Чия е Гена?*

Новият брой на списание ЛИК е посветен на нашите прочути женски гласове в операта и специално на най-мощния от тях – на Гена Димитрова, по случай 85 години от рождението й. Броят от само себе си повдига и по-широката тема за националната гордост, която тези изключителни певици, а и певци (като Борис Христов, Николай Гяуров или Никола Гюзелев) носят на България, каквото е очакването към тях. Те му отговарят с пълна сила – повече, отколкото звездите, на което и да е друго изкуство – и са балсам за народната душа.

Въпросът обаче е дали, за да се гордееш с някого, трябва го харесваш, или е достатъчно само да ти гали самочувствието. Както и дали на него му даваш основание, ако не да изпитва национална гордост, то поне да не се срамува от теб. Колко от българите, например, които са почувстваха едва ли не лично носители на „Букар“, заради това, че сънародникът им Георги Господинов взе наградата с романа си „Времеубежище“, го прочетоха, разбраха и приеха пророческата му присъда над инвазията на Русия в Украйна. И ако не са го направили, с какво право се гордеят? Един просветен читател на романа от Великобритания или Франция не е ли далеч по-близо до Господинов, отколкото някой нашенец, който си лекува комплексите с престижната му награда, но иначе си е за Путин.

Гена Димитрова – ненадминат изпълнител с международна слава, скромен човек и искрен родолюбец, в един момент, заради повсеместната чалгизация, се почувства културно отхвърлена у нас и изригна: „Пошлото ни е заразило… Засипаха ни с чалга и кючеци… Бъдете по-разумни – дайте възможност на българската култура да диша“. Оперната дива не отхвърля на свой ред „заразените“ си сънародниците си, но някак – хем ядосано, хем примирено – ги моли, да не отъждествяват българската култура със собствения си вкус, само защото са много, а да оставят място и за таланти като нейния.

Наскоро, макар и в сферата на популярната култура, конфликт между национална гордост и масов вкус предизвика спечелилата първа награда на Евровизия песен „Бангаранга“, изпълнена от талантливото и смело наше момиче Дара. Първо обаче реакциите бяха на кресливо неудовлетворение, защото песента не звучеше като фетиш на „българщината“ – липсваха носии, гайди, конски опашки, закичени рози и пр., с които сами се виждаме в чуждите очи.

Впрочем, в песента има нещо от кукерския фолклор, но дотолкова стилизирано и преобразено, че да носи умерена доза самоирония, задължителна за днешните жанрове на забавлението. Така или иначе, критиките бяха забравени напълно, щом песента спечели конкурса и с преобърнат патос започна повсеместната й възхвала. Не че „истинските българи“ ненадейно я бяха харесали (все едно да ги пратиш на Прайда), ами национална гордост им носи всичко, което може „да натрие носа“ на другите нации.

И недоволството, и възхвалата нямат общо с „Бангаранга“, а са само неуспешните опити да я възприемем като част от изконната ни национална култура, просто защото не е. Песента е произведен от международен екип (с главна роля на Саня Армутлиева) „конвертируем“ културен продукт, който получи висока оценка във формат на западноевропейската популярна култура, тъй като беше съобразен с нейните критерии в светлината на присъщата й толерантност към различието и космополитизъм. В този смисъл „Бангаранга“ много повече ни интегрира към западноевропейската и по-общо към световната култура, отколкото принадлежи на българската.

С още по-голямо основание това може да се каже за нашите оперни гласове, които обикалят планетата и с творчеството и живота си дават основание да се говори за световна и конкретно за световна музикална култура. Тя съществува, тъй като има собствен (несъвпадащ с националните) канон, според който, да речем, „голямата четворка“ в операта са Волфганг Амадеус Моцарт, Джузепе Верди, Рихард Вагнер и Джакомо Пучини, а „голямата четворка“ специално на вердиевите изпълнителки са Мария Калас, Рената Тебалди, Леонтин Прайс и Гена Димитрова. Както може да се приеме, че „голямата четворка“ на модернизма в световната литература са Фьодор Достоевски, Марсел Пруст, Джеймс Джойс и Франц Кафка. И т.н.

Разбира се, има различни канони с известни отклонения между йерархиите им, но същественото е, че те заедно крепят общоприетото естетическо пространство без граници на световната култура (музика, литература, архитектура, театър, съвременно изкуство…), до която имат достъп само творци, способни да говорят на своя слушател, читател, зрител…, независимо къде се намира, какъв е етносът му, или какви обичаи са имали предците му. Големите дами на нашата оперна музика правят точно това – отварят, превръщат в световна българската култура и така я освобождават от националистични идеологеми, ксенофобски изолационизъм и провинциална клаустрофобия, дават й възможност да диша, както казва Гена. Непременно я чуйте!

* Въведение на главния редактор към юнския брой на списание ЛИК с тема „Неотразимата Гена“. Списанието е издание на БТА и излиза повече от 60 години.