Винаги ми се е искало да пиша разкази и есета, които да приличат на песни.

Да въздействат като песни. Да променят деня на човека.

Вече съм стар. Понякога сутрин с гняв си мисля, че, по дяволите, това ми дава право да съм прав. Или поне ми дава правото... хм, как да го кажа... разни хлапета да не изскачат пред очите ми и да ми казват, че разбират повече от живота от мен; от живота и от писането. А за мен животът и писането са две страни на едно и също нещо. Образът и неговото отражение.

Често е това напоследък: някой да изскочи пред тебе и да ти каже, че на разбираш от живота, че не познаваш „нещата”, че „не си наясно”. Това, по презумпция, означава, че той „ги разбира” и е „наясно”.

Примерно някой лекар на 30 може да ти каже, на теб – половинвековния – че не си добре.

Ха. Каква глупава, жалка и смешна загуба на автономност; какъв провал в нашата човешка самостоятелност и гордост! Но едва ли някой ще разбере това. Това, както се казва, е нормално. Нормално е някой да има претенцията, че знае повече не само за живота въобще, но и за Твоя личен живот.

Пример: психологът ти казва, че имаш проблем, защото не изразяваш емоциите си... но самият ти не осъзнаваш това! И ето - той има власт над теб – окупирайки правото на личното ти себепознание; той властва над теб, твърдейки, че знае за теб повече от теб самия.

Ето – помислете – това е ключът към новата, зловеща власт. Да си лишен от автономността си – а автономността се изразява в това да знаеш как си, кой си, да правиш това, което ти диктува волята ти, да живееш както и колкото искаш!

Нека не подскачат недоверчивите, които ще се възмутят от думите „колкото искаш” - защото гордият човек от гордите времена е живеел точно колкото иска – и когато вече не е имало за какво – лягал е и е умирал; точно както Плиний Стари пише за хиперборейците – те живеели, докато им е сладко, а след това просто скачали от някоя скала в своето северно, слънчево море. Но ние знаем, че същото е било и при нашите прадядовци и прабаби – хора, владеещи живота си и смъртта си. Когато вече не им се услаждал животът и се чувствали безполезни за себе си – лягали и умирали.

Та така, де. Текстове като песни. И да въздействат като песни.

Защо не пишеш текстове за песни? – пита някой.

Защото в песен трудно се говори примерно за мерките срещу COVID-19. Или за старец, развиващ деменция, когото никой не иска да приеме на лечение и той умира, фактически, от глад.

Просто не е прието в песните да се говори за това.

А аз знам, вече съм стар и вече наистина знам – един текст, та дори и за списание или сайт - има смисъл не защото ти дава информация; информацията е залъгалка за деца и идиоти. Информация е всичко и е навсякъде. Прашинка пада на ревера на сакото ти и ти вече си информиран за нейното падане, защото си я видял; и това е информация също. Някой ще каже – да, но има важна информация! Примерно „какво става с политическата ситуация в страната”. Ах, Боже, наистина – забавно е сред идиоти. Това било важна информация! А прашинката - не?!

Повярвайте – за повече от 50 години открих, че понякога информацията за падналата прашинка на ревера на сакото ти е по-важна от информацията за тъй наречената „политическа ситуация” в страната. Примерно ако прашинката не е прашинка, а е рус косъм – това може да доведе до развод. Прощавайте – този пример беше банален и пошловат. Но така, де – политическата ситуация в страната, която аз гледам от повече от половин век, е все една и съща – саунд енд фюри – врява и безумство – но не шекспирови, не пищни, не значими, не даже фокнърови... а едни такива – хитровати, дребни, гнусни и беззначителни нойз енд фюри. Все е много зле, все властта е отвратителна, все „по-зле не е било”..., ама в същото време хорицата все се оправят и все си купуват по две три аудита на старо на месец, да има за семейството. Откак се помня е така.

