Може ли Европа да забрави миналото си (и в крайна сметка да направи същите грешки)?

Може ли Европа да пренебрегне миналото си и в крайна сметка да повтори същите грешки? Ако екстраполираме думите на Атанас Буров – една от най-любопитните личности в политическия и обществения живот на Третото българско царство – пред Михаил Топалов – Памукчийски, цитирани в книгата му „Срещи с Буров“, че на всеки 40 години България започва от нулата, отговорът на този въпрос е повече от категоричен – безусловно „да“.

Основанията за това не се крият само в паралелите у нас или в която и да е от близо 50-те страни на континента. Или – ако стесним мащаба – в 27-те държави членки на Европейския съюз с 24 официални езика и поне още толкова регионални, или във все още тлеещите с различна интензивност езикови, политически, социални, икономически и пр. спорове, а вече отново и военни конфликти.
А защото в израстването си като хора и като нации, ръководени от хора, всички ние правим грешки. Ако имаме късмет, знания и умения – се учим от тях.

И защото в същия този период на израстването си всички ние първо се идентифицираме посредством историята и стъпваме на миналото си – фамилното и националното.

„Европа обича да се дефинира чрез историята“, казва журналистът Явор Сидеров и допълва, че Европа прави това през цялата си история. Всъщност, опитите да се дефинира Европа чрез историята са нещата, които спъват Европейския съюз, но това е неизбежно на континент, който има толкова много различни и отчетливи национални традиции. Ако се опитваме да дефинираме Европа само и единствено чрез историята, тя няма да стигне много напред.

„Европа по никакъв начин не се отличава от другите континенти – минала е през безкрайни вражди, войни, терор, омраза, завоевания, провали, болести. От тази гледна точка, по-скоро важна е не толкова случилото се през столетията, а това, което сме успели или поне сме се опитали да изучим“, посочва Петър Пунчев – журналист и основател на първото частно радио в България, FM+. Управлявал радиостанции в Украйна и Сърбия. Обучавал там, както и в Грузия и Узбекистан.

„Поначало не вярвам“, казва той – „особено в това, че човечеството е готово да тегли уроци и поуки. Тъкмо напротив – смятам, че се въртим в цикъл и повтаряме едни и същи грешки.

Ако погледнем в нашия кратък живот, ще видим, че ние в момента – говоря за България и за тази част на Европа, Централна и Източна Европа – сме в края на един такъв цикъл. Всички световни събития, като допълнителни аргументи, подсказват, че този цикъл приключва. Какво ще следва след него, не знам, но при всички случаи идват нови предизвикателства.

Аз лично смятам, че светът е в Трета световна война. Не искам да плаша никого, че светът реално е в Трета световна война – най-вероятно от 2014 година. Ако хората са по-големи скептици, може би ще признаят обаче, че това е факт от 2022 година“, допълва Пунчев.
Разбира се, докато сме зациклени в историята, възниква и въпросът – как да преподаваме история?

Доц. Олександър Середа – историк османист, преподавател в Университета в Одеса, завършил Истанбулския университет – е категоричен: посредством фактите.

„Вижте, моят учител – аз мога да го нарека учител – османистът Омелян Прицак (първият професор по украинска история в Харвард – бел. авт.) е световноизвестен историк. След Втората световна война той се оказва в Харвард и оглавява Украинския институт в Харвардския университет. И той написа такива думи – че без извори няма история.

Когато се появяват писмени извори, тогава започва историята. Дотогава това е археология“, казва Середа.

Когато говорим за големи исторически травми, мислим за травмите от Втората световна война. Мислим преди всичко за Холокоста и други форми на престъпления срещу човечеството. Но оцелелите от онази епоха вече са много редки и са от десетилетия. „Не вярвам, че все още можем да разчитаме на директни разкази от първа ръка, за да запазим форма на колективна памет“, смята Михай Гитулеску – преподавател във Факултета по социални науки в Университета в Крайова, Румъния.

Междувременно членът на Европейския парламент Петрас Аущревичюс отбелязва, че враждебно настроени към Европа държави използват историята като пропагандно оръжие – изкривявайки я и разпространявайки лъжи.

„Запазването на паметта, преподаването на история е публичен образователен ангажимент. В свят на дезинформация, в какъвто живеем – в свят на исторически ревизионизъм, където вече има и понятие като алтернативни факти, преподаването на история не може да бъде неутрално. То е като в журналистиката“, обяснява журналистът Спас Спасов и допълва:

„Има едно понятие, което е въведено във философията – „Памет като дълг“. Това е буквален превод от френски. Това е нуждата да помним – не заради някаква носталгия по миналото, а заради справедливостта – да можем да възпроизвеждаме и да отстояваме справедливостта. Когато свидетелите вече са си отишли, отговорността за историята преминава към следващите поколения историци, които я преподават.“

Какво правим обаче, ако има хора, които не са отговорни към историята?

„Ние имаме хора, които не са отговорни. Имаме хора, чиято политическа визия за бъдещето и тяхната политическа стабилност се гради върху безотговорното отношение към историята“, посочва Спас Спасов.

„Да, хубаво е да се познава историята, добре е да се учи, да се чете, но е хубаво този процес да не надскача индивидуалното ниво на развитие. Общественото ниво на развитие не трябва да стои в минали събития. То трябва да се храни от настоящето“, категоричен е Явор Сидеров.

Подкастите от поредицата "Европа утре" са съдържание, предоставено от европейската радиомрежа Euranet Plus, която се състои от 13 водещи медийни оператори в Европейския съюз. Съдържанието е продуцирано от БНР и достига до вас благодарение на партньорството с OFFNews.

Следете новините ни в GoogleNews