Суицид и депресия - отричане, стигма, реалност

Произходът на думата „SUICIDE“ идва от латинските SUUS (свой) и CAEDO (убивам). В българския език „суицид“ е научен термин, използван главно в медицината и психологията и се отнася за акта на самоубийството или определението за самия самоубиец. Думата носи същото значение и в разговорния английски. „Суицидал” пък е жаргонна, лекарска дума – отнася се конкретно за извършителя на такова действие.

Според социологическата теория за суицида, самоубийственият потенциал на дадено общество варира обратнопропорционално на степента на сцеплението в това общество. Тази зависимост е верифицирана и на ниво семейство – в многочислените семейства самоубийствата са най-редки, докато при самотниците те са по-чести (тенденциите у нас са в посока драстично намаляване на броя на многодетните семейства при етническите българи, както и изчезването на класическия тип семейство).

Причините за отричане на депресивното състояние, което е неизменна част от суицида, са няколко.

Слабост

Хората трудно приемат, че са депресивни, защото самото състояние ги плаши и те възприемат симптомите като „знак на слабост”.
Професии, в които се изисква сила на духа и физическа такава, по закон не показват слабост (полицаи, пожарникари, които бидейки деца в тоталитарно време са възпитавани по начин, който в никакъв случай не допуска споделяне, сълзи и пр.). Колегите им отначало не могат да повярват в самоубийствата им и казват обикновено, че това не може да се случи с тях самите, и че може би става въпрос за убийство, т.е. реакцията им е отрицание на случващото се в действителност.

Примирение

Хората са дотолкова свикнали с чувствата, свързани с депресията, че те им изглеждат естествени и не могат да ги приемат като болестно състояние. Смятат, че това ще продължава вечно, дори и защото „и в държавата няма оправия“, на принципа на малодушието и примирението.

Стигма

Депресията се асоциира с психична болест (лудост), която обществото възприема като стигма. Хората крият проблемите си, за да избегнат това да бъдат сочени с пръст и изолирани от колеги и близки. Дори когато депресията бъде забелязана, те отказват да се лекуват и симулират подобрение на настроението, на принципа на бягството от реалността.

През годините се променя ценностното отношение към суицидния акт у нас. До началото на ХХ в. е въпрос на чест човек да се самоубие в името на вярата или дълга. Нека си спомним за немалкото неуспешни опити за насилствено помохамеданчване на българското население по времето на османското робство – много наши сънародници загиват под ударите на противника, защото не искат да сменят вярата си. Писателят Иван Вазов описва подобен суицид в стихотворението „Кочо”, а именно – едноименният герой убива близките си и се самоубива, за да не попаднат във вражески ръце.

В съвременното ни общество причините за посягане на живота си най-често материални несгоди, здравословни проблеми, дори и заради дребни житейски неблагополучия. В миналото материалните несгоди и здравословните проблеми не са били основна причина за суицид, най-вече защото ценностната ориентация е била друга.

Изключително опасни понастоящем са потенциалните суицидни сигнали в юношеска възраст, които на практика могат да бъдат подминати с лека ръка от родители, специалисти и неформална (приятелска) среда, поради контрастните специфики в настроенията и поведението на юношите. Това се дължи на тоталната липса на собствена идентичност в психо-социалното израстване на младите хора в този период. Затова трябва да бъдем нащрек постоянно в контекста на общуването ни с тях като родители, учители и други професионалисти.