Операция ''Руска хромозома'': Как се роди митът, че Кремъл има свещеното право да води война

В началото беше Словото. Путин обяви началото на специалната операция на Русия на територията на Украйна. Нейният размах бързо задмина мащабите на всички „неспециални“ военни операции, проведени от Русия (СССР) след Втората световна война. Тази „спецоперация“ е като загоряла тенджера, чиято миризма не може да бъде убита с никакъв „цензурен“ аромат.

Въпреки това, колкото и страшно да звучи, плаши ме не самото събитие, а как се възприема. Наблюдаваната реакция на масите съдържа твърде голям потенциал, повече от достатъчен не само за тази, но и за десетки други специални и не толкова специални операции. За да разберем защо руснаците днес толкова искат "специални операции" - добри и различни - ще трябва да трепанираме националния череп и да се заровим в колективното му съдържание.

Аутопсията на група "Б"

Ние съвсем не сме първото поколение, което е озадачено от въпроса "какво се случва в черепните кутии на старейшините в Кремъл". В началото на 80-те години на миналия век този проблем придоби особена острота за новата американска администрация, оглавявана от „актьора“ Рейгън. Той постави на екипа си задачата да моделира по-нататъшното развитие на СССР. Но тъй като Рейгън не вярваше на Вашингтонския политически елит (като Тръмп, но за разлика от Тръмп Рейгън беше адекватен), той сформира две групи за решаване на проблема: група „А“, която се състоеше от служители на Държавния департамент, Министерството на отбраната и т. н., и група "Б", съставена от независими анализатори, университетски преподаватели и други общественици, рядко призовавани да решават държавни проблеми от такъв мащаб.

Докладът, изготвен от група „А“, въз основа на анализ на съветската политика, изхожда от хипотезата, че със „застаряването“ си съветската система ще стане по-разхлабена и по-малко агресивна, което означава, че тя плавно ще регенерира, доближавайки все повече западния модел. Авторите на доклада посъветваха Рейгън да бъде по-учтив с Москва, да глади "мечката" по козината и да чака, докато тя стане безобидна като болонка.

При подготовката на доклада си група "Б" взе за отправна точка не съветската политика, а комунистическата идеология и стигна до абсолютно противоположни изводи. Авторите на алтернативния доклад твърдят, че в основните си постулати идеологията на Кремъл остава непроменена, антагонистична по отношение на всички ценности на западния свят и следователно, докато старее и се разпада, съветската система ще става по-опасна и по-малко предсказуема. Препоръката на група "Б" беше в такъв опасен момент да се организира максимално възпиране на системата, оказвайки ѝ твърда съпротива във всички посоки.

Рейгън повярва на група "Б" и нейния легендарен лидер - историка Ричард Пайпс. Животът потвърди правилността на това решение. Предопределен от агресивната си антилиберална идеология, СССР упорито се въвличаше във все по-нови военни авантюри и в надпревара за въоръжаване. Тъй като Рейгън не отстъпи, а ресурсите на Кремъл бяха ограничени, в крайна сметка Съветският съюз се самовзриви от вътрешно напрежение.

Тази история ме вдъхнови да се възползвам от опита на група „Б“ и при анализа на Русия от ерата на „специалните операции“ да се съсредоточа предимно върху еволюцията на съвременната руска идеология, която според мен предопределя политическата логика на действията на Кремъл както сега, така и в бъдеще.

Синдром на абсолютното доверие

Буквално веднага след историческата реч на Путин, в Русия се появи нова паранормалност. Определяща черта на тази паранормалност стана синдромът на абсолютно доверие на населението към официалната информация, разпространявана от властите. По-голямата част от хората почти веднага загубиха способността си да мислят критично, тоест загубиха способността си самостоятелно да преценяват представената информация от Кремъл и да я филтрират, разделяйки я на правдоподобна и неправдоподобна. Напротив, в умовете беше блокирана всяка, дори и най-надеждната и правдоподобна алтернативна информация от други източници.

