Св. Феврония, Св. Дионисий (Атонски), Св. Прокопий Варненски

Света преподобномъченица Феврония

В Диоклетиановото царуване (284-305) младият Лизимах, син на римски управител, бил пратен с чичо си Селин в източните страни за съд над християните. Това било време на най-жестоко гонение. Заповядано било да се не щадят християните, но да се употребят всички средства и мъчения, за да се склонят те към отричане на християнската вяра, а непокорните със смърт да се наказват. Селин и Лизимах били придружавани от голям отряд войници, под началството на един техен родственик, на име Прим.

Селим приел с готовност поръчението на царя, понеже бил със зъл и жесток нрав, и освен това силно мразел християните. Той с радост ги подлагал на изтезания. Пратените пристигнали в областа на Палмира. Там намерили доста много вярващи и страшните изтезания и смъртните наказания се повтаряли всеки ден. Но младият Лизимай не могъл равнодушно да гледа това. Той бил едва на 20 години, бил кротък и добър и в детинство още бил чувал много добро за християните от майка си, която тайно вярвала в Христа. Сърцето му се късало от болка и съжаление, като гледал страданията на нещастните.

Веднъж, нощно време, той тайно повикал при себе си началника на отряда и му казал:

- Честни Приме, ти знаеш, че майка ми бе християнка и винаги желаеше и аз да приема Христовата вяра. Туй аз не можах да направя, понеже се боях от баща си и от царски гняв. Но колко пъти тя ми говореше за християните, молеше никога да не им правя зло и да се старая да угодя на Христа! Аз искам да изпълня това завещание. Сърцето ме боли при вида на ужасните страдания на християните и аз реших да правя всичко възможно, за да ги спасявам. Ще ги предупреждавам за нашето приближаване и ще им давам възможност да бягат!

Прим, който също жалел християните, обещал да съдейства на Лизимах. И между тях било решено да предупреждават навреме християните за приближаването на Селин, за да могат те да се скриват, а освен това да се стараят, колкото е възможно да облекчат участта на тия, които ще им попаднат в ръцете.

Приближили се римските войници до град Сивапол. В тоя град живеели 15 девойки в един дом, приличащ на манастир. Те се посветили на служение Богу чрез труд и молитва. Ръководителката на обителта, благочестивата Вриена, ученичка на дякониса Платонида, управлявала това малко християнско общество със строг устав. Всеки ден те прекарвали в труд и молитва, а в петъците се събирал в църквата за четене и обясняване на словото Божие. В тези събрания могли да присъстват и жени от града, при което завеса ги разделяла от инокините. Всеки петък голямо множество жени се събирали да слушат четене и поучение, особено пък в дните, когато обясненията давала инокиня Феврония, която станала известна на целия град със своята дълбока мъдрост. Феврония била на 20 години. От най-ранно детство тя живеела при леля си Вариена. Отличавала се с телесна, а още повече с духовна красота. Била скромна, вглъбена в себе си, смирена и кротка. Нейната пламенна вяра и дълбока мъдрост допринесли много за разпространение на Христовата вяра. Някои жени - езичници, като я слушали, оставяли заблужденията си и се обръщали към Бога.

Благодарение на Лизимах и Прим сиваполските християни били предизвестени за приближаването на войниците и мнозина се скрили. Вриена събрала сестрите и ги попитала, какво възнамеряват да правят. Феврония това време била тежко болна. Почти всички девици изявили желание да търсят безопасно убежище. С негодувание им говорела Вриена: “Как, вие още сражение не сте видели и вече предварително се признавате за победени и мислите за бягство? Не е ли по-добре всички да стоим твърдо за вярата и ако е нужно да умрем за този, Който умря за нас?” Но като видяла страха на инокините, Вриена повече на ги задържала. Обителта опустяла. Останали само игуменката, болната Феврония, която заявила, че не желае да бяга, и престарялата инокиня Томаида, която по-късно описала мъченическата смърт на светата девица Феврония.

Почнали те с молитва да се готвят за свещено мъченичество. Игуменката най-много се страхувала за Феврония - слаба и млада девойка. Феврония с дълбоко смирение се готвела за великия подвиг и като знаела своята слабост, тя се надявала на силата Господня. “Моли се за мене, моя майко - казвала тя на Вриена, - да ме намери Господ достойна да страдам за Неговото име! Тогава безстрашно ще тръгна по пътеката на мъченичеството към Оня, Когото обикнах и Комуто се обещах от детство”.

