Кой уби Никола Вапцаров
Некомпетентно, непълно, неточно и банално е онова, което от години се пише по повод смъртната присъда на Никола Вапцаров по дело 585/42 на Софийския военнополеви съд.
Лансират се лишени от професионализъм приумици за съдебни грешки, груби процесуални нарушения, несъбрани доказателства, лишаване от право на обжалване, незабавно изпълнение на присъдата, дори и незаконно разглеждане делото от военнополеви съд...
„Светът – както учеше старият добър Шерлок Холмс, - е пълен с очевидни неща, които никой не забелязва”. В нашия случай до ден днешен никой не видя основна причина за присъдата: ония
БЕЗУМНИ ИЗМЕНЕНИЯ И ДОПЪЛНЕНИЯ КЪМ ЗАКОНА ЗА ЗАЩИТА НА ДЪРЖАВАТА,
по параграфите на които дори момиченца от детската градина можеха да бъдат подвеждани към текстове, предвиждащи смъртно наказание.
Истинските убийци на Вапцаров са творците на тия Драконовски закони, на които би завидял дори сатрапът Драконт, първият законодател на Атинската република – седем века преди Христа – определял смърт дори за кражба на плодове и за които Плутарх свидетелства, че са писани с кръв. Освен предвиждане смъртно наказание за почти всяко деяние, измененията и допълненията премахват съдебния следовател от процеса, налага явяване на подсъдимите само с показанията, дадени в полицията и безапелационното им приемане от съдиите независимо от начина, по който са били добити (разбирай – изтръгнати), подсъдимите се лишават от правото да се откажат пред съда от показанията си в полицията, протоколите се водят по късата процедура – не всичко се отразява в тях. Политическите процеси (а те всички са такива) се предават на компетенцията на военните съдилища, присъдите са окончателни и не подлежат на одобрение от държавния глава.
Министърът на вътрешните работи по онова време Петър Габровски е инициаторът на Драконовските мерки. Понеже предложението му не е било издържани технически, за да оправи работата се заема министърът на правосъдието Васил Митаков. Опитен юрист, повече от четвърт век в правото, бивш следовател, касационен съдия – знаел е какво твори. На заседание на Министерския съвет от 1 септември 1941 г. законопроектът е приет. По-късно отделни министри (като Димитър Кушев) ще шикалкавят. Но пред Народния съд Митаков е категоричен: „В Министерския съвет няма оставане на особено мнение. Който не е съгласен – напуска, подава си оставката!”
На 6 септември 1941 г. измененията и допълненията не само са гласуван еуфорично в Народното събрание, но към тях са направени още по-утежняващи положението санкции.
127 ОТ ВСИЧКИТЕ 160 ДЕПУТАТИ ГЛАСУВАТ ЗАКОНА – УБИЕЦ
Депутатите са 160 по тогавашния закон и са избрани по сложна мажоритарна система, в която за първи път гласуват в страната и жени. 103-ма народни представители са висшисти, 60 са юристи, 17 са висши военни. На фона на еуфорията в Парламента единствен професор Петко Стайнов застава срещу това престъпно законотворчество. Никой не го чува. Само Петър Савов му репликира: „Ако е въпрос за пророкуване, то вие, господин професоре, ще се срамувате от думите си!”
Позорът в Министерския съвет и Народното събрание от 1941 г. обаче е само едната страна на монетата Смърт. Никола Вапцаров става жертва на месомелачката на поредната
ЧИСТКА В РЕДОВЕТЕ НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ
Поетът е един от 62-мата подведени под отговорност по делото срещу членовете и сътрудниците на ЦК на Партията и Военната организация. Не издържа сериозен анализ приетата версия за провала на ЦК в резултат на агент-провокатори в редовете на Партията. Наистина 1942 г. е звездната година за политическата полиция на Царство България. 223 са провалите през нея в системата на БРП, както тогава се нарича партията на българските комунисти. 4238 са арестуваните активисти, 3298 са осъдените, 96 са екзекутираните. Впечатляващата статистика сочи
ПРЕДАТЕЛСТВО ОТ НАЙ-ВИСОКО МЯСТО
- съзнателно обмислено, целенасочено (както пише Вапцаров в пророческото си стихотворение „Гадател”. Това е обаче особен вид предателство – това е чистка, вероломно разработена за извършване от чужди ръце.
