Анатолий Фоменко, жител на Болшая Александровка, трябвало да избяга от родното си село заедно със семейството си, след като руски войници го изтезавали в продължение на няколко дни и заплашвали да убият семейството му. Украинското издание за съдебна журналистика „Грати“ разказва историята на бягството на Анатолий и семейството му от „освободената“ от руската армия Херсонска област.

Той е на 23 години, с атлетическо телосложение, носи се спортно: черни панталони Adidas, черна тениска Puma, маратонки, бейзболна шапка. На врата му и върху едната ръка има татуировки, които не са свързани нито с Азов, нито с АТО (антитерористичната операция) – а такива обикновено търсят руснаците.

В Болшая Александровка Фоменко има собствена къща, в която е живял с тригодишния си син. Работел като наемен работник. Напоследък - в строителството. На 19 февруари майка му Нина върнала от гурбет в Полша. Надявала се да си почине няколко месеца, да си закрепи здравето. Но на 24 февруари Русия започнала пълномащабна агресия. А на 10 март колона от руски танкове и бронетранспортьори влязла в Болшая Александровка. Месец и половина по-късно на Анатолий, майка му и сина му им се наложило да бягат от окупираното село.

„Просто се надявахме, че нищо особено няма да се случи“, разказва Анатолий. „Те самите казаваха, ние сме за малко, ще продължим напред, цивилното население няма да пострада. И скучно ли им стана, що ли, не знам."

В началото, както и в много други градове и села в Херсонска област, жителите на Болшая Александровка все още се опитвали да демонстрират, че са за Украйна.

Излезли на проукраински митинг. Във фейсбука на селския съвет има видео от тази акция. На него - стотина души с украинско знаме и жълто-сини ленти скандират "Голяма Александровка е Украйна!" Глас зад кадър обяснявал:

„Това е мирен протест, в потвърждение на това, че Болшая Александровка, заедно с Херсон, е Украйна, а не никаква ХНР (Херсонска народна република, б. р.). Ние сме една страна, ние сме независима държава.”

Веднага започнали да мачкат протестните нагласи: руски войници открили огън от картечници, стреляли с танк срещу Дома на културата от танк, започнали да издирват и да задържат участници в акцията.

Селските власти опитали да преговарят с военните, за да не закачат местните жители, и уж получили думата им.

Руснаците, обаче, не успели да напреднат към Кривой рог, както планирали. Затова започнали да се укрепват в Болшая Александровка и близките села: копали окопи, минирали бреговете на река Ингулец, взривявали мостове. Преди това ударили с артилерия : ударили пазара, ранили няколко души, пламнала птицефермата, започнала да гори гората. Спасителите пробвали да гасят, но руснаците не им позволири. За да спаси себе си и техниката, Държавната служба за спешни случаи трябвало да се оттегли на териториите, контролирани от Украйна.

В селото били поставени контролно-пропускателни пунктове. За бази, в нарушение на правилата за водене на война, руснаците окупирали две училища.

Междувременно в Болшая Александровка и други села започнали да свършват продуктите и лекарствата – спрели да карат стока. Трябвало хората сами да си пекат хляб.

Селските власти чакали хуманитарен конвой от Днепропетровска област, но руснаците не го пропуснали. На 21 март председателят на селския съвет Наталия Корниенко съобщила това във видеообръщението към своите съселяни на страницата си във Фейсбук. Записала го на фона на украинското знаме и завършила с думите: „Очакваме добри новини. Украйна ще я бъде винаги.” Но скоро след това самата тя напуснала селото - отишла в Кривой рог.

След нея започнали да се евакуират и други жители на селото. За преминаване през техните контролно-пропускателни пунктове руснаците започнали да си искат цигари и алкохол.

Руските военни наложили полицейски час и проверки на документите. Прибрали телефоните на хората, можели да приберат и парите. Започнали да грабят магазини и домове: вземали всичко, което можели да отнесат – битова техника, килими и дори дамски парфюми. На фермерите им прибрали земеделската техника.

Оксана

Местната жителка Оксана, която държала със съпруга си магазин за резервни части в Болшая Александровка, описва как руснаците откраднали тракторно оборудване от тях за милион и половина гривни.

„Пет дни бяхме под окупация - като цяло хората не излизаха, страхувахме се. Тогава с мъжа ми се вдигнахме да видим нашия магазин - насочиха срещу нас картечници, викат: Стой! Къде отивате? Видяхме, че вратите в магазина са затворени. Обърнахме се и се прибрахме вкъщи “, разказва Оксана.

Магазинът се намирал в реновирани стари канцеларии. Срещу сградата имало магазин за хранителни стоки, на последния етаж - магазин втора употреба и фризьорски салон.

