Свитлана, която чака от плен син от ''Азов''

Свитлана Кравченко е майка на боец от Азов, който се намира в плен на руснаците от края на май 2022 година. На акциите в подкрепа на военнопленниците и безследно изчезналите всички я наричат „Мама Свитлана“. На всяка акция пее украинския химн.

"Моят син защитаваше град Мариупол. В Азов е от 2019 година. Пълномащабната война посрещна със своите побратими", разказва ми Свитлана.

- Свитлана, как реагирахте, когато разбрахте, че синът Ви е в Азов?

- Живеехме в град Сиверскоденцк, Луганска област. Когато през 2014 г. започнаха всички тези действия – той каза, че иска да заеме позицията на Азов. Тогава там имаше хора от Десен сектор. Той е идеен. Разпространяваше идеята за борба за свобода, за своята нация. Четеше литература, подготвяше се физически, беше взел за себе си решение. Казах му: „Сине, щом това е твоето решение – аз те подкрепям.“

Когато завърши училище, дойде и каза, че отива в центъра за набиране на кадри, аз само го благослових. Това беше неговото решение, той като нормален мъж трябваше да защити семейството си, в което бяхме останали аз и по-малкият му брат. Затова го пуснах. И така от 19-та година служеше в Азов. Беше в град Мариупол, където посрещна пълномащабното нападение на нашия враг, на нашия „добър съсед“.

Снимка: Личен архив

- Вие как посрещнахте пълномащабната война?

- Бяхме у дома, в Сиверодонецк. Какво ли нямаше? С авиация обстрелваха, с танкове стреляха… Първо беше неочаквано, неразбираемо. Ние имахме опит от 2014 година, знаехме какво да правим, къде да се крием… Знаехме, че трябва да имаме винаги със себе си вода и документи. Още от първите дни спряха тока и газа. За да оцелеем, живяхме със съседите си. Връзка нямаше почти никаква. Нямах контакт със сина си.

Той звънна на 24 февруари, в този ден все още имаше връзка, въпреки обстрелите. А после – нищо. Свърза се с мен чак през май месец. Тогава вече бяха на Азовстал, там имаха Старлинки. В Сиверодонецк разрушиха жилището, в което бяхме. Благодаря на Бога, че оцеляхме. Успяхме да заминем едно със съседите. С две коли пътувахме три семейства, седяхме един на друг като мравки. Но благодаря на Бога, че всички останахме живи.

- Градът тогава бил ли е вече под окупация?

- Все още не, но много силно го обстрелваха. Руснаците бяха в покрайнините.

- Какво Ви писа синът Ви тогава?

- Аз му пишех през цялото време. Вярвах, че рано или късно ще прочете съобщенията ми. Писах му: „Заминахме си от града. Живи сме. Не се притеснявай за нас. В Одеса сме. Ние много се притесняваме за теб.“ 

През цялото време се молех. Две седмици въобще не спах, защото усещах тази тъга. Много е тежко, защото дори и на разстояние, ти усещаш какво се случва с детето ти. Затова аз много искрено се молих да остане жив, той и неговите побратими, да има по-малко загуби. Разбирах какви са загубите, когато върви такава война... Кратки есемеси му изпращах. Писах му, че няма нужда да ми пише дълги съобщения, достатъчно е някакъв емотикон, точка, каквото и да е, просто да знам, че е жив. Известно време нямаше връзка с него, защото му се беше разбил телефонът. После ми писа от номера на друг човек: „Вече не мога да пиша“. След това за кратко се обаждаше от телефоните на побратимите си. Това продължи седмица. А после… отидоха в „почетен“ плен, който обещаваха, че ще бъде за 3-4 месеца… А вече почти три години нашите момчета са там.

На тях им е трудно. Те нямат информация. Не знаят какво се случва тук. Не знаят какво се случва с роднините им. Те разбират мащабите на всичко. Иска ми се да вярвам, че той усеща нашата борба и нашата подкрепа. Дори и на разстояние.

