Каспаров: Превърнаха руските избори в политически бордей и логично в тях се появи водеща на риалити шоу

Догодина в Русия ще се проведат поредните президентски избори. Социологическите допитвания показват: новият президент на Руската федерация най-вероятно за четвърти път ще стане Владимир Путин. В интервю за украинското интернет издание Realist световният шампион по шахмат Гари Каспаров обяснява защо опозиционното поле в Русия не е нищо повече от кремълска игра и в какво се различва „путиновата диктатура” от другите дикатури по света. 

– В последно време всички обсъждат кандидатирането на Ксения Собчак на президентските избори в Русия. Опозицията прие това решение изключително противоречиво. Алфред Кох (бивш руски вицепремиер, противник на Путин – бел. ред.) даже сравни издигането на Собчак с излизането на клоуна в цирковия манеж с цел отвличане вниманието на зрителите. Как вие оценявате това решение?
– Това е поредната крачка в голямата кремълска игра по легитимацията на Путин. Преди всичко това е било предложение, на което Ксения [Собчак] не е могла да откаже. Практически това е игра по неутрализацията на [Алексей] Навални и използването на предизборния ажиотаж, който създаваше той в младежките среди, започвайки с неговата кампания за изборите за кмет на Москва през 2013 г. След това се създаде определена тенденция за изборите и, естествено, назначената от Кремъл кандидатка, в този случай трябва да създаде необходимия фон за легитимацията на поредните путинови избори.

– А защо на Путин му е толкова важна легитимацията, за която говорите?
– На него му е важна самата дискусия по този повод. Руските либерални опозиционери, които се присламчват към избирателната кампания на Собчак, просто се местят от един проект в друг. Но резултатът от тяхната бурна имитационна дейност е укрепване на путиновата диктатура. Защото има пяна, но има и нещо, което остава сухо. Това сухо в дадения случай е укрепването на путиновата диктатура в бъдещето, не просто продължение на агресивния международен курс, а неговото ожесточаване, също както и ожесточаване на вътрешната политика. Струва ми се, че в съзнанието на Путин и неговото обкръжение легитмността, която те се надяват да възстановят, те са получавали точно чрез тези фиктивни изборни процеси. Това в определена степен беше и оправдание на репресивната политика. За провеждането на репресии трябва да имате мандат и е очевидно, че Путин се стреми да получи именно този мандат на поредните псевдоизбори.

– В едно от своите интервюта бяхте казали, че „говоренето за наличие на опозиция в Русия е равносилно на самозаблуждение”. Сега някои от представителите на опозицията успяха да получат власт на общинските избори, кампанията на Навални набира обороти. Какво мислите днес?
– Аз неслучайно избрах думата легитимация. Всяка диктатура има нужда от oпределено ниво на поддръжка в обществото. Путиновата диктатура се различава от традиционните диктатури на XX век с отсъствието на масови репресии в страната. А в осъствието на репресии е необходимо постоянно да се демонстрира сакралната връзка между вожда и народа. И изборите в този процес играят достатъчно важна роля. Когато избираха [Сергей] Собянин – извадиха Навални, разбира се, за създаване на видима конкуренция. Логично е, че Навални участва в играта по тези правила, които му дават възможност да остане в активната фаза на политическия процес. Собчак е логическия финал на процеса по кастрацията на изборите и превръщането им в клоунада. Това може да се каже и така: ако година след година изборите са превръщани в политически бордей, то рано или късно там ще се появи водещата на „Дом 2”. (Ксения Собчак е водеща на това риалити шоу на руската телевизия ТНТ от създаването му през 2004 до 2012 година – бел. ред.).

– Сравнението, разбира се, е интересно. А все пак, защо вие се отнасяте така скептично към опозицията в Русия? Няма възможности за това, че тя може да се пови там?
– В Русия тече 18-ата година на путиновото управление. Тази диктатура тотално контролира всичко възможно в политическото пространство. Властта разполага с най-обширни инструменти за въздействие на общественото мнение и особено на тези, които излизат от държавния коловоз – от масирани медийни кампании до физическо отстраняване. Може ли да си представите ситуация, че в такива условия, властта, крайно чувствителна към всяко отклонение от нормата, ще допусне съществуването на реална опозиция. Ето, Борис Немцов, например, беше опозиция.

