Пепо Менахем Коен – бурмичката в престъпната машина на т.нар. Народен съд

Т. нар. „Народен съд” осъжда на смърт не само българските държавници, но и хиляди хора от цяла България – български учени, български офицери, български полицаи, адвокати, учители, свещеници, журналисти…

Ужасяващите с жестокостта си убийства без съд и присъда през есента на 1944 г. потрисат хората и смразяват кръвта им. Бретхолц свидетелства, че там където населението се опълчва срещу насилието, то среща щиковете на разквартируваната в България окупационна Червена армия, която „взема радикални мерки“ . Докато българската армия е пратена на фронта под съветско командване да гине за завоевателните стремежи на Сталин, в тила, под прикритието на съветските окупатори, комунистическите убийци избиват бащите и братята на воюващите. Впрочем същата участ очаква и голяма част от офицерите, които ще се завърнат живи от фронта.

От 20 декември 1944 г. и през цялата 1945 година тези чудовищни убийства са последвани от не по-малко чудовищни процеси и присъди, които нямат нищо общо с правото и справедливостта. Зачернени са стотици хиляди семейства в България. Екзекуциите на осъдените на смърт невинни хора се превръщат в касапница, те са „един разгул“, както признава и сам Петър Семерджиев .

Според Наредбата-закон за т.нар. „Народен съд” "народните обвинители" се назначават от Министерския съвет, а "народните съдии" се избират от областните комитети на Отечествения фронт, доминирани от комунистите, без да се изисква задължително юридическо образование или квалификация. Присъдите също се определят от централното и местните ръководства на компартията . Което не пречи процентите на смъртните присъди да бъдат диктувани директно от Москва.

Пред „народните съдии“, повечето от които нямат съдийска правоспособност, са изправени дори вече убитите.

Безпрецедентен случай в световното право – да осъдиш на смърт предварително убити хора, за да лишиш децата им и/или родителите им и от покрива над главите им.

Престъплението е наистина огромно, защото е геноцидно.

Целта е да бъде избит интелектуалният елит на всяка страна, където стъпи съветският ботуш. Точно така безжалостно методично е избит интелектуалният елит на Полша още през 1940 г., когато Сталин и Хитлер са съюзници, а жените, децата, родителите и всички роднини на избитите в Катин полски офицери са депортирани в Казахстан, където са принудени да живеят в землянки и да работят до изнемога и смърт в местните примитивни колхози.

Същата ужасяваща геноцидна практика е внесена и в България (с изключението, че жените и децата на арестуваните български държавници са депортирани в Добруджа, а не в Съветския съюз).

И понеже практиката вече е „изпитана“, тя се задейства веднага.

Още от 13 септември започва подготовката за „народния съд“ и телеграмата, с която Трайчо Костов докладва за това в Москва (на руски език, разбира се), се пази:

До Димитров
…В първите дни на революцията стихийно бяха разчистени сметките с най-злостните врагове, попаднали в наши ръце. Сега се вземат мерки с това да се занимават съответните наказателни органи. Министърът на правосъдието работи по създаването на народни трибунали и следствени комисии…
13 септември 1944 г.

Този документ прави на пух и прах лъжата, че т. нар. „Народен съд” бил по искане на западните съюзници, защото това било залегнало като условие в сключеното примирие. Там е работата, че примирието е сключено чак на 28 октомври, а както виждаме от цитирания по-горе документ, месец и половина преди това другарите са вдигнали секирата, от която вече се стича кръвта на „стихийно“ избитите.

Още повече, че в член 6 на сключеното Примирие наистина стандартно е споменато, че „правителството на България ще съдейства за задържането и за провеждането на съдебен процес срещу лица, обвинени във военни престъпления“, но никъде не е казано и от никого не е искано да се обявят за „военнопрестъпници“ и да се осъдят на смърт цели правителства и цели парламенти за вземането на политически решения, особено с оглед на националните интереси на страната. Нито пък да се избиват по градове и села учители, инженери, свещеници, полицаи… Сякаш не Сталин и Хитлер подпалиха Втората световна война, а малка България я е предизвикала. Която България до есента на 1944 г. не води нападателни бойни действия срещу нито една страна и поради тази причина трудно би могло да се обяви който и да било български политик във военно престъпление.

Впрочем ужасът на западните страни от тази кървава саморазправа в България, започнала веднага след съветската окупация, е отразен в кореспонденциите в западната преса и в разкритите вече британски и американски дипломатически документи.