На следващия ден Оксана и съпругът й отново се опитали да стигнат до магазина си. Този път военните ги пуснали до прозорците и те успели да надникнат вътре - резервните части били на мястото си. Тогава руснаците им казали, че им прибрали лаптопа, за да проверят „дали са Бандеровци“. В компютъра на собственика на магазина на втория етаж намерили инструкции как се правят коктейли Молотов и как се спират танкове. Задържали го и го извели от сградата с чувал на главата. Какво се е случило с него после, не е известно.

“А при нас какво - резервни части, фактури. Ние с организации работехме - всичко беше сериозно ”, обяснява Оксана. Така в продължение на четири дни те ходели със съпруга й да проверят магазина си. На петия ден се обадили съседите и казали, че руснаците са си заминали.

„И ние, такива щастливи! Тичаме, а там празни рафтове “, разказва Оксана.

Жената спира за момент, за да овладее емоциите си, и след това продължава.

„Взели стоките с високи цени. Имаше бутала, стартери, на които цените бяха четири хиляди, пет, осем. Всичко разграбили. Оставили само етикетите с цени 30-40-50 гривни“, изброява загубите тя. "Не знаехме какво да правим."

След като обсъдили ситуацията, Оксана и съпругът й сметнали, че военните могат да се върнат, затова решили да занесат всички стоки, останали в магазина, у дома. За един ден пренесли извадени пет чувала. Три дни по-късно военните наистина се върнали и продължили да плячкосват останалото: дрехи и обувки от магазините втора употреба на горния етаж.

Съпрузите поумували още малко и се замислили дали да възстановяват бизнеса си в Болшая Александровка и как. Но разбрали, че трябва да изведат децата.

„И тогава видяхме простреляните трактори, всички, изцяло. Нашите не сееха - всички се разбягаха. Разбрахме - за кого да възстановяваме бизнеса, като няма хора “, казва Оксана.

В този момент взели решение да се евакуират от селото с близките си на територии, контролирани от украинските сили. Тръгнали след Великден. Трябвало да платят 500 гривни на контролно-пропускателния пункт, за да минат по прекия път.

След като семейството си заминало, научили от съседи, че къщата им в Болшая Александровка вече е ограбена от военните. Изнесли дори леглата.

Мъчения

Анатолий Фоменко, заедно с майка си и сина си, също напуснали Болшая Александровка в края на април, но по съвсем различен начин и при различни обстоятелства.

Ако в първите седмици след окупацията в селото били разположени само млади наборници, то по-късно се появило подкрепление, по-добре екипирано, в черни униформи, с качулки.

Според местните жители руските подразделения враждували помежду си. За такива случаи съобщаваше по-рано и украинското разузнаване. Арестите и побоите над цивилните станали ежедневие. В района устроили терор: търсели на първо място войници от АТО или от териториалната отбрана, настоявали шофьорите, преминаващи през контролно-пропускателни пунктове, донасят за украинските позиции. Започнали изнасилвания на жени. При това военните периодично затваряли изхода от селото, когато разбрали, цивилните, които използват за щит, стават все по-малко и по-малко. В действителност в Болшая Александровка останали основно пенсионери.

Руснаците обикаляли от къща на къща по проверки. В дома на Анатолий Фоменко дошли чеченци, посрещнала ги Нина, майка му. Попитали я кой още е в къщата. Тя отговорила, че е синът й, а те й наредили да го повика.

Анатолий излязъл и на един от воените не му харесали татуировките му. Попитал защо ги е направил. Анатолий казал директно: защото съм искал. Отговорът не се харесал на чеченеца.

Анатолий твърди, че военните му подхвърлили два патрона, за да използват това като претекст за задържане, но после все пак решили да го оставят у дома.

„Видяха, че има дете. Старшият им дойде и каза: няма да го прибираме. И когато чеченецът излезе, той ми вика: „Давам ти десет дни, за да премахнеш татуировките. Ние си имаме наши закони”, казва мъжът.

По-късно разбрал, че руснаците са отвели съсед по улицата, подозирайки, че е от Териториалната отбрана. И до ден днешен не знае какво се е случило с него.
После Анатолий го спрял патрул на улицата. Поискали телефона му за проверка, взели документите на колата.

„Бяха трима. Единият погледна телефона, един провери паспорта, а друг стоеше до картечница. - разказва как е извършена проверката, - Дръпнаха се, поговориха си, приближиха се, поискаха да си съблека горните си дрехи, да се съблекат до гащите. И започнаха да ме бият”.

Когато свършили, се качили в колата и си тръгнали, като подхвърлили документите на мъжа.

След известно време същите военни отново дошли в дома на Анатолий. Този път го задържали. На майка му обещали, че всичко ще е наред, само ще поговорят.
Анатолий бил отведен в Първо училище - там била базата им. В колата му сложили черен чувал на главата. Когато го вкарали в помещението, първо започнали да го бият.

