Снесе го. Служебното правителство. Плевнелиев, имам предвид. Снесе го също както онова гигантско - високо 2,3 метра и тежащо 200 кг яйце, което държавният глава подари на папа Бенедикт ХVI, преди две години. Кичозният дар бе дело на 15 майстори от пловдивско бижутерско студио и бе първата голяма издънка на президента. Тогава още не подозирахме за удивителната прилика между Аспен и Пампорово…

Както и да е – чудите се какво е общото между служебния кабинет и онова иноксово чудо на безвкусицата, със златно покритие и 2000 рубиненочервени кристала, пръскащи отблясъци във всички цветове на дъгата?

Отговорът е: ГЕРБ.

Вероятно малцина помнят, но веднага след издънката с яйцето стана ясно, че идеологът на покъртителния подарък за папата не е президентът, а е председателят на парламента Цецка Цачева.

Аналогично - служебното правителството  изглежда като голямо рубинено чудо в родния курник. Кич и претенция.

Служебният кабинет и онези 200 килограма кристали във всички цветове на дъгата не се различават по нищо. Те са герберска идея,  изобретение и изпълнение. Президентът Плевнелиев трябваше само да „сервира“ пред широката общественост чуждото творение.

Вече знам, че повечето десни хора, прочели тези редове, са се газирали. Затова, тук ще направя лирическо отклонение, което никога досега не съм си позволявала. Не съм пропускала нито едни избори. Винаги съм гласувала – в дясно. Затова, моля, не ми размахвайте показалците си и не ми навирайте в очите писанията си „Аз съм оптимист“ във Фейсбук, вдъхновени от служебното правителство.

В този кабинет, мили мои, присъства заместник-министър на ГЕРБ като министър-председател, присъства псевдописател и журналист, който хвалебстваше Бойко Борисов, през няколко граници разстояние. Присъства жената, която не плати 20 лв. съдебна такса за Корал. Присъства, назначената от генерал Бойко Борисов генерал Първанова.  Присъстват само хора, с уж дясна краска, а нищо дясно в тях. Присъстват такива лица, легитимирали Бойко Борисов във властта. И именно те са бъдещият му път обратно към нея. Впрочем, в нито една от речите на служебния премиер не стана и дума за ревизия на финансовото състояние на държавата… 

Този служебен кабинет блести с борисов блясък. Не блести с качества. И много моля, не ми обяснявайте, че сте оптимисти, защото през двата му месеца мандат, докато ведро твърдите, че виждате светлина в края на тунела, ще разберете, че тя е от идващия насреща влак. 

Този влак се казва ГЕРБ. Той ще ни отнесе. А после хора-факли пак ще осветяват релсите (да се четат като „магистрали“) на Пожарникаря.

И после пак оптимистите ще се превърнат постепенно в реалисти, а година по-късно в мрачни песимисти. И няма да има спасение. Четири години. Четири години все същото садо-мазо, на което извратено си играе перверзното ни общество.

Така нареченото гражданско общество в България е болно. То е като жертва на домашен тормоз, като пребита, от пияния си мъж-безумец, жена.

Впрочем, отношенията на българина с властта изпълняват с точност всяка стъпка от теорията на Ленър Уокър за домашното насилие. Тя най-общо има три фази. Първите две сме минали, остана ни третата.

Но ако трябва да се придържаме към Уокър, картината изглежда горе-долу така:  в началото насилникът  става груб, наругава жена си или я блъска. Тя не смее да му се опъне, защото се страхува от по-тежко посегателство. Той на свой ред решава, че това е приемливо за нея.

В тази фаза и двамата понякога се опитват да успокоят напрежението, всеки по свой начин - обикновено той се напива, а тя се опитва да бъде „по-добра домакиня" или „по-грижовна майка", за да го омилостиви.  

След тази „увертюра“ следва кризата. 

Насилникът внезапно освобождава напрежението, губи контрол и пребива жена си. Често после не помни всичко, за разлика от нея. След побоя и двамата са в шок. В тази фаза е възможно жената да се опита да го напусне или да потърси помощ в полицията.

Дотук теорията на Уокър описва динамиката на събитията в страната ни от самото начало на Борисовото управление.  Като се започне от коментарите на експремиера за лошия човешки материал, мине се през безпрецедентното погазване на съд, журналистика и тоталното незачитане на всяко мнение, различно от това на ГЕРБ и се стигне до смачкването с Цветановия, милиционерски ботуш на и бездруго крехката ни демокрация.

И, да – има аналогия дори с протестите. В началото те бяха антимонополни, а преди да станат и  антисистемни, нека не забравяме бяха насочени срещу ГЕРБ.

Третият етап, който Уокър откроява, тя нарича „Меден месец“.

Мъжът се чувства гузен, възможно е да се извини. Започва да обсипва жената с подаръци и цветя, да й казва, че я обича и да се кълне, че ще се промени. Тя е поласкана от вниманието, чувства се овъзмездена - ако е правила опит да го напусне, се връща, а ако се е оплакала в полицията, оттегля обвинението.

В този смисъл забележително бе поведението на вече бившия министър-председател Бойко Борисов, когато обясни, че ГЕРБ трябва да олевее през втория си мандат, за да удовлетвори желанията на хората за по-високи доходи и по-добър живот. 

Символно, като по учебник се оказа и държанието на протестиращите, след назначаването на служебния кабинет. Според изказване на президента Плевнелиев пред Би Би Си в сряда главатарите на народното недоволство му обещали да прекратят гражданските си негодувания за известно време.

Ако се придържаме към теорията на д-р Уокър, обаче следва продължение. И то съвсем скоро. След първоначалния любовен период между насилник и жертва, постепенно напрежението започва отново да се трупа и цикълът се самовъзпроизвежда.

Характерно за този него, е че насилието ескалира по честота и интензивност, става все по-тежко, а самочувствието на жертвата прогресивно се срива. В резултат жертвата става все по-дълбоко убедена, че заслужава да я бият и че си го е „изпросила". Обикновено с времето изпада в депресия, отчаяние и пълна безнадеждност.

Нашият меден месец се нарича предизборна кампания. А задачата на служебния кабинет, струва ми се, е като тази на цветята и любовните обяснения. Само да задържат „жертвата“. За да може недълго след това тя да бъде пребита.

После  тайничко ще се псуваме и ще се успокояваме, че „не сме народ, а мърша“ и всяка държава си заслужава управниците. И така докато стигнем до пълна безнадеждност.

Яйцето вече е снесено. Предстои да го мътим. Цял меден месец.

Текстът е на Полина Паунова и е публикуван на страницата reduta.bg.