Хората, които споделят, че са били потърпевши от домашно насилие, са около 22%. Този дял съвпада с дела на свидетелите на насилие в семейството си. Може да се направи изводът, че насилието се възприема като такова само от потърпевшите. За прилагащите го насилието върху друг човек е вероятно нещо в реда на нещата.

Това показват данните от проучване на Сова Харис, проведено от 8 до 10 февруари 2018 г. чрез стандартизирано телефонно интервю CATI сред 828 души.

Интересен е начинът, по който потърпевшите реагират на случващото се. Преобладаващата част от тях – 61% - са се опитали сами да решат проблема. Други 24% не са реагирали по никакъв начин. Около 22% са поставили въпроса пред семейното обкръжение. От полицията съдействие са потърсили 12%, а до съда са достигнали единици, които са статистически неуловими. 

94% от пълнолетните българи считат, че българското общество не трябва да допуска насилие върху жени. 95% считат, че не трябва да допускаме и насилие върху деца. Легализирането на трети пол е недопустимо за 73,5% от пълнолетните граждани на страната ни. 

Гей-браковете неприемливи за около 70%. Отглеждането на деца в хомосексуални семейства не трябва да се допуска според 75 на сто. 

Около 75% от пълнолетните българи твърдят, че в техните семейства не е имало случаи на употреба на физическа
сила между съпрузите / партньорите. В семействата на останалите около една четвърт обаче е имало случаи на насилие. 

Съотношението се променя, когато се визира употребата на физическа сила в отношенията между родителите и децата в българското семейство, като вече около 2/3 декларират отсъствието й, а около една трета от хората са свидетели на такива прояви у дома. Когато въпросът се отнесе до по-широкото лично обкръжение: приятели, роднини, съседи, тогава пълнолетните граждани у нас се делят почти поравно между такива, които са били свидетели на прояви на домашно насилие и такива, които не са. 

Досега у нас не е имало дебат на широка обществена основа за отношението към хората с различна сексуална ориентация. Вероятно това е обяснението за емоционалната натовареност, която съпровожда дискусията. Очевидно в този пункт възниква и големият разлом – доколко Истанбулската конвенция се отнася за домашното насилие и доколко до изграждането на толерантно отношение към сексуално нетрадиционните. Почти консенсусно българското общество се противопоставя на прилагането на насилие върху жени и деца. Противоречията възникват при отношението към хомосексуалните. Конвенцията отваря врата към прилагане на толерантност при подобен тип поведение, но без да се ангажира със съществени конкретни стъпки. В същото време няма държава, която
вследствие на ратификацията на конвенцията да е легализирала трети пол, гей бракове и т.н.

Данните показват, че у нас само 11% от пълнолетните граждани смятат, че ратификацията на Истанбулската конвенция ще доведе до ограничаване на насилието върху жени и деца. 3 пъти по-голям дял от хората – около 30% - са на мнение, че приемането на конвенцията води до въвеждане на трети пол, легализиране на гей бракове и отглеждане на деца в хомосексуални семейства. За общественото мнение у нас предметът на конвенцията е измамен и тя всъщност не е за това, за което е обявена, а за нещо друго. 

Към момента съотношението на хората, които смятат, че Истанбулската конвенция трябва да бъде ратифицирана, спрямо тези, които я отхвърлят, е около 1 към 3. В хода на дискусията партийните централи са имали съществено влияние върху своите симпатизанти.