'Аз съм и конят, и ездачът' – Параскева Джукелова отговаря на Макс Фриш

Последна промяна на 29 януари 2019 в 09:46 6890 0

Швейцарският драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има необикновена творческа съдба – през годините работи като архитект, журналист, автор на критически студии и сценарии за филми. Популярни в България са романите му "Щилер" и "Хомо Фабер", както и комедията „Дон Жуан или любовта към геометрията“.

Като част от своите „Дневници“ (1966 – 1971), Фриш публикува поредица въпроси, които са по-скоро повод за размисъл, отколкото търсене на конкретен отговор. Въпросите са групирани в няколко отделни части. Всяка от тях полемизира определена тема - съхранението на човешкия род, брака, жените, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта.

Параскева Джукелова е любимо име за ценителите на българското кино и театър. Завършва актьорско майсторство в първия клас, воден от проф. Стефан Данаилов. Играе в трупата на Народния театър. Публиката помни образите, които създава в пиесите „Бягащи странници“, „Кожа и небе“, „Побъркани от любов“, „Добри хора”. Има множество участия в кинопродукции, като за ролята си във филма „Сезонът на канарчетата” получава голямата награда „Златна роза“ за най-добра женска роля.” Има и две награди за водеща и поддържаща женска роля от гилдията на филмовите творци – за ролите си във филмите „Джулай” и „Съдилището”.

На срещата ни актрисата пристига точна, като за репетиция, и без никакъв грим. Струва ми се, че не възнамерява да играе. Говори внимателно и всеки път, когато използва тежки думи, на лицето й светва леко насмешлива усмивка – сякаш иска предварително да поясни, че дори най-мрачните мисли, не трябва да се възприемат прекалено буквално и сериозно. Това ме окуражава още в самото начало да заговорим за умирането.

- Какво бихте предпочели – да умрете или да продължите да живеете като здраво животно? Ако е второто – то кое животно?

- Винаги ще избера да живея. Ако това трябва да се случи в тяло на животно, то бих избрала да съм кон. Харесвам конете - тяхната красота, сила, гъвкавост. Има нещо могъщо и деликатно в тези животни - толкова силни и едновременно така плашливи. Може би донякъде съм сродна душа с тях. Товаря се доста, държелива съм, мога да търпя. На моменти се хващам, че съм като кон с капаци – вторачвам се в едно единствено нещо, без изобщо да възприемам какво се случва около мен. Освен това много обичам да препускам на воля и сама.

По този повод се сещам за филма „Омарът“ на режисьора Йоргос Лантимос – една антиутопия, в която хората без партньор в живота, саможивите и самотниците ги превръщат в животно по техен избор. Сещам се и за уморените коне, които ги убиват, нали? И за пиесата на Питър Шафър „Еквус“. Възможните асоциации са много, но във всяка от тях конят за мен си остава любимо животно. Да, умея да яздя, макар и не така добре, колкото бих искала. Навремето Димитър Кехайов ме обучаваше в неговата каскадьорска трупа към Киноцентъра. Няма да забравя как празнувах моя 30-ти рожден ден на конната база „Хан Аспарух“. Каскадьорите ме качиха на кон и така с него влязох в заведението.

Има нещо прекрасно в контактa между ездача и коня, има усещане за цялост и съвършено взаимно допълване. В момента, в който се научих да яздя достатъчно, за да се пусна в галоп, разбрах каква прелест е това. Тръсът е въпрос на техническо умение, докато галопът е приказка. То е вихър някакъв, с усещане на свобода.

- Кой човек, вече починал, бихте искали да можехте да срещнете?

- Много са. Ако става въпрос за личност, която никога не съм срещала, то това е Моцарт. Запленена съм от гениалните хора, а той е един от малкото безспорни гении. Искам да разбера как е функционирал този човек - как е живял, как се е държал, как е общувал. Може би е бил крайно неприятен – твърде странен, ексцентричен. Бих искала да се докосна до човешката опаковка на такъв нечовешки талант, да видя как го е правел това нещо, как е писал, как се е изляла тази музика от него.

