Албания през погледа на човек, който много я обича

Ако за първи път отивате в Албания изберете пътя през Охрид. През него ще изпитате всички културни шокове, които ще Ви дадат ключа към разбирането на Албания.

Разстоянието от София до Тирана е 530 км – колкото от София до Камен бряг, и се взема за около 8 часа.

Първият шок е веднага след границата. Пейзажът се променя рязко. Меките хълмове на Македония изведнъж се сменят със сухи оврази, между които на страховити серпантини пътят се спуска към река Шкумбини. Веднага възниква усещането, че си в най-планинската страна на света, въпреки че надморската височина не е толкова голяма.

Няма общоприета и доказуема теория как е възникнала албанската народност и език. Според официалната историография албанците са наследници на древните илири, които са родствени с траките.

В това със сигурност има доза истина, но не цялата. В античността Албания е била една от първите римски провинции.

Непрекъснато е било местено население от Италия. Многократно е била включвана в гръцки и полугръцки държави, онзи Пир, от когото идва изразът „Пирова победа“ е живял и управлявал по тези земи. В средновековието Албания е част от България. А по бреговете непрекъснато са шетали италианци – най-вече венецианци и генуезци.

Както ние се гордеем с това, че хан Тервел е спрял арабите, така и албанците се гордеят, че са спрели османците към Европа. Близо 100 г. турците не успяват да превземат тази малка планинска страна и това дава нужното време на Европа да укрепне, за да ги спре при Виена.

И въпреки че албанците са оказали най-ожесточената съпротива на турците, именно те стават елитът на Османскта империя. В продължение на 200 г. повечето везири в Истанбул са албанци, голяма част от елита са албанци и дори управляващата динстия на Египет (по това време част от Османската империя) е албанска.

Албанците, както и всички балкански народи, са смесица между всякакви племена и народности, които са минали през тези земи и останали по тях. Но нито една от тези народности не е запазила самосъзнанието си. Всеки, който се установи по тези планини, веднага се превръща в албанец.

Самите албанци не наричат себе си така. Наричат се шиптъри, която значи „синове на орли“, а страната си наричат Shqipëria, Страна на орли.

Теоритично албанците са мюсюлмани. На практика не са. Енвер Ходжа – комунистическият диктатор, управлявал Албания почти до рухването на социализма, е разрушил всички джамии, с изключение на една, която превърнал в музей, но не посегнал на нито една църква. И макар че около 70% от албанците се водят мюсюлмани, те никога не са практикували религията си, повечето от тях никога не са влизали в джамия. Защото доскоро в Албания просто джамии нямаше, започнаха да се появяват едва в последните години.

За сметка на това църквите са стотици. Нощем цялата Албания свети в кръстове, толкова много и натрапчиви кръстове няма дори във Ватикана.

Геги и тоски

В Албания няма никакво значение дали си мюсюлманин или християнин. Но има огромно значение дали предците ти са православни или католици.

След стръмното спускане от границата пътят продължава по долината на река Шкумбини. Това е най-важната разделителна линия в Албания. Тя дели страната на две почти равни части. На север са геги – бивши католици, изпитвали през по-голямата част от историята си италианско влияние. На юг са тоски – бивши православни, изпитвали през по-голямата част от историята си гръцко влияние.

Разликата между тях е значителна – и в езика, и в обичаите. Разделението между геги и тоски е ключово и обяснява много от обществения и политическия живот на Албания, който изглежда абсурден, ако не знаеш тази уговорка. Партията на гегите се нарича Демократическа, знамето й е синьо, но всъщност това е ретроградната партия на наследниците на бившите комунисти.

Партията на тоските се нарича социалистическа, знамето й е червено, но всъщност това е европейската партия, която по нашите критерии бихме нарекли демократическа.

Абсурдът е още по-голям, защото бившият социалистически диктатор Енвер Ходжа е тоск и, идвайки на власт, е избил антифашистите геги, за да няма конкуренция. И макар че в продължение на 45 г. Албания е управелявана от тоски, сега гегите се пишат наследници на тяхната партия, а заедно с това непрекъснато ги обвиняват, че са загробили страната с лошото си управеление.

