Светлана ме прегръща силно и казва: "Сега сме в твоите ръце!". Избухва в плач. После се сепва - трябва да бързаме. Товарим в колата четирите деца. Премръзнали са. Чакат ме на студа повече от 2 часа. Не че няма къде да влязат, за да се стоплят. Страх ги е да не ме изпуснат.

В Чернивци сме, на 30 км навътре в Украйна от румънската граница.

Станали са посред нощ, за да тръгнат от Лвов в 6 сутринта, когато свършва комендантският час. Пътят от Лвов е 6 часа и половина. По пътя ракета е паднала на няколкостотин метра от тях. В следващия ден и половина по пътя с децата ще си говорим най-вече за ракети и бомби.

С бащата Юри, известен биатлонист, когото съм гледал по телевизията, се прощава набързо. Юри се качва в колата, с която ги е докарал, и тръгва. Връща се обратно на фронта.

Ние, журналистите, сме цинични, а аз - особено много. Отразявали сме много войни. Избирали сме снимки на смърт и разрушения. Колкото по-жестоки, толкова по-хубави, ще впечатлим читателя. Даже и с тази война свикнахме и жертвите вече ги схващаме като цифри, а не като съдби.

Само с тази картина не можах да свикна. Мъжете, които оставят жените и децата си. Обръщат колата и тръгват към фронта. А жените, добре изглеждащи, елегантни и красиви млади жени, които довчера са имали всичко, слизат с една раничка и три, четири, пет деца, с котката в клетка и кучето на каишка, и тръгват сами в неизвестното.

Четири часа на границата между Румъния и Украйна гледам това. Минават стотици жени и деца. Само двама мъже, много възрастни. Някои бутат в инвалидна количка възрастната си майка.

Момиче, което според мен няма 30, минава с една съвсем малка раничка. Хванало е за ръка двете по-големи деца, третото, което едва ли има и 3 г., е привързано на каишка за якето.

Опашката не е голяма, но върви бавно. Всеки от бусовете, които влизат в Украйна, е пълен с хуманитарна помощ. Ще разтоварят в Чернивци, а оттам ще вземат майки с деца.

Стотици хора от България, Румъния, Гърция и Турция от началото на войната правят това. Навъртели са половин екватор. Някои са с лични бусове, други са ги взели под наем. Прибират се за една нощ, преспиват и се връщат към Украйна.

Ние, съседите на Украйна, не можем да спрем войната. Можем само да спасим човешки животи. В момента Чернивци е единственият сигурен граничен пункт, през който могат да се евакуират бежанци.

Полша, която прие повече от 2 милиона украинци от началото на войната, вече е почти недостъпна. Границата не е затворена, но руснаците непрестанно бомбардират районите около нея. Само в Чернивци е тихо.

Чернивци на украински (или Черновци на руски) е прекрасен град. На големина е колкото Пловдив и е столица на областта Буковина. Румънците смятат Буковина за своя, украинците за тяхна, но в най-голяма част от миналото си тя е била в Австро-унгарската империя. Усещането е много повече като за Австрия, отколкото за Съветския съюз. От границата до града има няколко села. Поразително чисти и подредени с хубави и подържани къщи.

Споделям на Светлана колко съм изненадан, че Украйна е толкова богата и красива.

- Виждаш ли какво можем да загубим. Аз съм била в Русия, в селата около Саратов. И мога да ти кажа, че нямат нищо общо с нашите.

Лесно намираме адреса, на който трябва да закараме помощите. Отвън чакат трийсетина яки мъжаги. Украинците са потресаващо едри. В Чернивци войната още не е дошла и мъжете се чудят как могат да са най-полезни. Затова непрекъснато се струпват около пункта за разтоварване, а там всяка минута спират нови и нови бусове и камиони с помощи.

Ние обаче предизвикваме небивал интерес. Започват ръкопляскания и скандиране: "България е с нас, България е с нас!". Струпват се минувачи. Прегръщат ни, благодарят ни.

Преди разтоварването има специален ритуал. Всеки бус се заснема на камера, обявява се откъде идва, кой е събрал помощите, колко кашона са и за кого точно са предназначени.

Нашите помощи са от община Тервел. Събрали са ги местните хора там. Лекарства, дрехи, одеяла. Явор (така и не разбрах фамилията му), ги докара с буса на общината до един паркинг в Русе, където ги претоварихме на моя джип.