От хората, които познавам, бих искала да срещна отново моята баба – тази, на която съм кръстена и на която дължа много. Тя бе работлив и много уютен човек. Всички ние, децата, се чувствахме най-добре при нея. Не си спомням да ни се е карала за нещо или да ни е наставлявала. Тя просто ни обгръщаше с добрина и топлота. Струва ми се, че сега имам нужда точно от нея – да ме прегърне, да ме приеме, да ми каже нещо, да ме приласкае.

Още:

'Хуморът - то е все едно да приближиш лъв' - Христо Комарницки отговаря на Макс Фриш

'Аз, занаятчийката' – Юлия Берберян отговаря на Макс Фриш

- Кой човешки недостатък бихте простили най-лесно?

- Мисля, че прощавам доста недостатъци. Смятам се за толерантен човек. Може би най-лесно бих простила неоправдано високото самочувствие, когато човек си вярва твърде много и донякъде се надценява. Аз дори малко завиждам на такива хора, защото това свръхсамочувствие ги води напред. То е заряд, който генерира борбеност и амбиция да се самоусъвършенстват и доказват. Такива хора са дейни и постигат резултати, а това е точно обратното на навиците на един талантлив човек, който постига всичко с лекота и затова е някак по-ленив... или пък е непрекъснато разкъсван от съмнения в собствените си качества.

Аз самата съм в постоянни колебания за нещата, които искам да направя. За съжаление това ми пречи, води ме до състояние на парализа. Понякога забравям качествата си и се вторачвам единствено в слабостите. И докато аз умувам и се терзая, други вече са се хванали и свършили работата – може би не по най-добрия начин, но с „видими резултати“. Разбира се, никога не бих толерирала откровената и агресивна посредственост, но вечното съмнение в себе си също не е продуктивно.

- От какво имате нужда, за да сте щастлива?

- Оказва се, че имам нужда от две мъжки очи, които да ме гледат с възхита. Не знам защо е така. Това някаква женска карма ли е, да зависим от мъжкото харесване и да имаме нужда да бъдем нечия муза, но в крайна сметка това е, което ме кара да летя.

- Как бихте дефинирали женствеността?

- Най-вече като адаптивност, един вид флуидност, умение да се налееш във всяка форма. И това не е непременно плод единствено на възпитание и социални стереотипи. За да оцелее родът човешки, жената трябва да е адаптивна. Ако тръгне на бой, на агресия – няма оцеляване – и за нея, и за потомството ѝ.

- По какво познавате, че обичате някого?

По това, че ми е важно той да е добре даже, когато неговото „добре“ не включва мен самата. Иска ми се този човек да се чувства щастлив и хармоничен, дори в мое отсъствие.

- Убедена ли сте в необходимостта от брака като институция?

- Аз не съм сключвала брак, защото не вярвам в силата на подобни договорки. Погледнато разумно, обаче, бракът е добре измислена система, от която обществото определно има полза. Този съюз е в интерес и на жените, и на мъжете, и гарантира някаква сигурност при отглеждане на поколението. Но аз лично не вярвам, че една клетва или подпис може да е гаранция за каквото и да е. Не вярвам в думата „завинаги“, независимо дали е произнесена пред свещеник или чиновник. „Докато смъртта ни раздели“ е една илюзия. И тогава остава прагматизмът – да сключим договор за взаимопомощ, като и двете страни знаем, че ще има клаузи, които в един момент ще нарушим.

- Ако имахте възможност да избирате между щастлив брак и талант (призвание), което би застрашило семейното Ви щастие, кое би било по-важно за Вас?

- По-важно е изкуството. Може би звучи егоистично, но творците са такива. Могат без семейство, могат дори без приятели и близки. Те живеят с личното стремление да направят нещо вдъхновяващо. Там някъде ми е сърцето и душата. Затова не мога да си представя как ще изоставя това, което ме възпламенява от малка, и ще го пожертвам в името на домашно „щастие”. Опитвам се да ги съвместявам, но истински на мястото си се чувствам на сцена и пред камера. Все едно там са ме родили. И то не е само мое усещане. Ако бе само мое, ако околните не потвърждаваха това мое чувство, то би било приумица или каприз, но не и призвание.

- Смятате ли, че липсата на тайни е задължителна за една успешна връзка или сте на мнение, че тъкмо тайната, която двама души крият един от друг, ги пази и държи заедно?