В резултат на това се появи феноменът на поточно съзнание, при който митологеми, създадени и разпространявани от Кремъл, без да срещат критична съпротива, незабавно се вграждат в масовото съзнание и след това се транслират в милионни тиражи, сливайки се в един безкраен поток. Така, както един патогенен вирус вгражда своя генетичен материал в ДНК-то на милиони атакувани от него клетки, за да може след това безкрайно да се възпроизвежда. Но за да се случи това, клетките трябва да са предразположени към инфектиране и да липсва имунитет.

Подкрепата на „специалната операция” от населението се дължи не толкова на ефективността на кремълската пропаганда, колкото на предразположеността на "гостоприемниците" към нея и липсата на защитни механизми, които предотвратяват информационното насилие. Едновременно с началото на „специалната операция“ населението на Русия беше поставено в състояние на социален транс, близък по своите характеристики до масовата хипноза.

Но както отбелязва един от основоположниците на класическата немска философия, нито един хипнотизатор по света не може да успее, ако хипнотизираният се смее в лицето му. Жителите на Русия не се смееха, когато слушаха речта на Путин. Те бяха подготвени за тази реч от десетилетия и столетия развитие на духовната култура и това е най-тъжната новина от всички, които смятам да ви съобщя днес.

Трите източника, трите съставни части на путинизма

Нищо не възниква от нищото. Новата паранормалност не е следствие на въображението на Путин. Митът „спецоперация“ не е креативен продукт нито на самия Путин, нито на администрацията му. Той дойде в Кремъл отвън, беше отразен от огледалото на руската посткомунистическа власт и се върна обратно във външната среда, откъдето дойде, като концепция за „руски свят“, подобна на есетра, но не от второ, а от трето качество.

Този твърде плосък свят, както и преди се крепи на трите руски кита:

православният фундаментализъм

славянофилството

сталинизмът (радикалната версия на руския болшевизъм)

Самото изброяване на тези „духовни корени“ подсказва, че тази идеология в никакъв случай не е била намерена на бунището (въпреки че на мнозина им се струва, че е точно оттам), а е обрасла със стъбла, чиито корени са в дълбините на руската духовна култура, в нейното тъмно подземие. И само затова, според мен, пропагандата тръгна толкова мощно.

Според историка Ключевски до средата на 19 век руснаците се формират като политическа нация, тоест като културна общност със собствен език и религия, която успява да формира централизирана държавност като своя политическа обвивка. Това беше формално и неформално теократична държава, чийто живот е изграден около православието, религия с глобални амбиции и претенции за изключителност. Политическият и религиозният живот на империята са били неразделни един от друг, а императорът е бил и формално глава на църквата. Според мен от тогава до днес Русия остава теократична държава в открита или латентна форма (както в съветската епоха, когато комунизмът временно беше държавна религия).

Приблизително по същото време, в средата на 19 век, в Русия започна да се оформя светска идеология. Но от самото начало процесът тръгна „не както трябва“. Факт е, че когато руснаците тепърва се оформяха като политическа нация, процесът на формиране на нациите в Европа вече вървеше бързо - общности от по-висок порядък, обединени не на принципа на кръвта и религията, а около гражданствеността (набор от абстрактни, хуманни по своята природа ценности). Ето защо зараждащата се руска идеология трябваше да се „преобуе в движение“ и спешно да развие отношението си към нацията и националната държава.

В резултат на това идеологията в Русия се появи едновременно в два конкуриращи се формата:

- западен, който веднага разпозна предимството на западния социално-икономически модел и поиска прилагането му в Русия;

- славянофилски, който отхвърли този модел и поиска изолацията на Русия от Запада, за да запази нейната оригиналност (разбирай – православната ѝ същност).

Това, в бъдеще, формира не един, а два потенциално възможни духовни модела на политическото развитие на Русия: православно-западен и православно-славянофилски. През 20-ти век историческото развитие на Русия се осъществява главно в лоното на православно-западния модел.

В края на 19 век западният модел се радикализира и отчасти поглъща месианския патос на славянофилството.

Така, отчасти като хибридно духовно движение, възникна болшевизмът. Сравнително малката секта на болшевиките, в условията на война и разруха, успя да наложи своята квазирелигиозна философия на руското общество и да узурпира политическата власт.