- Какво чувствахте, когато момчетата излизаха от Азовстал?

- Знаете ли – надежда. Гледах видеата от излизането им – никъде не видях своя син, което ме притесняваше повече от всичко… Жив ли е, или мъртъв… Когато ги отведоха в Оленивка, те първите две седмици се опитваха да се свързват с близките си. Тогава позвъни и каза: „Мамо, слушай внимателно какво трябва да направиш.“

Даде ми заповед и аз я изпълнявам. Първо да не плача, да се държа. Ще кажа честно – много е трудно, защото това е твоето дете, част от твоето тяло, от душата ти. Трудно е, но го изпълнявам. Опитвам се да бъда за другите хора пример, както той стана пример за мен и за малкия си брат, както и за цяла Украйна. В Оленивка все още имаше връзка, някак бяха скрили телефон. Сега такава възможност няма. Новини от близките си нямаме никакви. Въпреки че казват, че са под покровителството на Червения кръст, те нищо не правят.

Международните организации са се отрекли от нас, всичките са на страната на русия. И искам да кажа в прав текст: Тези, които сте на страната на Русия, чакайте всичко това, което сега се случва у нас, да се случи и у вас. Свалете розовите си очила. Ние също сме мислили, че руснаците са ни братски народ, че няма да ни нападнат. Ще нападнат и Вас, както нападнаха нас. За тях няма нищо свято. Не мога да подбера думи да се изразя по-добре.

- Като майка, която е видяла в какво състояние се връщат момчетата от плен, какво бихте казали на българте майки, които подкрепят Русия?

- Както вече казах – да си свалят розовите очила. Да не мислят, че тази беда е само при нас. И ние сме били в подобно положение – войната в Сирия, войната в Израел, не ни е притеснявала. В Украйна има добра поговорка: „Моята къща е в края, аз нищо не зная“. Сега това не работи. Не можеш да стоиш така, защото рано или късно, войната ще стигне до теб. Ще свършат къщите в края и твоята ще стане първа. Затова, хора, моля ви, събудете се, не бъдете равнодушни към това, което се случва в света. Подкрепяйте ни, както можете. Ако имате възможност да подкрепите момчетата чрез дарение, дарявайте, на която и да е бригада, не е задължително да е на Азов. Всички те сега извоюват свободата за целия свят. Ние не искаме тази кръв да я проливате и вие. Затова мислете какво правите. Русия не е този съюзник, с който, както се казва, можеш да имаш работа.

- Каква е мотивацията Ви да ходите на акции всяка седмица?

- Всяка неделя ходим на акции и за да се подкрепяме един друг. Защото на всички им е тежко. И на тези, чиито роднини се намират в плен, и на тези, чиито близки са изчезнали безследно, на акциите идват и хора, чиито роднини са загинали, за да ни подкрепят. Ние живеем с надежда, че ще ги прегърнем, че ще ги видим.

- Интервюто ще излезе на български. Няма да се чува, че говорите на украински. У нас много хора мислят, че всички от Донбас говорят на руски. Какво бихте казали по този повод?

- Цял живот при нас населението е било предимно рускоезично. Но украинският език е звучал винаги. В песните, в разговорите, в документацията. Не винаги сме говорили на украински в бита, но езикът е бил, никога никъде не е изчезвал. Сега общуването на украински е почти необходимост. Аз лично мисля, че това е нашият генетичен код.

- Как си представяте денят, в който Вашият син се завърне?

- Имам една надежда, да не си загубя разума в този момент. Винаги си казвам: „Света, когато видиш своя син, внимавай да не го счупиш в прегръдките си“. Знаете ли? Така искам да го прегърна, да му дам топло, повече никога да не го пускам. Но… съдбата е такава, тя решава за нас, а не ние за нея. Само да не полудея докато го чакам и всичко ще бъде наред.

Следете новините ни в GoogleNews