- Мисля, че ако двама души са безкрайно искрени един с друг, това непременно ще е съпроводено с жестокост. Затова вярвам, че някои премълчавания са по-скоро акт на милост – да пожалиш човека до себе си, да не го унижиш. Неизбежно и здравословно е да се очертае лично пространство, в което другият да не е допускан. Въпреки това, аз бих искала да знам всички тайни на другия. Казвам го през смях, но искрено. Би ми се искало да можем да стигнем до пълна откровеност. Но тя винаги ще е еднопосочна, защото аз съм готова да чуя и приема от другия всичко, но не съм готова да споделя всичко.

От друга страна, това да си знаем тайните означава да сме приятели. Защото приятелството е това – доверие, че ще бъдеш приет с целия багаж, който носиш. Ето това нещо, не знам защо, много трудно се постига в мъжко-женските отношения и във всякакъв вид романтично-интимни връзки. И те неизбежно се превръщат в някакъв вид игра. Ако партньорът ти отгатне всички твои тайни, тогава и тръпката от играта си отива.

- Мислите ли, че сте добър приятел?

- И да, и не. Да, защото съм готова да помогна и защото не предавам приятелите си. Не, защото не ги търся често и не поддържам огъня. Просто времето, отделено за пиене на кафе и приятна раздумка, ми се струва губене на време, а то е част от общуването, то е небходимо, за да има споделяне. Може би съм по-самостоятелен персонаж, отколкото би трябвало - предпазлива съм, не се хвърлям лесно в приятелства. Имам черупка, която някой трябва да пробие. Не съм аз тази, която ще отвори гостоприемно вратата. Затова съм много благодарна на хората, които са посегнали, потърсили са ключа към мен, опитали са се да ме изслушат, разберат и приемат.

Завиждате ли на други същества, които живеят без да имат нужда от надежда – например, рибката в аквариума?
Не знам дали рибката няма някаква надежда - може би само ние си мислим, че няма. Но има хора, които са в мир с това, което им се случва. То не е точно липса на надежда, а поддържане на един вид отворена система, която приема всичко, което ги сполетява, без да се нарушава хармонията и балансът им. Не знам как го постигат, но на тях малко завиждам. От друга страна – да живееш така спокойно и без никакви очаквания, то е все едно да се предадеш преди мачът да е игран, да вегетираш.

Спомням си, когато коментирахме с режисьора на филма „Изпепеляване“ финала, в който героинята ми се самоубива. Аз много се борех срещу този край. Категорично отказвах да се обеся в тоалетната на влака. Исках в последната сцена да има все пак някаква недоизказаност за бъдещето, някаква малка надежда – мъжът и жената да се срещнат на гарата, да се видят, а помежду им да са релсите и преминаващите влакове - да са едновременно заедно и разделени. Но Станимир Трифонов беше непреклонен - за жената, която не може да се помири с миналото, няма надежда за бъдеще. Разбира се, толкова драматични финали рядко се срещат в живота. Все пак това е филм. Слава богу, човек по-често се закача за надеждата, отколкото за въжето.

- Има ли надежда, от която сте се отказали?

- Вероятно има доста такива и това е тъжно. Например, загубих очакването, че ще се реализирам в международен план. Ясно ми е, че това е трудно дори за млада актриса. Културните и езикови бариери са твърде големи, за да може една българка да влезе в световните продукции – не просто спорадично, а с плътно присъствие. Ако не си внедрен в тази среда от малък, трудно могат да ти се случат нещата. Да не говорим и за това, че когато за мен през 1990-те имаше такъв момент, аз не получих работна виза и това реши всичко. Глупаво е да се говори за пропуснати шансове. Човек може само да спекулира какво би се случило и какво не. Но аз така и не узнах, само защото нямах един печат в паспорта си.

- Надявате ли се да има някаква форма на отвъден живот? Вярващ човек ли сте?

