Антон Радичев: Бях любимият актьор на Радичков

На Антонов ден звездата на българското кино и театър Антон Радичев е атакуван нон стоп по телефона, на улицата, навсякъде, където се мерне. Това е ден, в който се черпят приятели, близки, колеги. Още повече, че напоследък го гледаме в новия сериал по Нова телевизия “Етажна собственост”, където  Антон Радичев напълно се е вживял в ролята си на военен. Баба Тонка, както закачливо и мило го наричат в гилдията, е сред предпочитаните от  публиката лица на Народния театър. Той е любимият актьор на Йордан Радичков, в чиито пиеси се потапя изцяло. Режисьорите знаят, че около него има магия, която заразява публиката. Всенародна популярност обаче го споходи покрай “Клуб НЛО”, което събираше многомилионна аудитория пред малкия екран. Самият той се харесва най-много в “Оркестър без име”, или в “Маневри на петия етаж”.  Големият актьор е изиграл над 60 роли на сцената и е участвал в повече от 36 филма. Забавлението му е да лови риба с приятели. Любимата му жена Еми не го ревнува от тази му страст. Сърцето му се разтапя от внучетата, които го обожават и за които говори с истинска гордост на дядо. Щастлив е с приятелите си и е спокоен, че всичко в този живот е постигнал сам, с много труд и желание.

-  Г-н Радичев, за какво се сещате на Антонов ден?

-   Антон е гръцко име и означава безценен. Е, и аз съм такъв! (Смее се). Понеже е в поредицата от дългите януарски празници, така съм запомнил този ден – като се почне от сутринта, не мога да се прибера до вечерта. Това беше, разбира се, в по-младите години. Сега гледам да съм със семейството си, с внучетата. Още повече, че внучката ми е Антонина, имаме двоен имен ден. Вече и мнозина от близките ми приятели ги няма. Преди Нова година си замина и Велко Кънев...

- В момента ви гледаме в  последния апотеоз на нашенските нрави по Нова телевизия – сериалът “Етажна собственост”. Как можем да го наречем – битов, семеен, панелен?

-  О,  като се замисля, май има от всичко това. През последните няколко десетилетия българите бяха вкарани, или поне един огромен процент от тях, в панелки, в многоетажни блокове. Дотогава в крайните квартали на София се живееше в къщи с градини. А сега същите тези хора съжителстват с други, които дойдоха от селата или от провинцията, пак от къщи. Всеки със своите навици, със своя характер, със своето мислене. Пречупват се, примиряват се с новото...

-    ...или се израждат. Като нравите.

-  През последните 50 години толкова различни неща се случиха на българина, че не може да не се отрази на нравите и характерите на хората. Аз също съм роден в една къщичка в краен квартал на София. Бяха едно време “Манастирски ливади”, близо до Витоша. Преди това там бяха тухларните фабрики -  Туула Маала се наричаше. Една река минаваше, зад нас започваха ливади, царевици. Не ни беше асфалтирана и улицата.

- Спокойствието и щастието от него обаче не могат да се заменят.

-  Май е така. Там тичахме и играехме цяло лято. След това започнах да тренирам лека атлетика на стадион “Раковски”. Шест години животът ми мина в спорта. След това ни събориха къщата, взеха ни имота и ни дадоха панелен апартамент. А на нашето място построиха поликлиника. Добре че с брат ми разделихме на две къщата  и двора, че всеки взе апартамент. Иначе щяхме да минем с един. Това беше 1979 година. Ако сега имахме 1 дка място, срещу него щяхме да вземем няколко апартамента, гаражи, магазини. А  аз допреди няколко години съм си изплащал панелката. Като влязохме в блока, се настанихме сред други взаимоотношения. Различни хора и различни характери. Като си спомня, вкъщи беше винаги отключено и съседите знаеха къде са ключовете. Беше прието по-близките да влязат и да си вземат каквото им трябва, после да го върнат. Нямаше кражби, нямаше престъпления.

-  Вашият герой “представителна извадка” ли е на живеещите във всеки блок?

-  Абе той си е типаж, в него много бивши военни могат да се разпознаят. Моят човек е бил в Камбоджа и непрекъснато говори за там. Или казва: “Абе това ако бяха немци, или поне малко германци, нямаше да действат по този начин”. След като продължава да си носи зелените униформени дрехи, или камуфлажлажните, или каската...

- Всеизвестен факт е, че много от рибарите носят камуфлажно облекло. А вие?

- Не съм ходил досега с камуфлажни дрехи, но ми дадохте чудесна идея. Преди години с “Клуб НЛО” ходихме в Босна и Херцеговина да изнасяме там концерти с генерал Михов. Тогава ни подариха такива камуфлажни дрехи.

-  Вашият баща е офицер. От него взехте ли някакъв тертип за образа?

