Защо в София не е хубаво

Градското пространство е наситено с власт и тя ни заварва беззащитни, защото е невидима. Мислим си, че животът е просто така устроен - висиш в задръстване, живееш в сянката на съседния блок, чуваш всяка кихавица у съседите. Тази невидима власт ни въздейства някак подсъзнателно, телесно. Може да не се трогнем много от това, че някой опитва да присвои военен завод на 200 километра от нас, но изпадаме в тиха истерия, когато излезем от дома си и заварим все така осеяния с дупки тротоар, прясно набучен с нелепите зебровидни колчета.

Затова и така спонтанно възникват граждански движения в защита на града, най-често без идеология и дори без ясна програма - просто като рефлекс на телесната самозащита. Повече ги има в места като Стара Загора и Пловдив, за жалост по-малко в София, където градски дух така и не възниква.

Идеите на Ян Геел

И все пак градът няма как да се развива чрез партизански действия - необходима е последователна и отговорна публична политика. Това ни припомни гостуването на световноизвестния датски архитект Ян Геел, дошъл да съветва софийската управа. Не че каза нещо, което не знаем. И не че в България няма талантливи архитекти, които да го направят. Просто престижът в глобалния свят се концентрира в ръцете на все по-малко звезди и имаме склонност да се вслушваме само ако говори някой от най-големите.

Посланието на г-н Геел е просто: старата модерност свърши, навлязохме в пластичен, фрагментиран свят, който изисква нови решения. Разделянето на работното място от масовия жилищен комплекс (типично и за социалистическия урбанизъм) отдавна е изживяло времето си. Днес мъжът работи на едно място, жената - на друго, синът пък - от къщи по интернет. И всички те все по-често си сменят работата. Нещо повече - все по-малко хора образуват едно домакинство. В Дания например 47% от домакинствата са съставени само от един човек - неженен, разведен, овдовял. Старото стълпяване на определени места започва да става неадекватно, и то не само при жилищата, но и при офисите, които дистанционната работа ще пръска по приятни места сред природата. Епохата на масите е отминала, живеем във времето на индивида. Днес градовете не се състезават по мощ и слава, а по качество на живота, което привлича не само хората, но и инвестициите и иновациите.

Какво трябва да направи София

Какви са конкретните урбанистични следствия от тези процеси за българската столица, ако тя иска да се приближи поне малко към добрите места за живеене, които всяка година със завист гледаме в различните класации? София трябва да спре нелепите идеи за шеметни небостъргачи, които уж събират хората на едно място, а всъщност ги разделят в частни бетонни кутии. В епохата на виртуалните комуникации успешният град полага специални усилия да улеснява срещите и общуването лице в лице, да инвестира в публични пространства, пешеходни зони, зелени площи. Другият момент е, че той трябва да престане да служи на автомобила. Автомобилният транспорт задръства, замърсява, разболява. Поради което урбанистът трябва да заложи на следната стратегия - наместо да облекчава движението на коли с пътища и паркинги, да го затруднява, като успоредно с това се развива общественият транспорт. Притежанието на автомобил трябва да стане по-скъпо, по-неудобно. И тогава гражданите ще започнат да предпочитат алтернативите. Дори огромна Москва, която след падането на комунизма стана един от най-задръстените градове, днес сериозно е разтоварила централните си части. А София? Вместо да вдигне данъците на колите, общината повиши цената на трамвайните билети, вероятно за да закърпи някакъв ситуационен бюджет.

Пеша и с велосипед - възможно ли е в София?

Как да се придвижват хората? Според архитект Геел - пеша и с велосипед. Движението пеша предполага удобни тротоари, за които можем само да мечтаем, но също открити пространства, които да пресичат монотонните улици. Трябва да е приятно да ходиш - например да не те плиска вода изпод разлепената плочка на тротоара. Велоалеите също могат да поемат огромно количество трафик. При това те са много по-адаптивни към променящите се транспортни потоци, без да говорим за екологичността, тишината и ползата за здравето. В страни като Холандия и Дания около половината от придвижванията се извършват така: комбинация от велосипед и влак. За което само може да мечтае София, където карането на колело е екстремен спорт, а жп-транспорът до околните места от години е затънал в дългове и май вече го отписахме.

Новият град не бива да се мисли като машина за производство - той трябва да е по мярката на човека. Хубаво е, че тези идеи изтекоха в медиите. Може би тук-там те успяха да разклатят онези стари убедености, че повече и по-високо е непременно по-добре. Но нека се обзаложим, че в обозримо бъдеще промяна в София няма да има. Оставям пред скоби това, че големите инвеститори с небостъргачите ще се окажат по-силни от всякакви пешеходци. И че някой ще вземе парите и наместо да строи велоалеи, ще начертае едни жълти линии по тротоарите, както беше миналия път.

От нас зависи

Бедата е, че няма воля за дълбок обрат. А няма воля, защото не сме се пренастроили ценностно и самите ние, гражданите. Самите ние продължаваме да се удивяваме от голямото, бързото, лъскавото. А това е добре дошло за публичната власт, която услужливо вдига ръце и оставя метастазите на модерността да растат във всички посоки.

Защо бизнесмените строят високи кули? Ами за да прославят фирмата си, да ни направят малки, долу в подножието на своите Тръмп Тауър или Софарма. Защо алфа-мъжкарят, пък вече и любимата му, трябва непременно да ни гледат от висотата на гигантския си джип? Защото автомобилът е продължение на тялото, на мускулите, на фалоса. От билбордовете ни атакуват крещящи цветове, хилят ни се самодоволни продавачи, прелъстяват ни нахални красавици. А от нас се очаква да се дивим и да купуваме. Ако щете, вземете и монументалната пластика, която днес трескаво запълва всяко празно място в градовете ни. Не, това не е публичното изкуство на западните градове, което експериментира с формата, играе с очевидностите, забавлява; това са навъсени, бронзови герои от учебника по история, които имат за цел да внушават вина и покорство.

Как да обърнем града си към хората, как да му дадем човешки измерения? Досещате се сигурно - първо трябва да се освободим от култа към бруталната сила, с която е натоварено пространството, към сюблимното на кулите и двигателите, на скоростта и етажите. Тогава не само ще приемем, но и ще настояваме градостроителите да направят решителен завой - от кръговите кръстовища и мегаломанските стъклени паралелепипеди към град, който да е по нашата собствена мярка.

Статията на Ивайло Дичев препечатваме от Дойче веле.

Следете новините ни в GoogleNews