- Не. Аз съм плод или жертва на социалистическото си детство и не вярвам в отвъдния живот или поне не в смисъла, проповядван от религиите. Може би затова съм песимист. Вярващите хора са оптимисти, докато за съвършения атеист, всичко което правим е само суета и боричкане - до момента, в който отново ще сме пръст от пръстта – част от биологичния кръговрат. Не сме кой знае колко по-различни от мравките, например. Може би в известен смисъл липсата на развито религиозно чувство в мен се компенсира от досега ми с изкуството. Банално е да кажа, че изкуството е моята религия, но то ми дава усещане за отвъдност, божественост, вечност. Аз съм твърде рационална в мисленето си, за да мога да преодолея убеждението, че светът е „безбожен“. Ще ми се, обаче, нещо да ми намекне, че съзнанието, душата, която носим, не угасва така - с едно дърпане на шалтера.

- Доколко се нуждаете от родина?

- Очевидно много, след като живея тук и не съм опитала да се вкореня другаде. Може би в това има някаква боязън от непознатото, но не мога да си представя да вирея в друг контекст. Вероятно ме е страх да започна всичко отначало, макар че непрекъснато повтарям колко обичам началата. Обожавам, когато попадна в непозната среда, независимо тук или в чужбина, и настъпи този момент на самоизграждане пред очите на другите. Да изградиш авторитет пред непознати хора, тръгвайки от нулата – ето това много ми харесва, много го обичам. Как в началото си никой и в един момент започват да те ценят, харесват и уважават за това, което си. Но пък от друга страна не мога да си представя да оставя всичко, което съм отгледала в градинката си, и да се посадя някъде зад чужд стобор.

- Кое най-лесно бихте определили като Ваша лична собственост – нещо, което сте купили с лични средства, нещо, което сте наследили или нещо, което сте направили?

- Аз обичам да майсторя разни неща с ръцете си, да плета, но направеното е по-скоро повод за гордост. Не гледам на него като на моя собственост. Най-близо до това определение са може би книгите ми, особено някои книги, които държа да са ми винаги пред очите. Те не са една и две, но веднага ще спомена Милорад Павич и Хемингуей. Въобще, аз си вървя с книгите - ако ги няма тях, няма ме и мен.

- Бихте ли искали да сте безсмъртна?

- В безсмъртието има нещо прекалено, а всяко прекалено нещо е ненужно. В един момент се стига до пренасищане – всичко си видял, всичко си изпитал и тогава какво правиш? Както се питаха героите, очаквайки Годо - Сега, като сме вече толкова доволни, какво ще правим?

Има един разказ за това как Еос, богинята на Зората, се залюбила със смъртен. И тогава открила, че смъртните са много по-пламенни и всеотдайни от боговете. Защото боговете нямат какво да губят, а смъртните обичат и се отдават като за последно. И това, което тя преживяла със своя смъртен любим никой Бог никога не би могъл да ѝ даде.

Не, не бих искала да сме безсмъртни, но бих искала да имаме достатъчно време и да спрем едва, когато поискаме да спрем, когато се уморим.

- Как бихте искали да си отидете от този свят – в пълно съзнание за случващото се или внезапно, без да си давате сметка какво става – например, пада ви тухла на главата?

- Мисълта, че си отиваш, ми се струва много болезнена. Не знам как се преживява това от хората, които получават вест, че имат краен срок. Аз съм слаб човек в това отношение и предпочитам да си тръгна без да бъда предупредена. Точно затова искам нещата, които имам да свърша - да ги свърша сега, думите, които имам да казвам – да ги изрека днес. Не може да се разчита на наваксване. Тук сме набързо и за малко и е добре да не го забравяме.

- Какво искате да свършите през 2019?

- В професионален план искам един иницииран от мен проект да стигне до реализация – не аз да вляза в нечий чужд проект, а нещо, което аз съм замислила, да се случи. Моят проблем е, че в главата си имам твърде много планове и ми е трудно да се концентрирам върху един. Това трябва да направя – да канализирам мой собствен проект. Освен това, в личен план, искам да намеря точката на удовлетвореност от случващото се около мен и в мен. Защото в момента индексът ми на щастие не е много висок и не искам да го оставям така.

Въобще, чувствам се като вързана в конюшнята - рия с копито, пръхтя и чакам да се отвържа. Знам, че трябва да го направя сама. Няма кой друг да ме отвърже. Няма кой да ме пришпори в галоп. Аз съм и конят, и ездачът. Юздите са в ръцете ми и е време отново да усетя как вятърът диша в лицето ми и разлюлява гривата.