Впоследствие Голямата депресия, заедно с множество други обстоятелства, станаха „спусък“ за израждането на болшевизма в сталинизъм – радикална, тоталитарна, латентна националистическа идеология, в която пролетарският месианизъм е органично вписан в православното месианство.

Всъщност, от висотата на днешния ден, може да се каже, че сталинизмът никога не е бил случаен зиг-заг на изгубената руска душа, а е заложен в генералното русло на развитието на руската идеология, бил е тясно свързан с незападните компоненти на болшевизма - както със славянофилството, така и с радикалното православие, което може да се разглежда като негов предшественик. Сталинизмът, свързан с духовното наследство на Русия и, дори подложен на обструкция, не се размножи, а изпадна в нелегалност и се превърна в „ъндърграунд“.

Мисли от подземието

Болшевизмът като движение умря през 1953 г., не защото Сталин умря, а в резултат на антибериевския преврат, извършен от наследниците на Сталин, който сложи край на ерата на "диктатура на пролетариата" - т.е. на теорията и практиката на неограниченото политическо насилие. Последваха четири дълги десетилетия на бавното му разлагане и превръщане в интелектуален компост. Болшевизмът, по-рано доста интегрално движение, започна да се разпада на съставните си части, тоест на интегрираните някога в него фрагменти от западен и славянофилски модел.

Изпод олющената фасада започна да наднича старата мазилка: щеше да пламне вражда между литературните среди, които стояха зад списанията „Новий мир“ и „Октябр“, в които се анализираше вечният спор между западняци и славянофили; консервативните и либералните крила ясно щяха да се определят в партийната цитадела; анонимните черностотински писма щяха се разхождат из страната, „плачейки“ за руския народ.

Не беше изключение и дисидентската общност. Съвсем скоро в нея се формираха същите два полюса: ориентиран към Европа и либералните ценности и антизападен, религиозно-консервативен. Това разделение беше персонализирано от фигурите на Сахаров и Солженицин. Антисъветизмът и антикомунизмът на Солженицин задълго замъглиха естеството на неговите идеологически възгледи като нещо по-малко значимо в сравнение с борбата му с режима. Напразно. Има смисъл да ги разгледаме отблизо. Ето малък откъс от последната му голяма творба през 90-те години:

Солженицин за Украйна

„Не мога да не спомена, без пронизваща горчивина, изкуственото отрязване на източните славяни ... Още с първите стъпки от създаването на украинската държава там се раздухваше въображаемата военна заплаха от Русия - за укрепване на политическите редици .. „Заплахата от война“ беше толкова жадувана от тях (за укрепване на все още дезорганизираното „украинско съзнание“), че беше достатъчно Русия да заяви само намерението си да продава петрол (не евтино, а на световни цени) – и Украйна да отговори заплашително: „Това е война!!!“ <...> Докато украинските националисти разгръщаха своята идеология, в страната вземаха връх най-крайните интерпретации и призиви. Научихме, че украинската нация е „супернация“, че произлиза от хилядолетните дълбините на вековете; че не само Свети Владимир е украинец, но дори, очевидно, и Омир, и учебниците в Украйна бяха комично променени в подобен дух, защото украинският национализъм, при толкова явно малцинство на националистите, е насилствено издигнат в идеологията на цяла Украйна.“

Подбирайки цитат от Солженицин на мен ми беше най-трудно да реша къде да поставя точката. Може би щеше да бъде по-добре да копирам целия текст, но от това едва ли има нужда, всички го чуха в резюме в речта на Путин на 22 февруари.

Далеч съм от мисълта да обвинявам президента в плагиатство, но новото, в това, което казва днес Путин, е само, че е казано от Путин. Всички тези идеи са продукт на отломките на комунистическата идеология, които в продължение на десетилетия, по време на застоялия съветски ъндърграунд, а след това безстопанствени, лежаха в задния двор на „шеметните“ 90-те г.