– Но, съгласете се, че Немцов тогава имаше по-малка поддръжка, отколкото Навални има днес.
– Да, безусловно. Но трябва да направим важно уточнение – Немцов беше самостоятелна фигура, върху която Кремъл нямаше лостове на въздействие. Той говореше, това, което искаше и смяташе за нужно да се каже и много сурово се отнасяше към Путин. А днес, всичко, което се случва в така нареченото опозиционно поле на Русия – не е повече от част от поредната кремълска игра.

– В такъв случай какво очаква Русия на следващите президентски избори?
– Използването на словосъчетанието „президентски избори” е достатъчно абсурдно – съвършено очевидно е, че предстои преназначение на Путин, а след това ожесточаване както вътре в страната, така и зад граница. Ето всички тези разговори за това, че Путин се страхува от нещо, че някакви хора около него се готвят за заговор, искат някаква смяна, заради международните санкции и други подобни, шяха да са логични, ако днес Путин и неговите най-близки подчинени не контролираха тотално процесите вътре в страната.

Ако сред руския, така наречен елит, имаше хора, които са готови за решителни действия, ситуацията би била съвършено различна. Но днес руският елит представлява жалко, страхливо сборище, развратено от лесните пари и властта, и за това е трудно да си представим, че сред това желе може да се оформи каквато и да е сериозна опозиция на Путин, която ще е готова на преврат.

– Да се излезе в тази ситуация срещу Путин – това е трудна партия. Какво, според вас, може да направи опозицията за да намали това влияние?
– Нека още веднъж да се върнем на буква „А”: всичко, което ние по навик наричаме руска опозиция, се намира под тоталния контрол на Кремъл. Затова е смешно да обсъждаме въпросите за опозицията и нейните възможности. Ако Кремъл иска – ще има опозиция, ако не иска – няма да има опозиция. Ако иска – ще вкара в затвора, ако не иска – няма да вкара. Всички, които се намират в страната, са принудени да играят по наложените правила или да не играят изобщо. При тоталния контрол на медийното и политическо пространство, днес влиянието на това, което ние бихме искали да наречем опозиция, клони към нула. Разбира се, днешната ситуация се различава от хитлеристка Германия, например – в Русия има видимост, не такава, че да има свобода на словото, а възможност да се заяви друга гледна точка. Но точно това е просто нова, по-изтънчена форма на контрол над обществото. Ако някога вестник „Правда” даваше единствено вярната гледна точка и изборът беше между вестник „Правда” и Първи канал, които казваха едно и също нещо, то днешната пропаганда, трябва да отдадем дължимото на Путин и КГБ, излезе със съвършено друга концепция – да не оформя една гледна точка, а просто да разруши самата концепция за истината и нейното превръщане в относителна ценност. И това всъщност стана главното откритие на путиновата пропаганда, която се разпространява и в останалата част от света и сред тези слоеве от руското общество, които могат да изградят база за руската опозиция.

Реални промени в страната се осъществяват, когато към тях се стремят 5-10% от активната част от обществото. Ето с тази мислеща част от обществото путиновият режим работи най-ефективно, затова се създава такъв кръг от многоброен фиктивен опозиционен елит.

Има медийни политически структури, които имат, да кажем, картбланш за достатъчно остра критика на властта, но въпреки това всеки фиксирано поддържа някое много важно за Кремъл решение. Например, разпространяването на информация за това, че руските специални служби нямат никакво отношение към взривяването на сградите в Москва и към трагедиите в Беслан и „Норд-Ост”. Ако това се каже по Първи канал, то ще сработи при повечето руснаци, но мислещите хора ще реагират критично и негативно. А, ето, ако това е казано от журналист, който критикува Путин за корупцията, то вече се получава съвсем различен смисъл и впечатление. Освен това, кремълската пропаганда доста сериозно работи зад граница и това, трябва да се каже, също е такова съвремнно откритие. Не се стремят да вкарат хората в информационно гето, а правят това влизане в гетото привлекателно за тях, защото информационният водовъртеж създава желание за свързване с някакъв достоверен източник.