Когато пътувате из Албания, винаги имайте предвид тази разделителна линия. Обичаите, а съответно и ситуациите, в които можете да изпаднете, са съвършено различни, в зависимост от това от коя страна на Шкумбини сте.

Накъде да тръгнем?

От границата до Елбасан пътят е само един. Не бункерите, които от година на година стават все по-малко, а автомивките правят най-голямо впечатление. В Албания най-важната обществена единица е родът. Всеки род си има бензиностанция, на която зареждат главно членовете на рода. И, разбира се, автомивка, в която колите си мият също най-вече членовете на рода. Всяко албанско дете започва кариерата си в автомивка. Така че спрете и измийте колата си някъде. За сума от около 5 лева ще видите толкова искрено детско старание да се покажеш добър в занаята, че след 10 км ще ви се прииска пак да си измиете колата, за да имате повод да дадете 5 лева на поредния орляк дечица.

В Елбасан пътят се разделя на 3. Напред е Дуръс, където нямате никаква работа. Изобщо забравете този град. Романтичната представа за Драч – най-голямото пристанище на средновековната българска държава, родното място на Йоан Кукузел, се губи сред рушащите се индустриални постройки, разпадащите се соцблокове и пляснатия на морската ивица курорт, наподобяващ Слънчев бряг.

Тръгнете надясно към Тирана. Ако вече се стъмва изберете магистралата, но ако все още имате светлина, изберете стария път. Той се вие като тирбушон в небето по скалите над Елбасан, разкривайки невероятно красива природа, върху която като в „Сталкер“ на Тарковски са пльокнати абсурдните скелети на разпадащи се заводи. Макар и само 26 км, пътят е тежък и страшен с обратните завои и бездънните пропасти, обезопасени с жалки „мантинели“ от стари гуми.

На спускането, малко преди Тирана, при селцето Петрела погледнете наляво и нагоре и ще видите страхотна крепост. Катеренето до нея е дълго и изтощително, но си заслужава, защото в кулата й е една от най-незабравимите кръчми, която ще видите в живота си.

Тирана

Истината е, че сте позъкаснели за Тирана. Допреди десетина години това беше уникален град с ориенталски привкус и разпадащи се социалистически блокчета. Тогавашният кмет на Тирана, сега премиер на Албания, Еди Рама беше художник и нямайки пари да построи нови, беше раздал на хората бои с поръчението колкото се може по-шарени да ги направят. Хората бяха изпълнили поръчението и даже се бяха попрестарали. В резултат Тирана беше най-шареният град на света. И понеже беше малко след войната в Косово, Тирана беше пълна с натовски войници, европейски и американски служители, хиляди млади англоговорящи хора, които я бяха превърнали в една безкрайна дискотека с невероятни барове на символични цени. А над целия този четириетажен рай на веселието се извисяваше гордо най-високата сграда – централата на българска банка, която по това време беше най-голямата в Албания.

За съжаление Тирана загуби много от този соц-ориенталски чар. Ако ние си мислим, че София се развива и променя с бързи темпове, изобщо не можем да си дадем сметка за скоростта, с която се променя Тирана. За десетина години тя стана модерен европейски град – чист, уреден, зелен, по-хубав от повечето европейски градове с подобен размер. Но с поевропейчването си някак си загуби безкрайния купон, шумния живот по улиците, продължаващ до среднощ.

Тук е хубаво да направим едно уточнение, за да разберем защо животът в албанските градове е така оживен, макар че населението не е толкова голямо.

В България под „семейство“ разбираме мама, татко, едно или най-много две деца, които живеят в един дом.

В Албания семейството е поне баба, дядо, няколкото им синове с техните семества и техните деца, които също са поне по няколко. Т.е. поне двайсетина души, които често живеят в един апартамент. Вярно – по-голям от нашите, обикновено албанските апартаменти са 4-5-стайни, но в тях живят 15-20 души.