От ъндърграунда - на „Лужники“

Перестройката беше бенефис на „новоизлюпените“ руски западняци. Всички останали идеологически течения първо бяха изместени на заден план, а след 1993 г. бяха изцяло пратени в нелегалност. Там те деградираха и се разделиха на секти: гумильовска, сталинистка, радикално православна и др. Те имаха своите пророци в лицето на Кургинян, Дугин или Проханов (не мога да изброя всички), към които се отнасяха като към „свещени глупаци“. Веднъж подложени на натиск, тези духовни течения започнаха активно да се смесват помежду си, образувайки най-странните и невероятни комбинации от гледна точка на здравия разум – като православни сталинисти или леви евразийци. Можеха да вегетират така десетилетия, но в началото на 21 век се намери купувач на едро за тази „използвана хартия“ в лицето на новата власт.

Факт е, че паралелно в политическата сфера протичаше друг процес. Малка, но сплотена група от "питерци", по силата на случайни обстоятелства, здраво яхна властта в Русия и имаше остра нужда от идеологическа обосновка за политическите си амбиции. Самата тя, притежавайки всички признаци на доста консервативна политическа секта, естествено гравитира към определен сектантски мироглед. Затова още в първия етап се появи взаимно привличане между „православния ъндърграунд“ и „питерския“ кръг.

Плод на тази любов стана оксиморонът от ерата на Путин „православни чекисти“ и техният манифест, анонимният многотомник „Проект Русия“, публикуван през 2005-2010 г.

До 2012 г. обаче този „съюз на меча и ралото“ не беше публичен. Контактите имаха задкулисен характер, а извънбрачните идеи, които се раждаха от тези контакти, Кремъл се опитваше да потули, доколкото е възможно. И едва след неуспешната революция от 2011-2013 г., срамежливостта беше захвърлена. Руското правителство, което търсеше масова идеология от началото на 90-те години, изведнъж осъзна, че през цялото време е стъпвало по златен пясък. Не е нужно да се създава нещо, което на практика е готово - и Кремъл грижливо прибра „руските евразийци“, тъпкани до момента в калта, изми ги, среса ги и ги постави на трона.

Ефектът надмина и най-смелите очаквания. Всъщност, имайки дълбоки корени в руската духовна култура (не по-малко дълбоки от „западничеството“), православно-славянофилската мантра мощно „нахлу“ сред народа, който измъчван от десетилетия безредие и покварен от насилие така и не се възстанови от шока, предизвикан от моменталния срив на Империята. Руското евразийство, в своята най-декадентска, абсурдна версия, стъпи от ъндърграунда направо в „Лужники“.

Символът на вярата в Кремъл

При първата среща с новата идеология на Кремъл възниква усещане за интелектуална неловкост – дотолкова продуктът изглежда суров набор от алогизми. Но когато окото свикне с тъмнината, започваш да различаваш доста разпознаваеми и съвсем не нови конструктивни елементи, които позволяват концепцията да се класифицира като латентна разновидност на „расовите теории“.

Превъзходството на руската нация

Както в повечето други подобни теории и тази се основава на хипертрофиралата представа за ролята и значението на руската нация, на която се придават чертите на уникален и несравним субект на историята. Тази теза има два вектора: вътрешен и външен. Вътрешният вектор предполага признаването на безусловния приоритет на нацията пред личността. Външният - признаване на безусловното превъзходство на руската нация над всички други нации и народи. Най-трагикомична форма тази теза придоби в думите на един от главните придворни идеолози – Медински, който обяви наличието на допълнителна хромозома у руснаците.

Непълноценността на другите нации

Един от крайъгълните камъни на новата идеология е тезата, че само руската нация е способна да създаде пълноценна суверенна държава. Кремъл отрича тази способност на по-голямата част от другите нации, считайки ги за „нищо повече от „прокси“ на Съединените щати", с ограничен суверенитет. Особено непълноценна от тази гледна точка е Украйна, чиято държавност, според Кремъл, е изкуствена и съществува единствено благодарение на външна подкрепа.

Естественият враг

Според идеолозите на Кремъл руската нация има естествен враг – англосаксонците. Както подобава на митичен враг, англосаксонците са митична категория. Ако са имали предвид съвременните британци и производната им - американците, то това са все пак норманите, които навремето разпръснаха и асимилираха англосаксонците, но на кого му пука за подобни детайли. Колкото по-малко реални са англосаксонците, толкова по-удобни са те като естествен враг.