Теоретик на системата на чистките изобщо е Андрей Жданов. Чистката, твърди той, е базата на победоносния поход на Партията. Георги Димитров ще надмине учителя си. Още от 1925 г. той води перманентни чистки в партията на българските комунисти. В учебниците по история се пише за някаква митична борба с лявото сектантство. И никъде не е дадена формулировка на съдържанието на този термин. Но работата е ясна – битка с ония, които се сражават с несправедливостите, произтичащи от характера на тоталитарната система, ония, които разобличават лицемерието и фалша. Ръководствата на всички тоталитарни партии в света по неписан закон прощават пороците, дори партийното безбожие, но вземат главите на ония, които смъкват маската му. Димитров е освен това и майстор на чистки с чужди ръце. Дори в наше време битува измишльотината, че бил защитавал българските политемигранти от репресиите на Гулаг. Стараел се е да не оставя документи за двуличието си. Но тук-там се намират и такива. В молба от 29 септември 1938 г., например, той пише за необходимост от „ускорена проверка чрез апарата на другаря Ежов на хора, които се предвиждат за ръководни места... „ – знаем какви проверки може да прави апаратът на другаря Ежов. През 1936 г. Димитров разработва истинска месомелачка за старите идейни и неконтролируеми инициативни кадри на задграничните комунистически партии, чиято дума в Коминтерна се чува. Те са изпращани в Интернационалните бригади в Испания на истинска Голгота – унищожавани са, ако не на фронта, то от специални агенти на НКВД за вътрешен терор. Този позор в историята на международното пролетарско движение си има издайнически факт: когато месомелачката приключва, Сталин необяснимо защо изгубва интерес към Испанската република. Този натрупан безценен опит Димитров ще използва през 1942 г. за разправа с политическите си противници, оцелели след безброй сметки за разчистване, които той води с тях 16 – 17 години. Още от 1925 г. той открито е наречен от ръководството на партията в България и емигранти в Одеса предател и престъпник. Иска се партиен съд за „братоубийството през септември 1923 г. и позорното падение през 1925”, когато според здравите сили в Партията „БКП стига до политически банкрут”. След десетилетия фалшифициране на историята на БКП днес дори специалистите не са наясно с героичната борба, която водят честни и предани на делото на Димитър Благоев самоотвержени бойци като Петър Искров, Илия Василев (Бойко), Георги Ламбрев (Росен), Иван Павлов (Енчо), Иван Ганчев и други... Те открито тръбят, че няма по-страшен враг за комунизма от Сталино-Коларово-Димитровската фракция (в. „Освобождение”, бр.17, 1932 г.), че мястото на сегашната БРП – безгръбначна работническа партия – е на бунището (в.„Освобождение”, бл.3, 1932 г.), че Сталин е антимарксист, че СССР е държавата на Червения Империализъм, че Хитлер и Мусолини, Сталин и Димитров са една и съща идеология. 30 години преди Пражката пролет Гаврил Карев ражда термина „Социализъм с човешко лице”. Не е случайно, че по време на Лайпцигския процес точно партията на българските комунисти не подкрепя Димитров. Голям зор вижда последният, но в крайна сметка изпраща лека-полека почти всички свои противници из Мъртвите сибирски полета. През 1942 г. обаче все още се намират такива и в Москва, и в София. Войната с Германия му дава шанс за
БОЙ ПОСЛЕДЕН
Политемигрантите подмамва с илюзорно ръководство на широка въоръжена съпротива в България и организира изпращането им на заколение като парашутисти и подводничари. Останалите в страната следва да бъдат хвърлени на лъвовете. Това са най-вече сектантите в ръководството - Трайчо Костов, Цола Драгойчева, Антон Югов, Петър Вранчев, Димо Дичев, Борис Копчев, Петър Богданов. Измислена е йезуитска разправа.
Следва на стр. 2