На другия ден след бягството на инокините дошли римските войници. Някои християни те хванали и ги затворили в тъмница. Сели, като чул за женската обител, пратил там войници, но те намерили в обителта само три жени. Мислейки, че игуменката скрила останалите девици, те вече замахвали мечове срещу нея. Феврония се хвърлила в нозете им, като молела да убият първо нея, за да не види смъртта на духовната си майка. В това време пристигнал Прим и като отстранил войниците, запита Вриена: “Къде са другите сестри?” - “Избягаха и се скриха от вас” - отговорила тя. - “А защо и вие не избягахте? Но има още време. Бягайте! Аз няма да дам заповед да ви преследват”. Обаче ни една от трите инокини не се съгласила на това.

При среща с Лизимах, Прим му разказал за случилото се. С учудване той говорел за дивната красота на една от инокините и търсел начин да спаси младата девойка от ужасната смърт. Един войник, който подслушвал, съобщил на Селим, че Прим и племенникът му желаят да спасят една от инокините. Селим силно се разгневил и заповядал, на другия ден Феврония да бъде доведена на съд. Напразна Вриена и Томиада молили и тях да вземат заедно с нея. На младата девойка едва дали време да се помоли и я повлекли на мъчение.

Множество народ се събрал да гледа съденето и смъртното наказание, и едва ли някой могъл да удържи сълзите си, когато младата девойка се явила в окови пред жестокия мъчител. Сели заповядал на Лизимах да я разпитва.

- Робиня ли си или свободна? - бил първият въпрос.

- Робиня Христова съм - отговорила девойката.

- Името ти?

- Християнка.

Селим бил трогнат, като видял младата девойка, и бил поразен от нейната дивна красота. Той наченал ласкаво да я увещава да се отрече от вярата, предлагал й дарове, най-после обещал да я омъжи за своя племенник Лизимах, наследник на всички негови богатства. Ако не приемела предложението му, тя нямало да остане жива. С нищо не било възможно нито да смути, нито да прелъсти младата девойка. - “Аз имам небесен Годеник - кротко, но твърдо отговорила тя - и искам да остана Нему вярна. Не труди се напразно! Нито заплахите ти ще ме уплашат, нито обещанията ще ме съблазнят”.

Тогава Селин заповядал да мъчат девойката. Необикновената твърдост, с която тя понасяла най-страшните изтезания, възбуждала удивление у всички и още повече разпалвала яростта у суровия Селин, който изнамирал все нови и най-ужасни мъчения. Неведнъж вик от негодувание се изтръгвал из тълпата зрители. Народът с вик и сълзи молел да пощадят младата девойка, която биели жестоко, опалвали с огън и на която най-после отрязали ръцете и краката. Селин бил безжалостен. Яростта му не знаела граници. А Прим и Лизимах с дълбока скръб гледали на смъртното наказание, което не могли да предотвратят. И чудна промяна ставала в душата на юношата. Той си спомнил онова, което майка му разказвала за християните, и чувствал, че девойката чрез своите страдания спасява и него и го довежда до Христа. Когато най-после на мъченицата отсекли главата с меч, той се затворил в стаята си и плакал безутешно.

Наказанието не закъсняло да постигне Селин. Той дошъл в квартирата си в някакво изстъпление и дълго с бързи крачки ходел из стаята без да говори с никого. Изведнъж някакъв ужас го обзел. Той страшно взел да охка. Ударил си главата о мраморния стълб и мъртъв паднал на земята. Общото смущение и шум дали на Лизимах да разбере, че се е случило нещо необикновено. Той дошъл и, когато видял чичо си да лежи мъртъв, дълго не могъл да каже ни дума. Най-после извикал: “Велик и благословен е Богът на християните, Който отмъсти за невинната кръв!” Той заповядал да изнесат вън от града трупа на умрелия и да го погребат по езически обичай, а на всички християни да известят, че те без страх могат да се върнат в града и да присъстват на погребението на мъченицата. Сам той с Прим благоговейно събрал останките на светата мъченица и ги принесъл в обителта.