И понеже с баба, чичо, вуйна, 5-6 пищящи и ревящи племеници никога нямаш уют и усамотение вкъщи, целият живот на албанеца минава на улицата, домът служи само за преспиване. Затова магазините са отворени по 10-12 и повече часа на ден, децата и младежите играят по улиците и седят по бордюрите до 1-2 часа през нощта. А и времето е топло и поне 9 месеца от годината позволява това.

За съжаление на туристите тази структура на обществото все повече се разпада. Албанците се затварят по домовете и нощният живот нямалява. Затова побързайте и отидете до Тирана, защото й остава много малко време, преди да се превърне в скучен европейски град.

Албанските шофьори

До 1989 г. номерата на албанските коли са само с 3 цифри – толкова малко са били. Първият пътен знак в Албания е поставен през април 2008 г. Цяло поколение албанци уж са карали курсове и са взели книжки с изпит, но в продължение на 20 г. не са виждали пътен знак. Дори сега, когато има пътни знаци, много от албанските шофьори не знаят какво означават и нямат никакъв респект към тях.

В пълен дисонанс с това в Тирана има няколко огромни и сложни кръгови кръстовища с по 5 ленти, които и за дисциплиниран германец ще са проблем, а да не говорим за албанските шофьори. На тях стават невъобразими задръствания, обикновено предизвикани от непознаване на правилата.

Понеже албанците си знаят, че са лоши шофьори, карат с изключително ниска скорост и са много търпеливи и любезни. При кризисна ситуация на кръговото или друго кръстовище често се случва шофьорите да слязат от колите, за да се разберат кой след кого да мине, като редът няма нищо общо с предвидения от Правилника. Затова карайте бавно и с жестове, балканско есперанто и ръкомахане, се разбирайте на кого му е ред. И никога не бързайте. В Албания пътят не се мери с километри, а с часове. Когато Ви кажат, че пътят е 5 часа, не се подвеждайте по това, че е 80 км. За колкото са Ви казали, за толкова ще го минете, независимо колко добър шофьор сте.

Круя

Тирана е мястото, на което трябва да решите дали да тръгнете на север или на юг. Двете са различни вселени и нямат място в едно пътешествие. Ако като мен се влюбите в Албания, рано или късно ще изръшкате всяко черно пътче и ще стигнете до всяко затънтено селце. Но ако Ви е първото пътуване, изберете юга, а на север от Тирана се отбийте само един ден до Круя и се върнете за нощуване пак в Тирана.

Круя, столицата на Скендербег. Снимка: Getty images

Круя е само на 35 км от Тирана. До града има 3 пътя. Колкото по-кратък е, толкова е по-задръстен, така че е все едно кой от трите ще хванете.

Круя е столицата на Скендербег, албанският национален герой, който е бранил страната от нашествието на турците. Роден като православен, живял като мюсюлманин и умрял като католик, Скендербег е едно от обясненията защо за албанците религията няма никакво значение. Важното е да не допускат никой да промени начина им на живот в тия планини.

Именно затова албанците оказват изключителен отпор на помюсюлманчването в първите 100 г. след завладяването им от турците. А после изведнъж 70% приемат исляма доброволно. Защо? Защото турците издават заповед, че само мюсюлманите могат да носят оръжие. А за албанеца пушката е като жената – венчава се веднъж с нея и никога повече не се разделя. И заедно с това турците не им пращат класическите ислямски мисионери, а бекташи - либерална секта, проповядваща много хлабав ислям, който не задължава албанците да забравят старите си християнски обичаи.

Целта, която трябва да се гони в Круя, е виждащата се отвсякъде огромна полуразрушена крепост. До нея се стига по очарователна уличка с дюкянчета за сувенири. Вероятно съм минавал по нея десетки пъти и всеки път прекарвам часове в дюкянчетата. Прекрасни са, но трябва да остане време и за крепостта. В началото й има музей на Скендербек, който можете и да пропуснете, но кръчмата до него – не. Удоволствието да пиеш двойно гъсто турско кафе, гледайки цялата крайбрежна низина и морето отвъд последните хълмове, е едно от най-големите, които могат да се случат на човек в този живот. Но задължително си оставете време, поне час, за да се поразходите покрай къщите в полурухналата крепост – има страхотни улички и тунели в самата стена.

