Последните снимки от Дружкивка - градът на мъртвите птици и вкусната шаурма

Миналата година често пътувах с автобус от Словянск или Краматорск през Дружкивка-Костянтинивка-Добропиля-Покровск… Още през 2024 година от маршрута отпадна Покровск. През 2025 – останалите градове. Влаковете спряха да возят до Краматорск и Словянск.

Тук, в Украйна, разстоянията са големи. В много области можеш да пътуваш повече от час без да минеш през населено място. В Донбас не е така. Между Славик и Крам пътуваш 10 минути, още толкова са до Дружкивка, петнайсетина са до Констаха. Градовете на Донецка област си приличат, включително по съдба. Били са под окупация през 2014 година. Някои от тях и в началото на 2022. Сега всички биват постоянно разрушавани. Тези, които са на фронта, вече изравнени вече със земята. Останалите може би ги чака същата съдба…

Трудно за описване е усещането да гледаш как един град изчезва пред очите ти. Миналата година Дружкивка беше досадна спирка по пътя, където или чакам един час, или се прекачвам с багажа на друг транспорт. Град като град, с близо 70 000 население от преди войната. Панелки. Паркове. Нищо особено. С напредването на фронта градът ми стана мил на сърцето. На същия банален принцип, по който оценяваш нещо, едва когато си на път да го изгубиш.

През пролетта на 2025 година, когато посетих Дружкивка, в града още имаше деца. С група военни отидохме да хапнем шаурма (украинският вариант на дюнера). Из цяла Украйна, още повече в Донецка област (където далеч не всички военни са по готвенето), продават шаурма. В началото не разбирах смисъла да ходим чак до Дружкивка за шаурма, но там наистина имаше едно заведение, където я приготвяха изключително вкусно. Хората се разхождаха по улиците. Фронтът беше далече. Разбира се, както обикновено, не снимах. „Има време. Ще дойда специално, за да направя репортаж“, казвах си.

После се върнахме още веднъж. Момчетата от армията търсеха разни аксесоари, а аз си купих ключодържател розово пистолетче. Вече снимах. Вратата на супермаркета, която беше повредена от обстрел и поправена с шперплат, на който беше написан любимият ми цитат от Роман Шухевич – „Мъдрия няма да измамите, честния няма да купите, мъжествения няма да сломите“.

Излизайки от супермаркета, забелязах, че има много мъртви птици по улицата. Снимах мозайката на един панелен блок, паметника на Тарас Шевченко, и една разрушена сграда. Докато войниците мереха дрехи, ръкавици и т.н., отидох и до пазарчето. Нещо като битак. Будки, в които продават най-различни неща. Баби и дядовци, седнали на столчета на тротоара продаваха плодове и зеленчуци. Отново ядохме шаурма. Отидохме да си оставят спалните чували на химическо чистене. А аз отново не снимах достатъчно: „Има време. Ще дойда специално за това.“

Следващият път вече беше опасно. ФПВ-и дронове летяха над града. Заведението с шаурмата още работеше. Поръчахме си „за вкъщи“. Този, който шофира, кара толкова бързо, че ми стана лошо. Попита ме как пътувам толкова много, като ми стана лошо, а аз му отговорих: „Не знам дали ще повярваш, но за първи път в живота ми се случва това.“ Нормално – никога не се бях возила с над 150 километра в час в градски условия… Вече разбирах, че е време, ако ще снимам нещо, да снимам сега. Казаха, че времето е минало… Трябвало е предишният път.

Загриза ме съвестта. След Покровск си бях обещала, че ще снимам всичко. Че няма да оставям нищо за после. Твърдо бях решила, че ще отида за последен път в Дружкивка. Не ми разрешиха. Взех кучето и казах, че отивам в Крам.

Курганът на славата, в памет на загиналите във Втората световна война

Карах колкото бързо мога. Снимах бързо. Летяха разни неща в небето. Обърках пътя. Влязох в някаква задънена улица между три блока. Реших, че там е безопасно и мога да поплача малко преди да продължа нататък. Вече нямаше разхождащи се. Задължителната евакуация на семействата с деца беше обявена отдавна. От заведението с вкусната шаурма не беше останало нищо. Супермаркетът беше ударен няколко дни по-рано, имаше много жертви.

Снимах всичко, което ми изглеждаше важно и интересно - паметниците на козака Дружко, основателят на Дружкивка, Курганът на славата – паметник, посветен на жертвите във Втората световна война с надпис, който е актуален и за сегашната война: „Никой не е забравен… Нищо не е забравено…“ Покрай този хълм отново имаше много мъртви птици. Спрях да снимам празните детски площадки и парковата улица – един дрон не ми разреши да го направя. И там имаше мъртви птици.

Не мога да опиша чувството да си в град, знаейки, че си там за последно.

Паметник на поета Тарас Шевченко

И не просто ти няма да отидеш повече, както например, когато си на екскурзия някъде. А градът няма да го има. Ще бъде изравнен със земята. И всичко, което не си снимал и запомнил ще изчезне.

Снимах две сгради в центъра. Не можах да намеря един много красив мост над река Казений Торец, същата, която често снимам по време на залезите в Краматорск. Снимах Алеята на славата с портретите на загиналите за свободата и независимостта дружкивчани.

Излизайки от града, си мислех „С какво ли ще запомня Дружкивка?“. Отговорът дойде бързо – с мъртвите птици и вкусната шаурма. Още тогава знаех какво ще е заглавието на репортажа ми.

Паметник на козака Дружко

Знаете ли защо в градовете близо до фронта птиците умират? Не от самите обстрели. Не от ранявания. Сърцата им се пръскат от силните звуци на взривове. Умират от страх. А може би умират от отвращение на какво са способни хората? Сигурно, когато умират птиците – символ на свободата и надеждата, отиват някъде, където няма война. Някъде, където летят на воля под мирно синьо небе. И се радват на слънцето, без да виждат стълбове от черен дим след обстрелите.

Някога, след войната, след като Дружкивка бъде възстановена, птиците ще се завърнат. И аз, ако доживея, ще напиша нов репортаж.

Козака Дружко

Когато замисляхме поредицата „Едно момиче по фронтовете на Украйна“, не знаех, че ще ми е толкова трудно да пиша текстовете. Дружкивка е поредният град в Донецка област, за който пиша, знаейки, че ще изчезне… 

Следете новините ни в GoogleNews