Тяхната проекция в Русия е "петата колона", която сега е превърната от политическа категория в етнокултурна - това са всички ментално близки до англосаксонците. Основните привърженици на англосаксонците в момента са украинците, но на тяхно място може да бъде всеки.

Украйна като Свещения граал

След Солженицин и други евразийци Кремъл започва да придава особено митично значение на контрола над Украйна. Тезата за невъзможността на съществуването на Руската империя, ако не включва Украйна, никога не е била рационално обоснована от никого, приема се за аксиома и е основополагаща във всички геополитически конструкции на Кремъл. Украйна, според Кремъл, си заслужава както литургията, така и „специалната операция“, която може да бъде организирана в центъра на Европа като последна и решаваща битка.

Правото на война

Наличието на свещена цел е достатъчно оправдание за войната като средство за постигането ѝ. Към това се добавят ницшеански мотиви, лъхащи на достоевщина – "мизерна твар ли съм или имам права?". В съзнанието на Кремъл „мога“ означава едновременно „имам право“ и „трябва“. В този смисъл новата идеология е апотеозът на онзи култ към силата, който години наред беше вътрешна религия на питерския клан. Милитаризмът на новата идеология не е необходимост, а проявление на същността.

Представата за войната като нормалност

Реабилитацията на войната не само като възможен, но и като най-ефективен инструмент за постигане на външнополитическите цели, е естествено продължение на философията на насилието. Апокалиптичната и митологична представа, че войната така или иначе е неизбежна, тъй като Съединените щати ще я отприщят, за да предотвратят неизбежния си финансов и морален фалит, стимулира собствения милитаризъм и дори желанието да я започнеш пръв, за да имаш някакви илюзорни предимства.

Правилата на идеологията

Огромният успех на милитаристичната пропаганда, който се наблюдава днес от Москва до покрайнините, никак не е случаен и не е моментен. Той стана възможен благодарение на това, че Кремъл наистина се сдоби с пълноценно и съвършено „идеологическо оръжие за масово унищожение“. Идеологията на руския хипернационализъм успя да обедини кремълския елит не външно, а вътрешно, не чрез страх, а чрез вяра. Предполагам, че значителна част от обкръжението на президента наистина е засегната от този "вирус" и това, което виждаме, не е преструвка, не е цинизъм, а колективен екстаз на членовете на полу-религиозен орден.

Не е задължително всички да вярват по един и същ примитивен начин, в онази карикатурна форма, която придават на тази ерес Соловьовци и Кисельовци. Това може да бъде и много фина философия. Тази нова идеология ще става все по-важна при вземането на политически решения, а индивидуалните различия и интересите на отделните лидери ще стават все по-маловажни. Съответно войнствеността и агресивността на режима само ще се увеличават. Той ще се стреми да запълни със себе си всички пространства, които обстоятелствата оставят свободни за него, докато не се удари в сила, която не е в състояние да преодолее.

Как да върнем Русия?

В средата на 90-те години на миналия век легендарните "старци" Заславская и Шанин организираха модни сбирки сред интелигенцията в Москва под лозунга "Накъде отива Русия?" Предупреждавах ги, със завидно постоянство, че вървят не натам, където присъстващите биха искали, и че всичко ще свърши с нов СССР. Днес, когато Русия най-накрая стигна точно там, където очаквах, на дневен ред е друг въпрос – може ли да бъде върната? Честно казано, малко са успешните примери за доброволно "връщане от този адрес, с три или шест писма" в обозримото историческо минало, и те са връщани главно с въже към чужд танк.

Но има и добри новини - състоянието, до което е доведено руското общество днес, разбира се. Свидетели сме на емоционално изгаряне, което не може да бъде вечно. Има два сценария как тази факла да се превърне във вечен огън, но и двата са слабо приложими за днешна Русия.

Първият ви позволява да горите, пиейки от чужд ресурс - вариантът на Северна Корея спрямо Китай - но толкова от Китай не може да се изпие.

Вторият ви позволява да се топлите, изгаряйки себе си парче по парче – това е вариантът на модернизация на Сталин за сметка на руското селячество, който стига за половин век, но проблемът е, че селяните бяха ограбени преди сто години, и в Русия вече няма кой да бъде ограбен.

