София обмисля поставянето на дефибрилатори на обществени места

Кога и къде ще има животоспасяващи дефибрилатори на обществени места в София?

Неотдавна този въпрос бе поставен пред общинските съветниците на заседание на Постоянната комисия по здравеопазване и социална политика на СОС от кардиолога проф. д-р Иво Петров. Общинарите решиха да създадат работна група за изработването на програма за ползването на автоматични дефибрилатори. Такъв опит вече има в повечето европейски държави.

Програми за автоматични дефибрилатори на обществени места има във всички Европейски държави. Средно от няколко хиляди до няколкостотин хиляди във всяка отделна държава. Във Франция, например, са приблизително 200 000, поставени… навсякъде. Наистина Франция е голяма държава, а България не толкова. Но дори Люксембург, който е по-малък от Пловдив, има няколкостотин обществени дефибрилатора.

В последните две години и в България темата за автоматичните външни дефибрилатори (АВД) набира все по-голяма популярност. След запознаването на членовете на Комисията по здравеопазване в Народното събрание и проведената кръгла маса по темата с участието на няколко големи неправителствени организации и общински и държавни институции, в последните дни много активно се говори за това и в Общинския съвет на Столична община.

Повдигнати бяха въпроси - колко автоматични дефибрилатора са необходими на обществени места и колко ще струва това; кой ще трябва да ги плати; кой ще има право да ги използва, как ще става обучението на хората, които ще ги използват; какви законови промени са нужни, за да стане възможно това; как ще се предпазват апаратите от вандализъм и кражби и др. Както е нормално за едно начало, страховете ни са големи…, а всички тези въпроси отдавна са намерили своя отговор в останалите Европейски държави и нищо не ни спира да използваме решенията наготово.

По отношение на необходимостта от внедряването на обществени АВД, медицинската статистика е достатъчно красноречива. В Европа на всеки 45 секунди някой получава сърдечен арест. Когато сърцето спре, шансовете за оцеляване на пострадалия намаляват с около 10% всяка минута, в която той не получава адекватна помощ и вероятността той да оцелее без такава е едва около 2%.

Ако свидетел на инцидент започне веднага да извършва качествен сърдечен масаж и изкуствено дишане и най-късно до 3-5-та минута се извърши дефибрилация, шансът за оцеляване нараства до 65 %.

А за да се реализира този сценарий са необходими точно две условия – хора готови да помогнат и средства, с които да го направят - автоматични дефибрилатори.

През 2012 г. Европейският парламент разпространи декларация, която насърчава всички страни, членки на ЕС да развият програми за поставяне на АВД на публични места и обучение на обществото за оказване на първа помощ с тях. В много от европейските държави, този процес е стартирал много преди това, още в началото на 21 век.

Каква е практиката в Европа днес?

В края на миналата година излезе доклад на European Emergency Number Association - EENA 112 (Европейската асоциация на спешните номера), който обобщава данни за политиката за употреба на АВД в 19 европейски държави, подадени от авторитетни институции в самите държави. Това са България, Хърватска, Чехия, Естония, Финландия, Франция, Германия, Ирландия, Италия, Латвия, Люксембург, Румъния, Словакия, Словения, Великобритания, Австрия, Португалия, Испания, Швеция.

Първия въпрос в това изследване е най-често задавания и у нас: „Има ли национално законодателство, касаещо употребата, поставянето и документирането на АВД“? Е, едва 8 от 18 държави отговарят с ДА, като прави впечатление, че това далеч не са именно най-добре развитите държави. При останалите просто няма необходимост от промени в действащото законодателство, за да се промотира поставянето и употребата на АВД, след като медицинската статистика еднозначно доказва необходимостта от наличието и използването им.

Друг въпрос, който често ни вълнува, е дали има нещо задължително. На въпросът „Задължително ли е докладването на АВД на обществено място на властите?“, в 16 от 21 държави НЕ е задължително, в някои е препоръчително.

А още по-интересни са резултатите от следващия въпрос - „Картографирано ли е местоположението на обществените АВД?“, в 14 от 20 е отговорът е ДА. Тогава, как така в толкова много държави, в които НЕ е задължително предоставянето на информация на властите, такава информация не липсва и тя е обществено достъпна?

Интересни са също данните за това, дали само обучени лица могат да използват АВД?

Единствено в Испания, Португалия и Хърватска, от всички анкетирани държави, обучението на лицата, които могат да използват АВД, е задължително, като в нито една от тях няма изискване те да са с медицинско образование или да се обучават от медицинска институция. Обучението може да се извършва от локално или международно признати институции, като Европейския съвет по ресусцитация, Американската сърдечна асоциация, Червения кръст и др. Като добра практика, в някои държави обучението заляга в учебната програма в училищата и университетите, както и в рамките на други курсове по първа помощ.

Разбира се, обучението на населението е изключително важна стъпка, точно толкова важна, колкото и наличието на самите автоматични дефибрилатори. И всички тези държави, които отговарят, че няма задължително условие за преминато обучение от този, на който се наложи да използва АВД, се отнасят не по-малко сериозно към нуждата от правилно обучение. Просто те имат ясно разделение на това, кои мерки са въпрос на законодателство и кои са въпрос на добри практики и изграждане на отговорност в обществото.

И конкретно по отношение на оказването на помощ на пострадал те са категорични – в законодателството има място единствено и само безусловната защита на човек, който добросъвестно се опитва да помогне на пострадал. Всички опити за законово установяване на конкретни условия, при които помощта би била законна, колкото и добре да са описани, има опасност да доведат до допълнителна несигурност в обществото и всеки отделен индивид дали трябва да се намеси в случай на инцидент или това крие рискове за самия него.

В декларацията на ЕП изрично е записано, че държавите трябва да изготвят насърчително законодателство. В много от западните държави съществуват закони като този за „добрия самарянин“, чиято цел е именно безусловната защита на всеки, който се опитва да помогне на пострадал. И това е така, защото медицинската логика е, че би било по-ефективно човекът да предприеме действия, дори да не е специално обучен, отколкото да остане пасивен, поради законово ограничение или несигурност в подготовката.

Конкретно по отношение на автоматичните дефибрилатори всичко това е залегнало изначално в тяхната философия - те подават гласови команди в реално време, съпътстващи целия процес на оказване на първа помощ, така че дори необучено лице може да се справи достатъчно добре, за да даде шанс за спасяване при сърдечен арест. Нещо повече, някои апарати дават указания не само за употребата на самия дефибрилатор, а и за останалите елементи от оказването на първа помощ, като се започне с инструкция за обаждане на тел. 112 и се стигне до конкретни насоки, как точно да се правят извънгръдните притискания на сърцето и изкуственото дишане.

Именно това е причината за изискването автоматичните дефибрилатори във всяка държава задължително да работят на местния език, а не само на английски, например. И дефибрилаторите разпространявани в България работят именно на български език, независимо от страната производител на апарата.

Авторът Марияна Манушева е инструктор в "Училище по първа помощ", член на УС на Фондация "Първите три минути".