От Круя нагоре в планината тръгва страхотен прясно асфалтиран път, който предлага невероятни гледки. Тръгнете по него, заслужава си. Пътят свършва на върха. На някои карти изглежда, че продължава, но не се лъжете – ще трябва да се върнете.

Берат

Замисляли ли сте се защо на най-хубавото място над старата българска столица Велико Търново има село Арбанаси, а в България има толкова много фамилии Арнаудови? Отговорът е в Берат.

Берат е видоизменена форма на българското име Белград. През 968 г. българската столица Преслав пада в ръцете на киевския цар Светослав. В следващите години е превзета обратно от обединена византийско-българска армия, но макар че номинално остава столица на България, българският цар Борис II е отведен като планник в Константинопол и развенчан, а Търновската патриаршия – унищожена. Срещу българската аристокрация започват гонения. И какво прави тя? Отива в Берат.

По това време Берат е един от трите центъра на българската книжовност, заедно с Преслав и Охрид. Там са погребани мощите на Горазд и Ангеларий – двама от петимата ученици на Св. Св. Кирил и Методий. Берат е последната столица на Първата българска държава, откъдето управлява Иван Владислав (1015-1018) и последният български град, който пада под византийска власт, и единственият, който запазва някаква самостоятелност след това. От 970 г. до 1185 г., когато българската държава е възстановена, почти цялата българска аристокрация живее в Берат. Когато аристократите се връщат в България, се заселват на най-луксозното място – хълмовете над Царевец, където е сегашното село Арбанаси. Местните хора ги наричат албанци – арбанаси или аранаути.

Снимка: Getty images

Берат поразително прилича на старата част на Велико Търново, само че много по-голям и по-автентичен. Реката, която се вие под крепостта, се нарича Осуми – видоизменена форма на Осъм. Кварталът, в който са живели българите, и до ден днешен се нарича Горица.

Албанците имат поразително добро отношение към българите и една от причините е именно Берат. Всеки човек би искал да се изкара аристократ, ако е възможно. Звучи по-престижно, отколкото да си прост селянин.

Албанците обаче допреди 1912 г. почти не са имали своя държава. Имали са на два пъти, но първата съществува прекалено кратко, за да има аристокрация, а втората е на френски крал, управляващ Неапол, Сицилия и Йерусалим. Пък и двете държави са доста на север и ако си от южните албанци, няма как да докажеш родство с тях. Така единственото, което им остава на южните албанците е да се изкарат наследници на българските аристократи. Няма как да се докаже, но и няма как да се опровергае.

Затова, когато отидете в Берат и разберат, че сте българин (а местните ще разберат веднага), тутакси ще получите несъразмерно добро отношение, както никъде другаде. Всеки втори ще се юрне да Ви обяснява, че е чист българин, защото живее в българския квартал Горица или защото Берат е столицата на България и ще се учудва как не знаеш това. И ще недоумява, защо го питаш за такива дребни детайли, като например защо не знае български.

В Берат може да се остане дълго. Всеки ъгъл, всяка къща, всяка църква може да се разглежда с часове. С часове можеш да говориш на смесица от всякакви езици и ръкомахания с невероятно добронамерените местни жители.

Но ако все пак бързате, качете се с колата до самата крепост, има паркинг точно под портите й. Там веднага (защото затваря рано) отидете в църквата „Св. Онуфрий“, където са мощите на Свети Ангеларий. Те са под олтара и за разглеждането им се иска специална такса, но ако разберат, че сте българин, вероятно няма да Ви вземат пари и ще Ви разкажат за Светите седмочисленици повече, отколкото сте учили в училище.