Не саунд енд фюри, а повече някак прилича на тая кафява клей от лигава плесен и неведома чернилка, която се събира под тоалетните чинии.

Така че важното в един текст е не да бъде подреден (а кой измисли какво е „ред”?) и информиращ – а да вдъхновява. И под вдъхновение аз не разбирам това ново пошловато чувство, така характерно за молските позитивисти (прости ми, Огюст Конт), които все искат да са позитивни и лъчезарни и „случващи и споделени”; под „вдъхновяващ” аз разбирам всичко, което може да предизвика една песен; примерно А дей ин дъ лайф на Бийтълс – може би най-великата песен на психеделик рока – не те вдъхновява за жизнерадостно „случване на споделеност”, а те вдъхновява да... да си свободен. Да поискаш да си свободен – че дори и от „нормалността”. Защото всеки умен човек знае, че най-тежките вериги са тези на „нормалността”.

И така. Стига за текстологията. Макар че, както казах, това да пишеш и да живееш са просто двете страни на едно и също нещо.

Песента А дей ин дъ лайф на Бийтълс е написана от Джон Ленън в типичен психеделичен стил: той слушал радио или гледал телевизия (не помня вече) и записвал всичко, което го е впечатлило, всичко, което е оставило отпечатък в съзнанието му.

И аз искам така – защото така се отразява светът; а не като пишеш целенасочено за, да речем, изборните резултати. Та нима за тях не пишат всички? Та нима това – всички да пишат и да говорят за едно и също, за „актуалното” не е обезсърчаващата пошлост на съвременното говорене? Появява се „нещо” и всички зиват да говорят за него.

А аз искам да говоря просто за деня.

За един ден от живота.

И така. Отивам примерно на концерт. На камерен оркестър. Зала "България". Вчера, завчера. Някой помни ли точните дати на случките в живота си? И съм поканен от гениален челист. Свирят Шуберт. Брат ми казва: "Шуберт е готин, но първото парче беше малко мазно". Съгласявам се, защото той слуша доста класическа музика, а аз - не. След това отиваме на ресторант. Аз говоря с гениалния челист. Давам си сметка, че като повтарям два пъти „гениалния челист”, аз създавам у някои читатели усещане за ироничност. Но у мен няма ироничност – той наистина е гениален – и това се вижда не само от свиренето, а и от дейността му – той е гост тук; иначе свири в Германия, Швейцария и къде ли не. И там е признат, повече от признат – той е обичан. Тук изброих 80 човека в залата. Те бяха толкова, защото има „мерки”. Казах си (докато ги броях) – дали така културата ще се смали до 50% от изходното си ниво?

Щом се „прави” на/пред 50% от капацитета? А дали ако останат само 50% от културата, ще се запази цивилизацията? Колко процента от римската култура е трябвало да изчезнат, с колко е трябвало да „спадне” римската култура, за да падне Рим в краката на вандалите, остготите и лангобардите?

Когато завладели Рим, остготите-германци започнали да строят конюшни от отломките на старите храмове и публични сгради; ясли от коринтски капители, коневръзи от дорийски капители. Колко ни дели от това? Имам предвид – спадане с колко процента?

Говорим разпалено с моя приятел челиста. И той казва: "Защото това остава! Не остават колите, пълните хладилници и банкетите, а остава музиката, книгите, поезията". А аз казвам, за да го подкрепя: "Да, както при Брехт: Никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите му!".

Разбираме се с него; той не е радикален като мен, но също смята, че ударът върху културата е по-опасен от всякакви пандемии. И че не пандемиите предизвикват удар върху културата, а падането на културата, провалът на цивилизациите – води до пандемии. След Рим – Юстиниановата чума.

И си обещаваме, че няма да се предаваме. Че всъщност каквото зависи от нас ще бъде направено. "Всичко, което зависи от нас!" – казва той. А аз се усмихвам: "А, всъщност, всичко зависи от нас!".