– Диктатура 2.0?
– Да, такъв нов начин за работа, изобщо. В Русия тези методи бяха изпробвани буквално още в началото на путиновото управление, когато започнаха да се създават тези многобройни интернет сайтове, изглеждащи като достоверни източници на информация. Но те винаги съдържаха определена част от кремълското послание. Това послание не бе едноканално, както по времето на вестник „Правда”, а разпръсквано по повърхността и затова бе доста сложно да се проследи цялата концепция. Мнозинството от хората, разпространяващи това послание – журналисти и политолози, могат да казват разумни опозиционни неща по други въпроси.

– А що се отнася до тези опоненти на руската власт, които са в чужбина, в изгнание? Те могат ли да влияят по някакъв начин на Путин и неговата политика в Русия?
– Разбира се, че могат и аз мисля, че това влияние е много по-чувствително за Путин, в сравнение с каквито и да е жалки опити в страната, в която той контролира всичко. На първо място, това е свързано с факта, че интересите на режима са плътно обвързани с финансово-икономическите пазари на Запада. Тази путинска клика не държи парите си нито в Китай, нито във Венецуела или в Иран, а в страни, в които частната собственост е гарантирана от закона и затова именно там се намират техните състояния, яхти, дворци, деца и т.н. И всички действия, които се предприемат за това да се ограничи свободното изпомпване на откраднатия от Русия капитал тук, в свободния свят, са изключително чувствителни. В САЩ излиза нов санкционен списък, продължение на политиката, която се определя от закона Магнитски. Между другото, Борис Немцов много активно популяризираше закона Магнитски. Неотдавна и Канада прие този закон.

Всяко действие на свободния свят, което ограничава финансовата свобода на Путин и руската бюрокрация по наместването на тези безумно гигантски средства може реално да влияе на путиновата власт.

Всяка мафиотска структура се базира на много прости принципи – абсолютната лоялност към боса, кръстника, в замяна на абсолютна защита. Затова не са прави тези, които поставят под съмнение ефективността на закона Магнитски, който в своята оригинална версия засягаше второстепенни, третостепенни чиновници и хора от силовите ведомства.
Властта на мафиотския бос се базира на разбирането, че лоялността на всеки, даже на най-незначителния член на това престъпно обединение, винаги се възнаграждава с абсолютна защита. Към днешния ден тази функция на Путин, като абсолютен гарант за безнаказаност в Русия е запазена. Но гаранцията за неприкосновеността на капиталите на Запад е под въпрос, защото самият Путин и неговото близко обкръжение фактически също стават обекти на близко санкциониращо внимание на западния свят, на първо място на САЩ.

И именно тук се намира потенциал за бъдеще влияние на ситуацията в Русия чрез руската емиграция, затова ние правим всичко по силите си, за да могат тези тенденции в западния свят, които много години се поощряваха от руската пропаганда и с руски пари, да бъдат пречупени, за да може западното обществено мнение да окаже необходимия натиск над политиците за адекватна реакция на агресишните руски действия.

– Има ли консолидация на силите на тези опоненти на руската власт в емиграция?
– Струва ми се, че в емиграция е по-лесно да има консолидация. Но не бива да забравяме, че хора, особено такива, които биха имали толкова остра гледна точка, винаги се стремят да я защитават. Затова в нормалния обществен процес на търсене, даже не на консенсус, а на някаква обща платформа, винаги става доста трудно и болезнено. Правим това, което можем. През декември във Вилнюс ще се проведе четвъртият Форум Свободна Русия, който става все по-представителен.