Привечер тълпи от народ влизали в отворената врата на обителта покланяйки се на останките на мъченицата, славели Бога, Който й дарувал твърдост във вярата и търпение в страданията. Дошъл Лизимах заедно с Прим. “Отсега отхвърлям служението на кумирите - казал Лизимах, - оставям всички мои богатства и искам да бъда раб Божи!” На същото се решил и Прим. И двамата на другия ден отишли да заявят на християнския свещеник за своето желание да приемат свето Кръщение. По-късно двамата станали монаси и живеели богоугодно в трудове и лишения.

Оттогава в манастира всяка година тържествено се чества паметта на света Феврония в деня на нейната мъченическа смърт. И мнозина във време на богослужението виждали светлия лик на младата мъченица между девойките, които пеели на клироса, и чудеса се извършвали при нейната гробница.

Св. преподобни Дионисий Костурски (Атонски)

Изявен монах исихаст, който бил родом от с. Горица, Костурско. Св. Дионисий избрал духовното поприще, увлечен от примера на по-големия си брат Теодосий, игумен на манастира "Св. Филотей" на Света Гора Атонска. След като се подвизавал известно време в същия манастир той се уединил като отшелник в пещера под самия връх Малък Атон. Събралото се около него монашеско братство изградило около пещерата му храм на името на св. Йоан Кръстител, наричана по-късно "Древния Предтеча".

По време на нощна молитва св. Дионисий постигнал Божествената светлина, която видял на мястото на днешния манастир "Св. Йоан Предтеча" – строежът му той започнал, наставляван от прозорливия си по-стар събрат Дометий.

Когато неговият брат Теодосий бил избран за митрополит на Трапезунд, св. Дионисий посетил черноморската империя. Той си спечелил доверието на трапезундския император Алексий ІІІ Мега-Комнин (1349-1390), който станал ктитор на строящия се тогава манастир "Св. Йоан Предтеча" (1380 г.). Тъй като манастирът бил ограбен от турски пирати, св. Дионисий отново заминал за Трапезунд. Тук обаче той заболял и починал на 25 юни (точната година не е известна).

В лицето на св. Дионисий (разбира се, и в онова на митрополит Теодосий) имаме един от ярките примери на българи, водещи фигури в живота на византийска църква и монашество през ХІV в. Паметта на св. Дионисий Костурски се отбелязва на 25 юни.

Св. преподобномъченик Прокопий

Св. преподобномъченик Прокопий се родил в околността на гр. Варна от благочестиви родители българи. На 20-годишна възраст той постъпил в Предтечанския манастир на Атон, гдето духовният живот под ръководството на стареца Дионисий бил строг. Там приел монашеско пострижение.

Но врагът на човешкото спасение подигнал духовна борба против него, която той не издържал и напуснал Св. Гора. А оттам нататък дяволът вече го довел до пълно отчаяние и до приемане на мохамеданската вяра. Прокопий отишъл при кадията (съдия) на гр. Смирна и заявил, че се отрича от Христа. Обаче когато подир 15 дни той бил обрязан по мохамедански обичаи, изведнъж така силно се смутила съвестта му, че той не издържал нейните угризения и се отправил при един християнски духовник, атонски йеромонах, на когото открил своя голям грях и своята решимост да го изкупи чрез мъченичество.

Духовникът го посъветвал да поеме по-добре умерения път на монашеското покаяние на св. Гора Атонска, но Прокопий решително помолил той да го благослови за мъченически подвиг. Той се подготвял 15 дни с пост и молитва, като често идвал за съвет при духовника. В последния ден те заедно изпели молебния канон на св. Богородица и Прокопий в турско облекло отишъл при съдията, пред когото хвърлил от главата си зелената чалма, смело изповядал Христа и проклел Мохамеда.

За тази постъпка турците го набили жестоко и го хвърлили в затвор. После те опитали да го привлекат с обещания за високи служби, но всичко било напразно. Светият мъченик благодушно отговарял:

- Ако дори бихте ми подарили целия свят, то и тогава не бихте могли да промените моето твърдо намерение.

Последвала смъртна присъда. Безстрашното мъжество на мъченика смутило турците и никой от тях не дръзвал да му отсече главата. За тази цел бил повикан един свиреп отстъпник от християнската вяра.

Свети преподобномъченик Прокопий Варненски пострадал на 25 юни 1810 година в гр. Смирна.