Трагедията в провинцията е не по-малка от тази в София

"Помня, че попитах татко защо така ме гледа. А той отговори: "За да ме запомниш, мое дете..."

Дъщеричката на българския офицер Тодор Казанджиев е на 4 години и половина, когато вижда баща си за последен път.

Баща ѝ е арестуван на Бъдни вечер и е осъден от „Народния съд“ в Казанлък на смърт. Малко преди екзекуцията човек от охраната с по-милостиво сърце отишъл у тях и предложил да заведе детето да види баща си. По пътя купили кокичета.

"Татковците като ме гледаха и плачеха с черни сълзи" - казало детето на майка си като излязло от затвора, описвайки без да иска по метафоричен начин мъката на младите офицери, които никога повече не видели децата си. Сълзите, които се стичали по измъчените им лица, наистина били черни – в затвора не им позволявали дори да се измият. В деня на екзекуцията, баща ѝ тръгнал към смъртта с букетчето кокичета.

За трагичните събития и клането в Сливен и неговите околности свидетелства от първо лице и Петър Семерджиев:

„В Народния съд бяха съдени и хора, които бяха предварително убити. Но повечето бяха оставени да бъдат съдени в заседанията на Народния съд и веднага след това бяха убити. Хората от една от главните групи осъдени на смърт бяха убити на самите гробища, в градските гробища.

Други групи бяха избити в планината и заровени там някъде, в планинските усои. Убитите в гробищата бяха заровени в предварително изкопани ями/гробове.
Незнаен гроб. На близките им не се съобщаваше, къде са, те не можеха и да знаят, защото в един гроб се закопаваха няколко души. А тия, които бяха убити извън града от специални команди, бяха извеждани с коли, с камиони и при значително усилена охрана.

При тяхното избиване са вършени издевателства и ограбвания. По-късно, например, шофьорът, който караше колата, която ползвах аз, понякога ми е разказвал какво са вършели някои от участващите, разстрелвали осъдените.

Например, той ми е казвал за началника на един от участъците, който по-късно стана дори комендант на милицията: „Ако го видиш, какъв часовник носи, това е часовникът на еди-кой си от убитите“.

Убийствата се изпълняваха обикновено чрез разстрел, но е имало и случаи и на издевателства – рязали са главите. Освен това, шофьорът веднъж ми беше разказал, че като са отрязали ухото на някой, са се „мацали“ с кръвта на загиналия.

Самият аз съм участвал само на един от извършените разстрели. Това беше в гробищата: там бяха изведени главната група осъдени от Народния съд в Сливен, начело с бившия полицейски комендант Георги Алексиев.

Това бе непосредствено след Народния съд и навярно е било април или май 1945 година. Между подлежащите на разстрел имаше един или двама бивши офицери, които са били в запаса през тия години на войната, провинени в борбата против партизаните или друго нещо.

Те също бяха осъдени на смърт чрез разстрел. А разстрелът тогава беше като един разгул. Всички тия хора бяха навързани, изхвърляха ги от камионите с много блъсканици, ритници и приклади и се мъчеха да ги изправят, за да ги разстрелят. Гробовете бяха предварително изкопани – това бяха ями – не може да се каже гробове. Може да са били две-три ями, а разстреляните бяха 20–30 души. Полицейският комендант Алексиев, бивш офицер, след това учил в полицейски курсове и преминал на полицейска служба, до последния момент, както си спомням и в следствието, и в затвора, и по време на Народния съд, се държа много твърдо.

А изправен пред разстрела, след като е понесъл всички мъчения, той има сили да извика „Да живее България“. И така си отиде“ .

Точно преди 75 години, на 26 март 1945 г., Вторият състав на „Народния съд“ в град Сливен, заседаващ в Котел, осъжда на смърт 21 души, повечето от които са двайсетинагодишни момчета. Най-възрастният от осъдените на смърт, чиято възраст е упомената в присъдата, е 32-годишен .

Този състав на т.нар. „Народен съд” е председателстван от Пепо Менахем Коен.

Смъртната присъда, където ясно личи подписа на Пепо Менахем Коен

Кой е Пепо Менахем Коен?

Пепо-Йосиф Менахем Коен е роден в Скопие през 1911 г. в семейството на Менахем Давид Коен и неговата съпруга Леа Коен.

Той има брат Давид, 20 години по-възрастен от него. Семейството се преселва в София, където през 1921 г. и през 1922 г. се раждат синовете на Давид . Така всички те са спасени от зловещата участ на евреите, намиращи се извън държавните граници на Царство България.