„Някой в селото им е казал, че има познати от нашето село, които се сражават, а аз общувам с тях“, смята Анатолий.

Руснаците започнали да го убеждават да сътрудничи: искали от него да се обади приятели, които са военнослужещи и да разбере от тях местоположението на украинските войски. Той отказвал – продължили да го измъчват.

Анатолий вдига крачола си и показва следи от побоища по крака си.

„Руснаците по лицето не бият“, обяснява той. - Удариха ме веднъж – разбиха ми горната устна, но вторият каза, не го бий в лицето. Биеха ме по краката, по тялото - биеха ме с крака, с ръце.“

„Унижаваха ме, слагаха ме на колене“, продължава Анатолий, „Даваха ми оръжие в ръцете? Тоест, ако не помогна, те казаха, че ще ме застрелят и ще кажат, че аз самият съм отишъл при въоръжен... Някои дори каза, че ако няма полза от мен, ще ме застрелят и тоолкова ... Заплашиха да изгорят къщата ни с хората вътре “.

Всичко това заснемали с камера. Анатолий не е видял лицата на онези, които го измъчвали - всички били с качулки. Но смята, че сред тях е имало чеченци и буряти – или пияни, или употребили „нещо“.

„Просто си играеха, снимаха на видео“, Чувствал се като играчка в ръцете им. Признава, че е било страшно.

В училището го водили два пъти. Първият път бил измъчван в продължение на час, втория - четири часа. След това се прибрал и казал на майка си:

„Мамо, или духваме от тука, или просто ще ме убият, няма да ме бъде“.

След заканите на руснаците станало ясно, че Нина и внукът й също не могат да остават повече в селото. Тогава решили да избягат.

Бягството

През контролно-пропускателните пунктове нямало как да минат, така че единственият изход бил да преплават през река Ингулец.
От вкъщи излезли в пет. Постовете заобиколили през съседното село. Стигнали до реката. На другия бряг имало лодка. Анатолий се съблякъл, скочил във водата и заплувал. Лодката била без гребла. Развързал я и, плувайки, я бутал до обратния бряг, където го чакали майка му и синът му. Щом се качили, избутал лодката на отсрещната страна.

След като преминали реката, тръгнали през нивите към съседното село. Там пренощували при сватовете. На сутринта станали и пак хукнали. През повечето време трябвало да носи сина си на рамене. Майка му помагала, колкото можела, защото тялото на Анатолий го боляло след побоите. Така изминали 25 километра, докато не били качени от украински военни, които ги и закарали до най-близкото село. Оттам ги поел братът на Анатолий и ги завел в своето село.

„Когато стигнахме до нашите на КПП-то, имаше емоционален взрив. Сълзи”, признава мъжът и добавя, че във всяка една секунда се страхувал да не ги хванат руснаците.

Щом веднъж вече били в безопасност, се обадили на съседите и разбрали, че буквално два часа след бягството им руснаците отново нахлули в дома им. Избили вратата, прозорците, стреляли.

„Толкова били ядосани, че два дни ме търсили къде съм се дянал.“, раказва Анатолий, доволен, че е надхитрил агресорите. - Отишли при съседите, заплашвали, разпитвали ги, защото мислели, че може би се крия някъде в селото. Никой не знаеше къде съм отишъл. Не казах на никого, дори си изключих телефона."

Сега, когато всичко е приключило, Анатолий се опитва да си намери работа и жилище в Кривой рог. Трудно е - вече има много мигранти в града, а цените на квартирите са скочили. Оставените у дома документи трябва да бъдат възстановени. Майка му и внукът й засега са останали на село с брата на Анатолий, но и там още не е безопасно - фронтовата линия е близо, редовно се чува артилерията.

Анатолий признава, че рядко разказва историята си на някого, защото хората не го разбират, не могат да си представят какво е да преживееш такова нещо.

Какво, според него, би било справедливото наказание за руските военни, които са го измъчвали? Счита, че с тях трябва да се отнесат точно по същия начин, както те с него. Въпреки че разбира, че е жестоко.

„Не мисля, че те от друго ще разберат. Те трябва да бъдат наказани по такъв начин, че поне малко да стигне до мозъка им какво правят“, сигурен е той. „Така и не може докрай да разбере човек защо, защо са дошли при нас, че и не им харесва.“, опитва се да си обясни Анатолий. - Тоест, те, ако са дошли да освобождават някого... Аз толкова съм живял в Украйна, пътувал съм до Полша, обикалял съм, всички нормално се отнасят. Никой никъде не те унижава. Не съм казвал, че на някой нещо не му харесва, някой нещо си казал или нещо там друго. Те при кого са дошли? Кого освобождават? На мен тяхната помощ не ми е притрябвала, на мен всичко си ми беше наред. ”

Болшая Александровка все още е под окупацията на руската армия.

Заглавието е от OFFNews