Дори не помня дали съм бил в Тервел. Но когато Семьон (отговорникът за разпределянето) обявява, че това са помощите от българската община Тервел за украинския град Александрия, Тервел звучи толкова гордо, че давам вид все едно цял живот съм живял там. "Тервел, Тервел!", скандират огромните мъжаги и ме прегръщат.

Нямаме време да се радваме на посрещането. Трябва да минем границата по светло. 

Децата са на 4, 8, 9 и 10 години. Светлана е на 47 г. Майка на едното, леля на второто и баба на другите две. Сестрата и другата дъщеря на Светлана са кадрови войници. Едната е на фронта от първия ден на войната. Другата е в казармата и чака всеки момент да бъде пратена някъде. По пътя гледаме клипчета, които са пратили на децата. Потресаващо красиви жени с автомати и военни униформи.

Цялото семейство е от малък военен град западно от Лвов, близо до полската граница. В градчето има военни обекти и руснаците го бомбардират непрекъснато. Сирените се включват между 6 и 10 пъти на ден. От 25 февруари децата почти не са спали. Непрекъснато са в бомбоубежищата. Няколко пъти опитали да излязат, но веднага завили сирените.

Казвам им да си свалят якетата, в колата е топло.

- Сега ще почнат да ни бомбардират, а в убежището е студено - отговаря ми Вероника. Тя е на 4 години. Разплаквам се. Вероника, фашист на 4 години, който говори бебешки. И трябва да бъде денацифициран с бомби.

На границата чакаме дълго. И украинците, и румънците обстойно проверяват каква е тази майка с четири деца, говорят с тях да се убедят, че не са взети насила, снимат и превеждат документи. А междувременно викат децата да си изберат плюшени играчки, питат ги гладни ли са, добре ли са.

Много по-интересно е обаче след бариерата.

Румънско-украинската граница е нещо, което наистина трябва да се види. В целия ужас на войната това е някакъв своеобразен триумф на солидарността и човещината. Доброволците са стотици. Най-много, разбира се, са от Румъния, но има гърци, турци.

Опънати са десетки палатки - медицински пункт, места за почивка, павилиони за хранене, в които се раздават безплатна топла храна, шоколади и чипсове. Клоуни забавляват малчуганите и им дават още плюшени играчки, натъпкахме джипа с плюшени играчки. Набутват ти в ръцете безплатни сим-карти, питат гладен ли си, искаш ли сандвичи за из път, искаш ли да поспиш малко, имат ли нужда децата от нещо, имат ли топли дрехи. И ти ръкопляскат, че караш пълна кола с деца, защото още стотици жени и деца чакат на границата някой да ги вземе.

Скоро се стъмва и решаваме, че е по-добре да спим в хотел, отколкото недоспали да возим 4 деца. Намираме прекрасен хотел с много хубав и топъл апартамент за Света и децата. Честно - никога не съм си представял, че легло може да предизвика такава радост у дете. Легло. За първи път от 25 февруари. Топло. Обикновено топло легло, в каквото не бяха лягали 25 дни. Вероника за всеки случай пита: "Тук ще ни бомбардират ли?" И веднага заспива.

Малко сухи факти

Разстоянието от София до Чернивци е 920 км. На нас ни казаха, че пътят отнема 22 часа, но това е при много чакане по границите. Ние стигнахме от София до Бъкау на 200 км преди украинската граница за 10 часа с почивките. През целия маршрут пътят е хубав, без да броим околовръстното на Букурещ, което е ужасно.

На българската граница няма опашки, но ни задържаха доста. Разбираемо е - карахме 4 деца и полицаите си вършеха работата, защото случаи на трафик има и следва всеки да бъде проверен и разпитан.

И благодарности

В това приключение бях заедно с Юли. Той е единственият човек, който винаги тръгва с мене, когато другите се страхуват. Заедно с него преди 17 г. се завирахме по подземията на София. И да си призная честно - нито тогава беше страшно, нито сега. Всеки може да го направи, трябва му само един Юли, с когото да тръгне.

Най-големите благодарности са за Деси и Емо, които предоставиха дома си в центъра на София за Света и децата ù. Те вече са спасени. На топло и сигурно са и нямат нужда от нищо. 

А най-хубавата история няма да я разкажа. Беше умилителен разговор между Олег (9 г.) и Вероника (4 г.) за мен. Той ще си остане тяхната тайна.

-----------

English version - here