През 1939 г. Пепо-Йосиф Менахем Коен се жени за Тинка Якова. През юни 1942 г. се ражда дъщеря им Леа .

През май 1943 г., за да избегне засилващият се натиск на Берлин евреите от България да бъдат депортирани извън страната, българското правителство разселва софийските евреи в провинцията. Семейството на Тинка и Пепо Коен заминава за Враца с едногодишната си дъщеря, където са настанени у тамошни българи, които не им вземат и една стотинка наем.

През април 1944 година семейството се премества в Сливен, където живее по-голямата сестра на Тинка. Там по думите на

Тинка Коен отпразнували 9 септември 1944 г.

Отговор защо Пепо Менахем Коен е избран да оглави този т.нар. „народен съд” дава Петър Семерджиев:

„Не закъсняхме да сторим набелязаното и в Сливен. На заседание на бюрото на партийния комитет беше решено за народни обвинители да бъдат представени местните адвокати: Петър Филипов и Добри Щилянов – и двамата комунисти (вторият отпадна по изказани лични съображения); Петър Попов – комунист, Пепо Коен – комунист… На същото заседание бяха определени и народните съдии, подбрани между партийните членове“.

Самата Тинка Коен признава за това участие на своя съпруг в интервюто си за Centropa през 2002 година: 

„Създаден е Народният съд и той (Пепо Коен - б.м.) е назначен за председател на област Сливен и Котел. Много фашисти бяха осъдени по това време“.

Това интервю, впрочем, гъмжи от противоречия и бие на очи с многото спестени истини. 

Например Тинка Коен разказва, че двамата със съпруга ѝ се били разочаровали от комунизма, но премълчава дейността на своя съпруг от 1946 до 1989 и неговите връзки с комунистическата номенклатура.

Тя разказва – и не без презрение, че след 1989 г., когато дъщеря ѝ Леа Коен влиза в Съюза на демократичните сили, откъдето е изстреляна на дипломатически пост, са били упреквани за „предателството“ си от непребоядисани български комунисти от еврейски произход, но думичка не обелва за това че до 1989 г. дъщеря ѝ Леа Коен е изпълнителен директор на Международния фестивал “Софийски музикални седмици“ – пост, който поради контактите със западни артисти, комунистическата власт можеше да повери само на изключително доверено лице.

Самата Леа Коен, разбира се, не носи отговорност за деянията на баща си като „народен съдия“, изпратил невинни хора на смърт с пропагандни и скалъпени обвинения.

Но тя носи отговорност за своите собствени действия и думи.

Госпожа Коен не престана безсрамно да лъже, че баща й никога не е бил съдия от т.нар. „Народен съд”. Отгоре на това тя си позволява наглостта да заплашва със съд хората, споменали този нелицеприятен факт.

Истината е, че баща ѝ дължи комунистическата си кариера на участието си в едно огромно престъпление, каквото е т.нар. „Народен съд” и че самата Леа Коен дължи на същото това престъпление своите получени по наследство привилегии.

Очевидно обаче тя е свикнала да заплашва още от времето, когато се е чувствала недосегаема. Но този път наистина пресоли манджата, когато си позволи за пореден път на всеослушание да лъже и да заплашва българския поет и публицист Манол Глишев със съд.

В такива случаи хората казват: волът рие и на гърба му пада.

Защото преди да обвинява когото и да било в клевети и даже в „сталински методи“, госпожа Коен следва да си припомни, че архивите са открити и достъпни и че подписът на баща й „свети“ под издадените смъртни и доживотни присъди , както и че на лъжата краката са къси. Още повече, че дори родната ѝ майка е споменала този факт в интервюто си пред Стефан Джамбазов за Centropa.

Особено възмутителен е опитът на г-жа Коен да изопачава историята и да прави позорен опит да прокарва граница на разделение между българи и евреи като изкарва всички евреи единствено жертви и до един доблестни хора, а българите - мерзавци и престъпници, като най-арогантно заявява, че „фактите доказват, че няма евреи между съдиите и прокурорите“ от т.нар. „Народен съд” и като твърди, че българи били избивали българи .

Разбира се, че между съдиите и прокурорите на престъпния сталинистки трибунал, наречен „народен съд“, имаше и българи, и евреи.

Разделението обаче минава не между българи и евреи, а между съветските палачи и техните слуги от една страна и жертвите им – българи, евреи, арменци, цигани или турци, от друга страна.

Защото както между българите, така и между евреите имаше и престъпници, и жертви.

