Автор: Магдалина Генова

Нервната акула

Август се оказа месеца, в който очаквано управляващите се опитаха да обърнат мача в своя полза – повечето протестиращи са извън София, голяма част от относително обективните предаванията в електронните медии са в почивка, липсата на новини е достатъчна предпоставка една “новина” да заеме централно място в новините и да изглежда важна, както и ред други фактори, които направиха възможна употребата на набор от оръжия за делегитимация на протеста и неговите цели.

Доколко те имат някакъв успех не е възможно да се прецени преди събитията, които трябва да се случат в следващите няколко дена, но е факт, че част от хората, които идваха на протестите най-първите дни изпитват колебания доколко има смисъл, след като нищо няма да се промени на фундаментално ниво и пак ще дойдат същите. Някои от свръхупотребените инструменти са:

Медийна хипноза – никога не съм си представяла точно Йовчев в ролята на Кашпировски, но актьорите нямат значение, когато режисурата е добра. Министри, депутати, представители на управляващите партии и разни шамани налазиха медиите, особено сутрешните блокове и започнаха да хипнотизират населението с мантрата за намалената цена на тока, майчинските, тези плащания, онези плащания, и от цялото това жужене накрая остава “ще намалим цените, ще вдигнем пенсиите и заплатите”. Разбира се, въпросът пари за плащания откъде не се задава, нито след този милиард още колко ще се вземат, но това така или иначе са ненужни подробности, защото електоратът е добре трениран да очаква “държавата” в цялата и абстрактност да ражда пари.

Шум в ефира и тролване – Петното, Шамара, Сидеров, Волгин, скандалите, идеите за затваряне на супермаркетите през уикенда, УПК-то на Стойнев и какво ли още не са колкото реална опасност, толкова и дразнители, чиято основна цел е да се създава шум в ефира, който да заглушава истинския дебат и да измества разговора в посока правилно или не би било едно правителствено решение, кой е Петното и има ли той почва в Министерски съвет и соросоидите, обслужващи световния империализъм. Нито дебатът какви наредби да ражда правителството съществува, защото то трябва да си ходи, нито теорията на конспирацията е истинския разговор. Но ефективното време, изгубено във всичко това като процент значително надминава изговореното по темата “защо Пеевски” и “ти защо гласува за него”.

Сестра ти е курва – лидерите на Реформаторския блок, лица от протестите, служители в неправителствения сектор, протестиращите като цяло и всеки друг, който по някакъв начин би застрашил статуквото е вкаран в обяснителен режим с твърдения от типа “кой ти плаща”, “ти къде беше, когато”, “Иван има любовница”, съответно темата и дебатът отново се изместват в губещ ценно време диалог, докато обясняваш, че нямаш сестра.

Подмяна на протестиращи, на цели, на идеи - ако вие сте протестиращи, ще изправим срещу вас контра-протестиращи, въпреки че всъщност те няма как да са контра, а са про-правителствени протестиращи, и не са протестиращи, а манифстиращи. Ще ги накараме да говорят за кмета на България Плевнелиев, Дянков жидо-масона и как това правителство ще ни даде парите от резерва, ще пратим няколко други организации на срещи с правителството и парламента, и понеже август няма новини, ще ги излъчваме по 15 минути в централните емисии. Накрая баба от село запомня само “правителството ще даде пари” и готово. 

Подмяна на администрацията – смяната на хора на ключови позиции във всички нива и звена тече с невиждана сила, което освен, че е сигнал, че управляващите се готвят за окопна война, им дава и силен лост за предстоящите избори.

Разделяй и владей – стар като света номер. Селото срещу града, млади срещу стари, красиви срещу грозни, леви срещу десни – многократно сме писали аз, и други по темата, и колкото и да имаме крайна обща цел, трудно ще успеем да работим заедно, докато пропагандната машина използва пукнатините в едно разпадащо се общество, за да настрои хората един срещу друг, само за да не са заедно срещу статуквото/за промяна.

Партийно роене и клониране – БАСТА, Бареков, Софиянски и дарената му партия и кой ли още не, тепърва ще се нагледаме на уродливи изчадия с единствена цел разсейване на гласове, за съжаление това е инструмент, който работи много добре още от 90та насам, с роенето на СДС. Сега отново ще гледаме реформаторски клонинги, стари активирани физиономии и всеки друг, можещ да свали процента на политическа сила, която трудно ще влезе в схемата. А ако някой от големите играчи се изтърка, може да се замени с ново НДСВ, ГЕРБ, БББ или друг продукт на политическия инженеринг.

“Приятели, нека да не политизираме, нека да е лаченко и мирно” – любимата ми стратегия. Ама разбира се, че имате право да протестирате, даже е хубаво, но ако може да не е в центъра на столицата, не за друго, ама да не пречим на гражданите. Ама ние не сме там, за да ви е удобно, бе. Ама не, нека живеем мирно и в разбирателство, все пак децата трябва да ходят на училище, пък и депутатите на работа, нали. И малко по-тихичко, ако може. И този Роджър Уотърс, такова прекрасно шоу – музика, лъчи, защо така го развалихте с вашата политика, той човекът никога не се е интересувал от политика, пък и да е, Роджър е само срещу британския капиталистически колониализъм.

Подмяната на смисъла на всеки един акт, на историята и на значението е нещо, което се случваше както за 45 години диктатура, така и през последните 12 години. Започна се с образа на добрия цар, който премахна постепенно политическото от политиката, а след това изчезна и усещането ни, че има нужда от нас във всички обществени процеси. Накрая остана само чувството, че трябва Спасителя да дойде, кой да е, а ние можем да му махаме със знаменца. Ама тихичко. Ако все пак нещо не ти харесва – като с гей парада – парадирайте си, ама мирно и вкъщи, или ако толкова искате навън, идете някъде в гората.

Всичко това, заедно с доминиращото усещане, че е трудно, почти невъзможно да се промени начина, по който работи държавата, така че да не летим със страшна сила към евразийското цивилизационно пространство, да отлепим, да има върховенство на закона и поне някаква надежда за нормализация и европейско бъдеще правят ултрамаратона по собственото ни спасяване плашещо ултра-изпитание. Към всичко това добавяме и огромния риск да се върнат на власт същите, или подобни, или предните. И цялото тичане да отиде напразно.

Но всъщност страшно няма, защото така или иначе падаме. Когато големите неща нямат вече смисъл, а каквото и да направиш, е по-добре от това, което не направиш, и цялата пропагандна машина е насочена срещу теб и тези до теб, остават малките, постоянни, лични действия. 

Важно е да не мълчим.

Важно е да говорим, при това непрекъснато – с близките си, с познатите си, с баба на село, лично, или чрез трибуната, която съвременният свят ни е дал – социални мрежи, блогове или различни медии. Необходимо е непрекъснато да обяснявамо кое е счупено и защо трябва да се поправи, защо сме навън и защо те трябва да са с нас. За всяка наша казана дума от ефира се чуват по две, затова ние ще трябва да кажем поне още три.

Важно е да сме навън, на площада, за да могат да виждат лицата ни и да чуват думите ни. И сега, и след това, когато дойдат следващите. Нищо не плаши злото така, както истината върху едно човешко лице.

Чакат ни трудни дни. Но пък и интересни.