– Възможни ли са промени в политическото поле на Русия в обозримо бъдеще? Докога, според вас, ще продължи путиновата диктатура?
– Това не знае никой. Добрата новина е, че това дори Путин не го знае. А лошата, че ние, собствено, също. Изобщо диктатурите не падат по календар. Ето в САЩ властта се сменя регулярно на избори. И вие в Украйна знаете кога ще бъдат следващите избори, но не знаете техния резултат. А ето в Русия на Путин всичко е по-различно – там изборите носят формален характер, резултатът е известен, но за сметка на това не е ясно какво ще се случи с диктатора месец след изборите, защото ако процесът по десакрализация на Путин зад граница и засилването на санкциониращата политика бъдат продължени, то основите на неговата власт могат да бъдат покопани. По-късно са възможно различни форми на криза, които, в случай на съвпадение на векторите, могат да доведат до революционни промени.

Диктатурите винаги се разпадат, когато търпят външнополитическо поражение. Винаги има хора, и в правителствените структури и просто редови граждани, които са чувствителни към промяната на този статут на властта. Докато диктаторът изглежда неуязвим нищо не го заплашва. Но, когато диктаторът отслабва, тогава възниква обществен процес, който в идеалния случай е длъжен да предизвика резонанс, съвпадащ на улицата, в правителствените коридори и, нещо много важно, извън границите на страната, защото такива диктатури по традиция винаги са крайно чувствителни към външнополитиическите поражения.

Диктаторът може да си позволи всичко, което иска – да завладява украинска територия, да сравнява със земята сирийски градове, да се намесва в американските избори и всичко му върви по вода, докато се съхранява аурата на неуязвимостта. Но в момента, в който това усещане се загуби, веднага възниква въпросът, че може би вождът не е истински.

– В Русия забелязва ли се взаимовръзка между влошаването на жизнения стандарт и агресивната външна политика? Може ли това да изведе хората на улицата?
– Концептуално това би прозвучало вярно. Започнали да живеят по-зле и излезли на улицата. Но, за съжаление, историческият опит, както руския, така и на други страни, не потвърждава тази пряка зависимост. Ако диктатурата изглежда силна и устойчива, то преобладаващата част от хората в прериод на икономическа криза просто гледа да оцелее. Хората превключват на режим решаване на лични проблеми, защото им е ясно, че диктаторът няма да си тръгне така лесно и кардиналните промени изискват голямо количество човешки жертви. Влошаването на жизненото равнище може да изиграе роля, само когато диктатурата губи външната си устойчивост. Днес, както виждаме, стремителното влошаване на стандарта в Русия не води до незабавни резултати. Протестира младежта, която успя да разпали Навални. Но в конкретния случай това, на първо място е потребност за изразяване на собствената гледна точка и нежелание да се живее в задушното путинско пространство.

– Вие вече споменахте Запада като фактор. А има ли предпоставки за засилване на санкциите? Какво трябва да се случи, за да стане по-остра позицията на Запада спрямо Русия?
– Безусловно и това вече се случва в САЩ. Независимо от съпротивата на Тръмп, той няма избор и санкциите ще бъдат въведени. Това е рядък случай в последните години, когато независимо от растящата политическа поляризация санкционният пакет получи абсолютна двупартийна подкрепа. Веднага, след като парламентът на Канада прие решение за ратифициране на закона Магнитски, много показателно, руската Дума започна да плаши с юмрук оттатък Океана, което, естествено, предизвика еднозначна реакция в Канада. Ще видим дали ще стане нещо във Великобритания. Там, разбира се, е по-сложно, защото страната е просмукана от огромни количества руски пари и липсва консенсус сред политическия елит за санкциите. За съжаление сериозната работа на Путин с лидерите на различни страни от Европейския съюз даде своите плодове. Отчитайки, че Европа трябва да приема решенията с консенсус, Путин разполага с много лостове, за да провали най-суровите инициативи. Неотдавна Унгария блокира решението за провеждане на среща на върха Украйна – НАТО. Очевидно е, че [Виктор] Орбан е идеологически и финансов съюзник на Путин.