Между жертвите на комунистическите престъпници са много от спасителите на българските евреи. Достатъчно е да напомним съдбата на българския дипломат от еврейски произход Хенри Левенсон, издал заедно с други български дипломати десетки хиляди транзитни визи на преследвани през Втората световна война евреи, когото „фашисткото“ правителство на Богдан Филов не уволни въпреки натиска на Берлин, а комунистическите престъпници изпратиха на преклонна възраст в концлагера край Белене.

Нагло и категорично невярно е и твърдението на Леа Коен, че еврейската общност била спасила Димитър Пешев, когато е добре известен фактът, че адвокатите от еврейски произход Нисим Меворах и Давид Лиджи категорично отказват да защитават спасителя на българските евреи Димитър Пешев пред сталинисткия трибунал, наречен „Народен съд”, а същевременно адвокатът от еврейски произход Йосиф Яшаров, който има доблестта и куража да бъде негов защитник, бе преследван от комунистите като „фашист“ и лишен от права, поради което бе принуден (като повечето български евреи) да напусне България през 1948 г.

Впрочем, крайно време е госпожа Коен да престане да се изявява като говорител било на еврейската, било на българската общност, за което никой никога не я е упълномощавал. Още повече, че ако се съди по коментарите във Фейсбук след всяка нейна изява, то бие на очи, че г-жа Коен е еднакво презирана и от българи, и от евреи.

Но да се върнем на осъдените от Пепо Менахем Коен невинни хора.

И в Сливен, и в Котел като в цяла България една част от осъдените на смърт са вече убити хора. С тази смъртна присъда обаче се „узаконява“ извършеното вече убийство, а семействата на избитите и закопани незнайно в кои дерета нещастници, са лишени не само от утехата да ги погребат, но и са осъдени да платят на убийците един милион лева, а същевременно цялото им движимо и недвижимо имущество е конфискувано със същата присъда.

Между тези предварително убити 13 души има и един ученик от село Жеравна – Къню Бонев Вичев. „Престъплението“ му е, че е легионер и според обвинителния акт бил сътрудник на полицията и бил издал не един, не двама, а цели 350 души нелегални комунисти . Да оставим настрани фантастичната бройка 350 души, но сътрудничеството с полицията е твърде малко вероятно, защото по това време легионерите са преследвани от властите, а въпросният легионер дори не би могъл да бъде инфилтриран в комунистически организации информатор, защото в малките населени места комунисти и легионери се познават и не само си нямат доверие, но и никак не се обичат. Легионерите са особено ненавиждани от комунистите, защото въпреки че са членове на лява организация с искания за социална справедливост, те са антикомунисти.

За разлика от комунистите и нацистите легионерите отхвърлят терора и политическото насилие. А за разлика от ремсистите и комунистите те отхвърлят службата в интерес на Съветския съюз и подчинението на Москва. Легионерите служат само на България и нейните интереси и точно патриотизмът прави легионерската организация примамлива за стотици хиляди български младежи, а след появата на младежката легионерска организация в България завербуваните от младежката комунистическа организация РМС намаляват. Ето защо и преди, но особено много след 9 септември 1944 г. легионерите са обект на комунистическата злоба и преследвания. Макар че не са убили никого, легионерите са избивани безпощадно. И като всички жертви на комунистическите престъпления те са не само преследвани, убивани или пращани в концлагери, но и са оклеветени с нестихваща и до ден днешен комунистическа злоба. Много от легионерите, още деца, ненавършили пълнолетие, са избити без съд и присъда като споменатия вече ученик Къню Вичев от село Жеравна, осъден на смърт след убийството си. Злощастните му родители са лишени от цялото им имущество и за капак са осъдени да платят на убийците на сина си един милион лева.

Ето имената само на някои от жертвите, осъдени на смърт от този заседаващ в Котел „народен съд“, председателстван от Пепо Менахем Коен:

Гавраил Стефанов Тодоров, на 24 години, библиотекар, от село Жеравна, Котелско;
Стефан Парчев Стоянов, на 25 години, от село Градец, Котелско;
Недялко Димитров Недялков, на 26 години, от с. Ковачите, Сливенско;
Тодор Манолов Сотиров, на 27 години, от село Кръстевич, Пловдивско;
Станко Стоянов Манков, на 25 години, от село Момина църква;
Гено Танев Иванов, на 25 години, от Стара Загора;
Никола Ламбов Димов на 32 години, от Сливен…

Обвинителният акт, с който тези хора са осъдени смърт, е потресаващ от гледна точка на правото и справедливостта. Той изобилства с недопустими за ушите на Темида обидни епитети към обвиняемите като „кръволоци“, „изверги“, „фашисти“, „убийци“ и „кучета“ във всевъзможни варианти: „полицейски кучета“, „кървави полицейски кучета“, „платени полицейски кучета“ .

