво примирие. А когато Тръмп започна да говори всеки ден: „Уверен съм, че войната ще свърши утре“… И това всеки ден. Вече се възприема като празен звук. Даже не като информационен повод.

Горица: Кога и как, според вас, ще свърши войната?

Стамина: Както веднъж каза този побратим, който загина: „Започна епохата на войните. И войните ще бъдат постоянно.“ Пакистан с Индия започнаха конфликт... Аз не мисля, че нашата война ще свърши, докато Украйна не бъде въоръжена повече от Русия. Просто, за да нямат нито възможност, нито желание да ни нападнат.

Горица: Възможен ли е дълготраен мир?

Стамина: Както казах, при условие, че Украйна е въоръжена до зъби и има добра професионална армия. Може би съюз с НАТО. Необходима е просто военна мощ, за да не ни нападнат. А някак мирно да се реши, ми изглежда невъзможно. За да се случи това е необходимо да има причина, поради която да не ни нападат.

Горица: За какво мечтаете след войната?

Стамина: Мечтая да имам камара пари, да си построя къща далече в гората. Там да живея с приятелката си, да имаме много деца. Далече от хората, сами да учим децата, да ги възпитаваме. Искам да сме по-далеч от хората, които считам за неправилни.

Горица: Какво бихте казали на хората, които вярват на руската пропаганда относно Азов?

Стамина: Честно, сложно ми е да си представя как може да се вярва на това. Ако вземем например първите думи на Путин, защо е започнала войната, защото са дошли са да спасяват хората. А на окупираните територии, в градовете и селата, през които е минала войната, който е оцелял е заминал, просто са унищожили домовете на хората, а тези, които са останали – повечето са умрели. Как можеш да вярваш дори на една дума, след такова нещо? И аз описах само дин случай, който не дава повод да се вярва на руските власти.

Горица: Какво бихте казали на българите, които подкрепят Украйна и Азов, и какво бихте казали на тези, които са на страната на врага?

Стамина: На българите, които помагат на Украйна и Азов мога да кажа голямо благодаря, че не им е все едно. На мен на тяхно място, сигурно щеше да ми е все едно. А на тях щом не им е, мога само да уважавам такова поведение, и това, че помагат на хората. На българите, които са на руска страна – не знам какво да им кажа. Не знам в каква ситуация са. Ако помагат на техните момчета – то не трябва така да правят.

Горица: Кой човек за Вас е пример в живота?

Стамина: Този побратим, който загина беше пример в живота за мен. Беше човек с главна буква, който беше сърце на колектива. Беше весел, отпуснат, при това сериозен и максимално професионален.

Горица: Как се отнасяте към езиковия въпрос?

Стамина: Всички тези конфликти на основа украински/руски език, са дело на руските спецслужби, които искат на някакви малки проблеми, да се обърне много повече внимание, отколкото на проблеми, които трябва да се решат в този момент. Аз съм съгласен, че в държавните учреждения, във ведомствата, които работят с хора, трябва да са само на украински език. Това е нормална практика. Може руския да се признае за диалект на украинския и толкова. Когато е била Киевска Рус, Русия въобще не е съществувала.

Горица: Как си представяте Украйна след 10 години?

Стамина: Всичко зависи от решенията, които се вземат на високо ниво. Ако има поредица от правилни решения – при нас всичко ще е добре. А ако има корупция, ако се вземат лоши решения – ще бъде зле. Не мога да правя прогнози.

Следете новините ни в GoogleNews