Остава една опция – достатъчно бързо (от няколко месеца до няколко години) да изгориш на огъня на студената гражданска война и да се утаиш в пепелта на тлеещата гражданска апатия.

Не се наемам да прогнозирам как точно ще бъде погребан режимът под тези пепелища, но смятам този сценарий за основен в средносрочен план. В същото време изваждам пред скоби въпроса за ядрената пепел, която се излива от телевизора на Кремъл.

Разбира се, ако някой иска колективно да се самоубие, това трудно може да се предотврати, но самоубийците не си строят дворци.

На практика днес вече сме изправени пред въпроса как да размагнетизираме Русия, когато новоизлюпените сектанти оставят Кремъл на мира. Основният извод, който се налага от горещите следи, е следният: Колкото и отвратителни да са „руските типове“, „руските идеи“ изглеждат още по-страшни. Руските хора живеят в тоталитарна матрица, която се възпроизвежда от епоха в епоха. Руските идеи създават тази матрица. Много мини бяха взривени около лустрацията през отминалите 90 г., каквато никога не се беше случвала в Русия, а още повече ще бъдат взривени около предстоящата лустрация от 30-те (а може би вече и от 20-те). Не знам колко голяма трябва да е тя спрямо сегашната управляваща класа, това трябва да бъде внимателно претеглено.

Но идеологическата лустрация трябва да бъде тотална.

Като се има предвид наркотичната зависимост на руския манталитет от всички видове холистични, мистични и тоталитарни възгледи, ще е необходимо да се забрани разпространението на всякакви идеи, подобни, симетрични и идентични с тези, които в своето развитие са довели до оправдаването на „специална операция“ в Русия. Всяко разпространение в Русия на идеи, които пряко или косвено оправдават терор под маската на какъвто и да е идеологически формат - било то православие, комунизъм, сталинизъм, национализъм или нещо друго, всеки опит за разпространение на тези идеи в държавата и недържавните сфери, трябва да бъдат категорично табу.

Предвид сложния генезис на проблема, две мерки се налагат като приоритетни:

Децърквизация

На първо място в Русия трябва да се извърши строга антиклерикализация и пълно практическо и реално отделяне на църквата като цяло и на Православната църква в частност от училището (в широкия смисъл) и държавата. Руската православна църква, като организация, която напълно се дискредитира, подкрепяйки и оправдавайки терора, трябва да бъде денационализирана организационно и идеологически, лишена от всякаква държавна подкрепа и оставена на своето паство, което трябва да си върне правото на глас по църковните въпроси. Може би в този случай, на мястото на „пирамидата“ Руска православна църква, най-сетне ще се създаде нормален демократичен църковен съюз, който е сдружение на свободни енории, самоуправляващи се и финансирани изключително със средства на своите енориаши.

Декомунизация

Най-накрая в страната трябва да се извърши пълна и последователна декомунизация (а не десталинизация). Пропагандата на комунистическите идеи трябва да бъде забранена, самите идеи трябва да бъдат разобличени като античовешки. Трябва да бъдат забранени всички политически организации, които официално проповядват комунизъм и оправдават терора във всяка негова проява. Същото важи и за всички съвременни производни на комунизма, включително евразийските утопии на Дугин и Проханов, сурковското новоруско страдание, стрелковските възстановки и прочее пищно процъфтяващи елементи на гробището на руския комунизъм.

Струва ви се, че това е нереалистично? Днес - да. Утре ще бъде възможно. Махалото на руската история се е залюляло твърде далеч встрани. За да го измъкнем от този вълчи ъгъл, ще са необходими трудни, понякога дори жестоки решения, които вчера изглеждаха ненужни и дори немислими. Времето на полумерките свърши. Когато вземаме тези решения, трябва да помним, че не лошите хора, а лошите мисли вкараха Русия в задънената улица на историята.

*Владимир Пастухов, доктор на политическите науки, University College of London; Публикацията е водещ материал в последния брой на "Новая газета"

Превод: Янка Петкова

Следете новините ни в GoogleNews