И по същото време ми се обажда момичето, дъщеря на мой стар приятел – културен деец от планината. От едно малко градче, в което културната дейност сигурно не е спирала, но той... без него някак няма да е същата. Защото той – без да получава никакви пари за това – организираше какви ли не неща. Понякога – дори налудничави. Искаше да покани всички най-добри в областта си хора на изкуството в малкия си град. Без пари. Без бюджети, без средства, без подмамващи хонорари. И, Бога ми, понякога успяваше. Да – именно Културен деец. Починал. "Почина" – казва дъщеря му и леко се разплаква.

Преди няколко дена бях направил всичко възможно да го приемат в голямата болница, в която работех преди. Защото не искаха да го приемат никъде другаде. Той си живееше в последно време в едно планинско селце. Започнал да развива тежка старческа депресия (това е термин, а не обидна квалификация!). И спрял да се храни. Не ядял, а накрая заприличал на скелет. Когато дошла дъщеря му – уплашила се. И се обади на мене. С огромни усилия успях да убедя шофьорите на частна линейка поне да го превозят до болницата, в която – пак с връзки – успях да уредя. Да го приемат. Защото преди това на три места категорично отказаха: "Да си умре вкъщи човекът!".

Лекарите виждаха, че той е с тежка кахексия, че няма много живот в него – и първото, което, вероятно им хрумваше, беше: "Нищо не може да се направи!".

Защо? Ами защото той изглежда много зле, занемарен и в ужасно състояние. "А – казвам си – съвременната медицина, може би, трябва и може да лекува само добре изглеждащи, платежоспособни, полу-здрави хора?"

Та моят приятел, културният деец, просто не се беше хранил от много време. Да, беше на границата на смъртта от изтощение... Но това повод ли е да отказваш да го приемеш в лечебното заведение, в което работиш? Защото, Боже, бил много зле!

А, да – естествено – оправданието беше и друго (не само „че е много зле”) – Има COVID! Тоест – пандемията отново беше използвана като огромна, геноцидна причина, като абсолютно антихуманен довод да се отказва лечение!

Но аз все пак успях да убедя линейкаджиите, изпросих от моята приятелка – директор на болницата – да го приеме. И ето – той все пак изкара последните си дни под грижите на опитни хора. Това ме караше да се чувствам поне малко успокоен; тоест съвестта ми нямаше да ме изяде целия – само щеше да нагризе крайниците ми. "Умрял човекът, Бог да го прости!" – са казах аз и се замислих: "Колко още такива трябва да умрат от глад и от неработещата Система (която ние така упорито пазехме), за да дойдат остгогите и да направят конюшни от дорийските капители на нашите парламенти и т.н. „цивилизовани” институции?".

И накрая, след всичко това, си бяхме вкъщи с жена ми и слушахме песен на Ицо Хазарта. Беше нещо за мерките, ваксините, пандемията, политиката и т.н. И аз – превъзбуден от този така проведен „Ден от живота” - забърборих, започнах да правя анализ на песента. Жена ми разсеяно ме погледна през очилата, четеше си нещо, и каза: "Какво недоволстваш сега? Какво не е казал в песента, какво не ти достига?".

А аз замълчах, преглъщах малко – не знаех точно какво да кажа: та аз толкова харесвам това момче, Ицо Хазарта, какво да кажа? И накрая казах: "Хм....щеше ми се...да е по-радикален! Да каже нещата с повече гняв!".

И малко по-късно продължих: "Да ги каже по-категорично и ясно! Все пак това е маркерът за честното изкуство – когато дойде време да се нарушават „ненарушаеми” табута – като тия, с които беше обградена „пандемията” – именно тогава рапът, въобще – протестната музика – трябва да е сурова, силна и категорична...като меч...Да, като меч, Иванче!".

А тя ме погледна и ми се усмихна. Сигурно си казваше: "Какъв хлапак е тоя мой мъж! Мечове му се приискали".

След това си казахме „Лека нощ” и заспахме.