Св. прор. Осия, Св. прпмчк Андрей Критски
Свети пророк Осия, син Беериев, произхожал от Исахаровото коляно (1). В онези времена много израилтяни отстъпили от истинския Бог и като забравили Неговите благодеяния и чудеса, се покланяли на идолите. Но богобоязненият Осия служел на Единия истински Бог, сътворил небето и земята и извел евреите от Египет с крепката Си ръка. Осия наставлявал хората, отпаднали от истината, и с мъдрите си увещания отново ги обръщал към благочестието на дедите.
По вдъхновение от Светия Дух Осия много пророкувал за израилския народ. Изобличавайки беззаконните жители на Израилското царство, той му предсказвал големи бедствия от враговете, асирийски плен и после обръщане към Бога (2). Той предсказал и разпространяването на истинското Богопознание по цялата земя (Ос. 2:20. Ср. Иер. 31:34), края на Аароновото свещенство и старозаветните жертви (Ос.3:5), а също и завръщането на младенеца Иисус от Египет (3), Неговото възкресение на третия ден (4) и победата Му над смъртта (5). Всички тези пророчества са записани от Осия в неговата книга, която се състои от 14 глави. Като изречени чрез Светия Дух, всички те се нареждат сред другите боговдъхновени книги на Свещеното Писание.
Пророк Осия живял дълги години* и в дълбока старост починал 820 години преди Рождество Христово, и е погребан с мир.
* Пророческото му служение продължило повече от 60 години.
След множеството гонения, в които нечестивите царе и управници безмилостно проливаха реки от кръв - от кръвта на светите мъченици (заради това, че те изповядваха Божественото достойнство на Иисус Христос и истината за Боговъплъщението), Христовата Църква като доброплодна земя, напоена със светата кръв на Божиите раби, произрастна по всички краища на земята своите благоуханни злакове - добродетелите на Светиите, които озаряваха със светлината на евангелската проповед и учение мрачната пустиня на погиващите в грехове човешки души. Тогава сред християните настана мир и единство на вярата, процъфтяваше благочестието и добрите нрави все повече намираха място в човешките взаимоотношения. Тогава се спазваха Господните заповеди и вярващите възхождаха от сила в сила по стъпалата на спасителната духовна лествица.
Но дяволът - ненавистникът на всяко добро, изпитваше страшна завист като гледаше всичко това. Победен от твърдостта и търпението на Христовите мъченици по време на гоненията, той промени коварните си планове и вече не явно, но тайно въвличаше в пропастта на погибелта онези, които "излязоха от нас, но не бяха наши" (1Иоан.2:19). Под вид на ревност по Бога той хитро оплиташе в мрежите си горделивите и самонадеяни "богослови", внушаваше им своите ереси и така без да се усетят ги откъсваше от Христа и от Неговата Църква. По такъв начин дяволът измисли и иконоборната ерес, и внушаваше на хората да отхвърлят иконите на Христа, за да се отрекат по такъв начин и от Самия Христос, защото отношението, което човек има към изображението на дадена личност, се пренася и към самата личност.
И така, врагът на човешкото спасение подучи византийския император Константин - не онзи, който беше свет и равноапостолен, и просвети света с Христовата вяра - но друг със същото име, наречен още Копроним, т.е. нечистоименен, ( Прозвището на Константин - Копроним, считат че е образувано от думата koproV - тор, нечистота) понеже първо оскверни кръщелната купел със своята телесна нечистота, а после - Христовата Църква със своята богопротивна ерес. По внушение на бесовете този цар започна да говори, че не подобавало християните да се покланят на светите икони и да ги почитат, защото това уж било езичество и идолопоклонство. В своето безумие Копроним не разбираше, че ако едно нещо е зло, душевредно и богопротивно, то и изображението на това нещо е зло, душевредно и богопротивно. А което е добро, полезно и богоугодно - също и изображението му е добро, полезно и богоугодно. По-конкретно казано: зли и богоненавистни са езическите богове, а почитането им е пагубно за душата на човека и е забранено от Бога. Техните икони (т.е изображения), също са зли и вредни, и Божият закон забранява да се почитат. А за нашия Спасител и Господ Иисус Христос не само може да се каже, че е добър, но всъщност Той е върховното Добро; добри са също и Неговите раби, които много ни помагат за нашето спасение - затова не само че не е забранено, но дори ни е заповядано да почитаме Господа и Неговите Светии. Св. цар Давид казва: "Твоите приятели, Боже, бяха на голяма почит пред мен" (Пс.138:17). Затова и иконите на Господа и на онези, на които Той рече: "вие сте Мои приятели" (Иоан.15:14), са за нас добри и твърде полезни - ние сме длъжни да ги почитаме със съзнанието, че почитта, въздавана на светите икони, се отнася за личността, изобразена на тях.