- Да, баща ми беше царски офицер до 1944 г. Много добър човек и на много хора е помогнал, светла му памет. Но никога не се държеше като военен. Колкото до мен, аз никога не съм бил толкова дисциплиниран. Нямам го това в кръвта си, но много съм наблюдавал такива хора, които дори прекаляват със своята дисциплинираност. Като моят герой. Но хората от блока му имат респект. Стряска ги, неговата дума се слуша. “Никой няма да мре!”, заповядва им той.  Зад суровата му маска обаче се крие добра душа, голяма човещина. Понякога емоцията надделява и той се разкрива колко е самотен. Съветва комшиите си, че не е лошо човек да има вкъщи някой да го посрещне. Колко е важно да има с кого да се скара, да сподели, някой да го посрещне, да му сложи една манджа, да се погрижи за него.

-  А вас кой ви посреща, кой ви сготвя, кой ви утешава?

- Е, има кой. Слава богу, имам близка душа. Аз живея с моя приятелка – Еми. Тя е поетеса, но се занимава с по-тривиални неща в живота. Двамата сме заедно, това е важното. Още повече, че дъщеря ми вече е голяма. Имам две внучета. Голямата, Антонина, която се роди в Лос Анджелис, но се върна тук, е втори клас. Малкият е на три годинки.  Много ме обичат, като отида ме накачулват, целувки, прегръдки. Като чуят, че майка им или баща им говорят с мен, и те грабват телефона.

- Продължавате ли да мислите, че изкуството ще промени света, най-вече хората?

- Надявам се. Затова и театрите са пълни.

- Вие сте сред малкото актьори, които директно са влезли в Народния театър, без да извървят Голготата на провинциалните театри.

-  Дойдох направо от ВИТИЗ и около мен бяха само заслужили и народни артисти. Все мастити –Любомир Кабакчиев, Георги Георгиев-Гец, Рачко Ябанджиев. Стефан Гецов, Асен Миланов, Андрей Чапразов, Георги Раданов. Хубавото беше, че с всички тези хора не само съм играл, но съм и общувал. А най-хубавото беше, че на мен като млад актьор в “Опит за летене” на Йордан Радичков ми дадоха първата национална награда за актьорско майсторство за ролята ми на Петлето. Без да имам звание, абсолютен младок.   През годините винаги съм доказвал, че не съм човек за пренебрегване.

-  А нямало ли е хора, които да са ви пречели?

- Не, никой не ми е слагал прът в колелата. Не съм усетил и да ми завиждат. Или поне не са го показвали.

-  Бил сте любимия актьор на Радичков. Кой е най-големият комплимент, който той ви е правил?

- За мен винаги е било комплимент, когато ми кажат, че съм Радичков герой и актьор. Аз съм работил “Суматоха”, “Януари” и “Опит за летене”. Още като започвахме “Опит за летене”, той седеше в салона. Аз импровизирах по линията на образа на режисурата и автора. Има автори, които са ужасно ревниви и не дават една дума да им се промени. А той беше такъв човек, че се радваше като дете на моята импровизация.. След репетицията се качвахме в клуба на театъра и той ме черпеше. “Как не съм се сетил аз да го измисля това”, тюхкаше се откровено Радичков. Ние много се разбирахме. Той ме обичаше. Беше невероятно мъдър човек и много земен. И понеже и аз съм земен,  си допадахме. Това е причината неговите герои да са ми близки. И аз като него обичам да наблюдавам живота. Имам едни чекмедженца в главата си - като видя нещо интересно, отварям и си го слагам в тях. И след години си го използвам за даден образ.

-  Казват, че най-щастливите хора са онези, които си остават завинаги деца. Така ли е?

-  Един актьор може да бъде добър и голям, ако цял живот запази детското в себе си. Оставаш наивен и детското ти помага да бъдеш верен на сцената. И когато вярваш в това, което правиш, ти вярват и хората. Едно от най-важните неща на сцената е да играеш така, че все едно не играеш.

-  Винаги сте бил много ангажиран. Кога намирате време за риболов?

- Вярно, че съм зает човек, но риболовът е едно от хубавите неща в живота. Това лято ходихме на един язовир в Родопите. Само мъже. Собственикът знае кога идваме и не храни рибата два-три дни. И те се ловят и на коричка хляб. В театъра по-голям рибар от мен беше само Велко Кънев.

- Наричат ли ви още Баба Тонка?

- Е, историята тръгна много отдавна. Снимах в Русе и като се прибрах в София, на приятели и колеги разказах впечатленията си - къде съм бил, в кой хотел съм спал и че точно срещу хотела е бил паметника на Баба Тонка. И те като почнаха Тонката, Тонката - така си остана. След това започнаха да ми викат другарката Обретенова, а след  90-а година, станах госпожа Обретенова. Няма нищо общо с НЛО, както си мислят някои.