– А как изобщо путинизмът стигна толкова далеч по света, според вас?
– Много години западните лидери смятаха, че Путин е тежък партньор за преговори, който винаги може да им извърти някой номер, но като цяло той не е идеологически противник. И това беше груба грешка. Струва ми се, че след речта му в Мюнхен през 2007 г. всичко трябваше да им стане ясно. За съжаление, това не се случи и даже след нападението над Грузия, на Запад се запази снизходителното отношение към него. И до ден днешен западните страни не могат да се откажат от банкрутиралата си политика на търсене на някакви компромиси, за да не кажат, че просто Русия е агресор.

– Това се чувства особено силно в ситуацията с Украйна.
– Неотдавна ние станахме свидетели на позорното поведение на президента на Германия [Франк-Валтер] Щайнмайер, който за пореден път се опитва да намери вариант, при който може да избегне заслуженото заклеймяване на путинова Русия като очевиден агресор и нарушител на международните договори.

– За какво ни говори това? Всички тези институции просто се дискредитират?
– В дадения случай ние говорим не толкова за институции, колкото за конкретни хора. От една страна са институтите на властта, а от другата има конкретни интереси и конкретни лица. Ние виждаме, че в тези институти Путин разполага с достатъчна подкрепа, която той събира в продължение на години, както чрез пропаганда, така и с използването на материални стимули. Да се върнем на Щайнмайер, верен член на партията на Шрьодер. Бившият канцлер Шрьодер е просто високоплатен наемен мениджър на путинския Газпром. За съжаление влиянието му в социал-демократическата партия на Германия продължава да е все така силно. И в партията на Меркел има голяма спонсорска база от големи германски компании, чиито търговски интереси са тясно свързани с Русия на Путин. Постоянните разговори за недопустимостта на конфронтация с Русия фактически предоставя картбланш за работа на пропутинското лоби в Германия, което се пренебрегва. 94-те неонацисти, които днес заседават в Бундестага са резултат от подривната идеологическа работа на путиновата пропаганда и пълното нежелание на германското правителство да противодейства на всичко това.

Ние берем плодовете на тази политика на умиротворение, при това политиката не е толкова умиротворяваща, колкото е израз на търсене на постоянно взаимодействие. „Да, ние не сме съгласни, но въпреки това имаме допирни точки и общи интереси”. Правилният отговор е: няма такива допирни точки, защото всяка илюзия, която се създава като в Сирия – това е опит за самозалъгване. В Сирия Путин преследваше съвсем други цели и той успя да укрепи и задържи Асад на власт. Това в момента се явява много важен психологически коз за Путин, защото Обама казваше, че Асад трябва да си тръгне, а Путин каза не, Асад остава. Продължението е известно: Обама е в пенсия, а Асад все още е в Дамаск. Трябва да му се признае на Путин, че той успя да използва предоставвеното му възможност много добре. Мисля, че едва ли от самото начало той е виждал потенциала на сирийската война да предизвика бежанска вълна в Европа. Но в последствие той го използва по пълна програма. И ето всички тези зверски бомбардировки имаха за цел да подгонят милиони хора към Европа. Путин правилно пресметна, че това ще засили позициите на крайната десница, която се явява негов верен съюзник.

– Това още един път потвърждава тезата ви, че той е повече тактик, отколкото стратег.
– Да, много е важно да се разбере, че той не е стратег. Диктаторите, изобщо не са стратези. След години на удържане на властта, главната им мисъл е как да доживеят до тази вечер и утре сутрин. Путин се представи като способен тактик – той вижда възможност и незабавно се възползва от нея. Сирия е типичен пример за това. Освен това няма никакви съмнения за това, че именно Русия стои зад раздухването на севернокорейската криза. Путин постоянно търси всякакви възможности, за да се пазари със Запада. Смешно е да се говори сериозно, че Северна Корея, с катастрофалната си икономика и параноидния диктатор, без фундаментална наука, може да създаде водородна бомба и системи за междуконтинентални полети за 2-3 години. Тук не би могло да се мине без помощта на близкия съсед, но Китай, изхождайки от своите дългосрочни стратегически интереси, днес явно е заинтересован от мирно разрешение на конфликта в региона. Затова остава Русия, която продължава да раздухва пламъка на конфликта, позволявайки на Путин за пореден път да се преструва на миротворец.

Край на първа част. Следва продължение