В крепостта, близо до портата има уникална кръчма, в която трябва да седнете, но само ако имате много време. Няма меню и няма ценоразпис, но кръчмарят ще Ви отрупа с всичко, което е сготвил и не търпи възражения, че храната е колкото за цяла рота. С часове не млъква в странната си смесица от всевъзможни езици и ще Ви пита дали познавате всеки един от българите, които са сядали в кръчмата, показвайки Ви визитните им картички. Накрая ще Ви поиска визитна картичка, а сметката ще е неочаквано малка за количеството храна, което е било на масата.

В крепостта има няколко хотелчета и къщи за гости, но хубавите хотели са долу в ниското, откъдето тръгва пътя за крепостта. В тях е най-доброто съотношение между цена и качество, което съм виждал в немалкия си туристически опит.

Ако сте в Берат през май, задължително поискайте рафтинг в каньона на Осъм, който е при Чороводе. Проблемът е, че достатъчно вода има само през април и май.

Ако не, тръгнете към Фиер. От този град се отклонете още 8 км на запад, почти до брега на морето, където са руините на античната Аполония.

Какъв Рим? Такова хубаво зеле е станало...

Аполония е родното място на един от най-великите римски императори Диоклециан. Възстановил е империята след една от най-големите й кризи и когато си свършил работата, предал властта на по-младите и се върнал по родните си места. Само няколко години по-късно империята пак западнала, а от Рим дошла делегация да моли Диоклециан да се върне на власт.

Диоклециан ги изслушал и им казал: „Знаете ли какво хубаво е станало зелето? Кой ще се погрижи за него, ако сега тръгна за Рим?“

В Аполония има прекрасно запазен античен театър и византийска църква от XI век.

Мястото се разглежда сравнително бързо, остава прекрасно усещане и можем да продължим на юг, защото там има какво да се види.

Пропускаме Вльора колкото можем по-бързо. Центърът е прашен и гаден. В южната част започват хотели и крайбрежни заведения, които изглеждат изкусителни, но вълните са отнесли брега, пясъкът е насипван изкуствено и остава усещане за мърлявщина. На юг има далеч по-хубави места, а пътят е доста, затова пропуснете това.

Дерми

Градът след Вльора – Орикум, е по-подходящ за кратко къпане в морето. Отбелязваме го не толкова заради плажовете, колкото затова, че от него е подходът за най-дивото място в Албания – полуостров Карабурун. Доскоро той е бил военна зона и абсолютно забранен за хора. Забраната под някаква форма важи и сега, с известна помощ от местните може да се стигне до уникални плажове, без никакви хора.

Карабурун разделя две морета. На север е Адриатическо, което покрай Албания е зеленикаво, мърляво и студено. На юг е Йонийско, което е лазурносиньо, кристално чисто, но чакълесто и още по-студено. Има и таралежи. Но пък е безкрайно красиво.

След Орикум пътят започва да се изкачва нагоре в една доста висока планина. От двете страни се редуват прекрасни кръчмета и сергии за мед, сладко, зехтин и какво ли още не. Става сенчесто и прохладно. И така, докато не стигнеш върха, където на повече от километър под краката ти е морето, вятърът духа свирепо, а пътят надолу се вие в главозамайваща спирала.

Долу в ниското е Дерми, най-хубавото място за плаж, на което съм бил някога. Когато стигнете селото, вече сте се отминал отбивката за плажа и ще трябва да се връщате, но разстоянието е кратко, а селото си заслужава.

Дерми е гръцко село. В Южна Албания е запазено някакво гръцко малцинство, силно поалбанчено. В това село ще трябва да пиете ракия. Отказът не се приема. Ракията се пие на тераса над главозамайваща пропаст и цяло село се изрежда да каже наздраве на чужденците.

По принцип най-голямата ценност в Албания е гостоприемството. Причината за повечето вендети, които продължават със столетия е, че някой не е опазил госта си, а това е най-лошото нещо, което може да се случи в живота. Но на други места гостоприемството е някак си по-почтително и по-дистанцирано. В Дерми те прегръщат на петата минута, а на десетата вече са ти намерили къща и де убеждават да се заселиш завинаги. Като влезете в магазин в този район няма начин да си тръгнете без подарък, особено ако сте с деца. Приемете го и намерете начин да се върнете и, купувайки нещо друго, да оставите бакшиш.