Самите обвинения са абсурдни, защото противозаконно внушават престъпен характер на действия, които обвиняемите са били длъжни да предприемат според законите в страната, за да защитят населението от въоръжени акции и тероризъм. Полицаи и жандармеристи, изпълнили човешкия, гражданския и служебния си дълг и арестували въоръжени терористи, пристигнали нелегално от Съветския съюз с подводници и парашути, са невъздържано обругавани в обвинителния акт като „народни врагове“, „престъпни типове“, „кръволоци“, „крайни реакционери“, „ренегати“ и „кучета“ .

За да е абсурдът пълен, на свой ред изпратените от чужда тоталитарна държава въоръжени терористи са наречени в обвинителния акт „народни синове“, „борци за народна свобода“, че дори и „народни парашутисти“:

„През м. септемврий 1941 г. и в гр. Котел слизат двама парашутисти и преоблечени като туристи с раници и туристически принадлежности, отсядат да се нахранят в кръчмата-гостилница на Герваси Тинчев. След като се нахранили и си платили, народните парашутисти излизат на улицата и поемат пътя към Балкана. Продажният тип Цонко Мареков, обаче, разбрал, че пътниците са парашутисти и извикал на минаващия стражар (при котл. околийско управление) Неделчо Рафаилов да им провери личните карти, понеже „били съмнителни хора“. При проверката се указва, че личната карта на единият от парашутистите е нещо зацапана и двамата престъпни дейци, схващайки, че се отнася до борци за народна свобода, повеждат парашутистите към полицейския участък. Последните, знаейки какво ги очаква и че не са тръгнали да се предават, а да мрът за народни свободи, се откопчват и хукват да бягат на противоположни страни. И наистина единият успява да избяга и се укрие, но другият се препъва и пада недалеч от преследвачите. Рафаилов и Мареков го застигат, хващат го здраво и двамата го закарват в участъка. След това Рафаилов, при знанието вече на факта, че се отнася до борци за народна свобода, започва да вика на полицаите в участъка да преследват другия парашутист. Усилията на полицаите остават безрезултатни и само намесата на привържениците на кървавия цанков сговор и крайни реакционери в гр. Котел — Добри Стефанов Бояджиев, бивш чиновник Б. З. К. Банка, Георги Димитров Караманов, бивш околийски съдия в същия град и др., които вече са знаяли за заловения пръв парашутист и за избягалия втори — довежда полицаите отново до рова, в който се е укрил същия. Научили от детето Никола Атанасов Николов, което търсило загубената им крава, че в канала се намирал някакъв човек, те веднага се досещат, че е избягалият парашутист, вардят от двете страни на канала с револвери в ръце, за да не избяга парашутиста и извикват на местните полицаи Цацеков и др. Нещо повече: Караманов свети с електрическото си фенерче, за да може по-успешно да стане залавянето и с Бояджиев и кмета на гр. Котел — Христо Арнаудов — друг ренегат и престъпен тип, с извадени и насочени револвери, заедно с полицаите, откарват парашутиста в полицейския участък“.

Ето за сравнение откъс от обвинителния акт срещу Антон Югов от 1942 година:

"Антон Танев Гьошев под псевдоним "Черния" или "Данчо" е бил задържан за комунистическа дейност и интерниран. Той заедно с други е избягал, дошъл в София и доброволно приел да стане член на Централния комитет на нелегално съществуващата БКП, макар да е знаял, че нейната крайна цел е насилствено да бъде изменен установения от Конституцията държавен и обществен строй в България, чрез въоръжени действия като за постигането на тази цел, БКП е предприела въстания, убийства, атентати, саботажи и пр. Отначало той е бил инструктор на специалната (миноподривна) дейност до месец октомври 1941 година, откогато е заместил Цола Драгойчева в дейността й в Централния комитет и става завеждащ партийните организации от провинцията. На функционерите на миноподривната дейност, които са идвали от провинцията той, между другото, им давал нареждания…"

И т.н., и т.н. Следват описания за инструкции за взривяване на влакове и за срещи с различни комунистически дейци от провинцията, както й за инструктажа на Вапцаров:

"Към края на месец септември с.г., той е изпратил Никола Вапцаров в гр. Варна, за да предупреди Варненската организация, че в района на Камчия са слезли хора, дошли от Съветска Русия с подводница, да изпратят хора и по посочен начин да се свържат с тях, като му е дал 1000 лева..."

Както се вижда, разликата в стила и езика е огромна и няма нито една обидна квалификация, насочена към личността на обвиняемите, а се изреждат единствено фактите.

Поначало да се съдят хора за изпълнение на служебния си и граждански дълг и за спазване на законите на страната е правен абсурд, както е правен абсурд да се възвеличават хора, драстично нарушили законите на страната си и международните конвенции. (По това време Съветският съюз е в дипломатически отношения с България, а не в състояние на война и изпращането на въоръжени терористи е военно престъпление и престъпление срещу мира. Точно поради тази причина съветският посланик отрича пред българския министър-председател, че Москва има нещо общо с тези въоръжени групи парашутисти и подводничари и отрича твърденията на Цвятко Радойнов, че е полковник от Червената армия, изпратен със специална мисия в България.)

Както се вижда от цитирания по-горе откъс от обвинителния акт на заседаващия в Котел „народен съд“, местното население очевидно не е имало нужда да бъде „освобождавано“ от дошлите от Съветския съюз „борци за народна свобода“ и е помагало на полицията да арестува престъпниците. Но след съветската окупация изпълнението на гражданския и на служебния дълг се превръща в престъпление, а тероризмът, с който само допреди няколко месеца Съветският съюз е отричал да има нещо общо, започва да бъде възхваляван като „борба за народна свобода“.

Нима завършилият право през 1939 г. адвокат Пепо Коен не е разбирал абсурда на тези обвинения? Нима неговата съпруга, която се хвали, че от 1939 г. до 1941 г. е учила две години право , не е разбрала, че става дума за изцяло скалъпени обвинения на хора, които заслужават не да бъдат съдени и осъдени на смърт, а наградени за гражданската и професионалната им доблест? Вместо това дори през 2002 г. хем твърди, че се била разочаровала от комунизма, хем си служи с комунистическата лексика и нарича жертвите на съпруга си „фашисти“ .

Не се изискват кой знае какви правни познания, за да разбере човек, че това са обвинения, изсмукани от пръстите и че обвинителният акт бъка от политиканство, пропагандни идеологически клишета и неприкривана комунистическа злоба.

Но в следващите десетилетия тези смехотворни до глупост политикански обвинения, изречени със злостната лексика на Георги Димитров, ще имат силата на осъдителна присъда. И ще съсипват стотици хиляди човешки съдби. И ще промиват мозъците на цели поколения българи. За да стигнем до окаяното си безпаметство и до загубата на представата за границата между зло и добро.

Далеч съм от мисълта да обявявам Пепо Менахем Коен за най-големия злодей, когато знаем какво са вършили хора като Георги Димитров, Трайчо Костов, Цола Драгойчева, Митка Гръбчева, Лев Главинчев, Бачи Зеев, Соломон Бали- Балията, Антон Югов, Мирчо Спасов и много други.

Пепо Коен е само една от многото бурмички в престъпната машина, задвижена от Сталин. Но точно това е и обяснението на Айхман пред съда в Йерусалим – че е действал като функционер и че ако не бил той, друг щял да изпълнява неговите функции. На което Хана Аренд възразява:

„В присъдата си съдът естествено допусна, че такова престъпление може да бъде извършено само от гигантска бюрократична машина, използваща ресурсите на правителството. Доколкото обаче това си остава престъпление – всички бурми в машината, независимо колко са незначителни, незабавно се трансформират обратно от съда в автори на престъпления, т.е. в човешки същества“ .

А ние само можем да съжаляваме, че в България и изобщо в съветския лагер комунистическите престъпления и техните извършители не бяха осъдени.

Защото точно тази липса на съд – не на гротесков престъпен трибунал като т.нар. „народен съд”, а на легитимен справедлив съд, окуражи комунистическите наследници да се върнат към злостната реторика, с която жертвите се оклеветяват като престъпници, а престъпниците се кичат с етикета „антифашисти“.

Каквито те никога не са били, защото бяха, а и повечето си останаха обикновени сталинисти.

-------------

P.S.: Авторът изказва сърдечна благодарност на Емил Ангелов, Иван Сапунджиев, Крум Владев и Жана Иванова за оказаното съдействие при преснимането и обработката на някои от документите.