Пътят от Дерми надолу се разклонява на две. Този направо води към плажа Дерми, намерете начин да завиете надясно и на север към плажа Дормидос, който носи името на предишното село.

Когато за пръв път попаднах там, току-що бяха асфалтирали пътя от Вльора до Дерми. На плажа имаше само едно хотелче от бунгала в прекрасна маслинова гора и огромна, дълга много километри плажна ивица с десетина човека на нея. На север, след катерене на малки скалички се попадаше в поредица от райски заливчета и плажчета, с очарователни малки бели подводни пещерички около тях.

Почти над брега е надвиснала висока 2400 метра планина с белоснежни върхове, докато на плажа е 35 градуса.

За съжаление албанците разсипват страната си с темпове, с които даже ние, българите, не успяваме. От година на година районът на Дерми все повече се застроява, затова побързайте да го видите, докато още е останало нещо.

Саранда

Самият град Саранда си заслужава, хубав и сравнително голям курортен център е, а отсреща, само на километър, е гръцкият остров Корфу. За Саранда обаче няма какво толкова да се разказва, най-хубавото от града е пътят до него. Спрете във всяко селце и по всяко заливче по него. Тези 60 км се пътуват цял ден, а понякога и повече. Пътят се вие на височина 200-300 метра над морето, после слиза на морския бряг и пак се качва. Ограничението на скоростта често е 20 км/ч и е разумно да се спазва.

По този път, между Порто Палермо и Чепаро е най-прекрасната кръчма на света, в която, когато поръчаш рибата, кръчмарят слиза в лодката, отива да я улови и се връща да я пече. Заливът е потресаващо красив с най-бистрата вода на света, но за съжаление много студена и с морски таралежи.

От Саранда обикновено се ходи до Бутринт – голям античен археологически комплекс със стари мозайки, който вероятно е най-известната забележителност на Албания. Малко пред него е Ксамил, който пък вероятно е най-известният албански курорт, ако не броим Дуръс. Аз обикновено пропускам това отклонение, защото предпочитам да си оставя време за Гирокастро, което пък другите хора обикновено пропускат.

Гирокастро, родният град на Енвер ходжа и на най-големия албански писател Исмаил Кадаре, толкова поетично описан в книгите му. Снимка: Getty images

Между Саранда и Гирокастро е най-потресаващият природен феномен, който някога съм виждал, за съжаление може да се види само няколко дни в годината.

Нагоре по река Бистрица, малко преди да започнат стръмните серпантини към планината, е Долината на светулките.

Милиарди и милиарди светулки, в продължение на километри, които премигват синхронно, сякаш единият рояк си говори с другия. Датата, на която могат да се видят светулките, е около 6 май – понякога няколко дни по-рано, понякога няколко дни по-късно, зависи от темпаратурата. Да видиш светулките е най-голямата награда от пътуването в Албания, да ги изпуснеш е най-голямото разочарование.

След Долината на светулките най-разумно е да се върнете в Саранда и да преспите там. Гирокастра е отклонение наляво, което си заслужава да направите, но градът не е толкова туристически и ако се попадне в него нощем, не е ясно доколко ще има добър хотел.

Нека Гирокастра е краят на първото пътуване. Албания е толква омагьосваща, че ще се връщате в нея десетки и десетки пъти и не трябва да се изяжда наведнъж. Останали са ви Корча и българските села около нея, единственото езеро в света, от което блика асфалт, а пътя до него е неасфактиран, долината на Валбона, пещерите на Тет, Шкодра и венецианската крепост Розалфа, безкрайният язовир, около който се минава само с ферибот, католическите села на княз Лека Дукадини, които още живеят в XV век.

Ще ги видите друг път. Сега тръгнете към границата и след малко повече от час ще сте в Янина, а от там на магистралата за Солун. От Гирокастро до София са около 8 часа. Скоро ще почнете да ги минавате по няколко пъти годишно.

---------

Този текст е писан специално и публикуван за пръв път в брой 33 на списание Voyage