За ходенето на един български учител по мъките

....Имало едно време едно дете – има го и сега ...

Казвам се Роман Братоев, български учител.

От малък, много малък, даже не помня колко малък, живеех в дом за деца без родители - първият ми „дом”, в село Летница, Ловешко. Спомням си, че когато паднех от легълцето, оставaх там - да спя на пода, защото не можех и нямах сили да се кача обратно... А после, когато навърших 6 години, ме преместиха в друг „дом”, вторият ми - село Тотлебен, Плевенско – пак за деца без родители, където завърших основното си образование. Не чаках ваканциите – те не бяха време за почивка, море или баба и дядо... не ги исках, защото тогава свършваше привидното ми безгрижие и почвах работа в местното ТКЗС.

Трудна работа – тежка, а селските момчета ни плащаха стотинки, за да им изпълним дневната норма... За тях стотинки, за мен... вафли.

След осми клас, вече пораснал, намeрих нов „дом”, третият ми – пак за сираци – много домове, а никакви родители... в град Ловеч - училище за готвачи, шивачи и фризьори. Там попаднах под крилото на учителя ми по литература Цветан Тодоров /Цецо киното/, който ме запали по изкуството и ми показа, че на света може да се гледа и по друг начин, а не само към хляба, стотинките и вафлите... Вече съвсем пораснал кандидатствах във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, специалност „Начална педагогика”. Кандидатствах само тази специалност, защото исках да работя с деца от 7 до 10 години, знаех /от опит/, че те са най-уязвими, а началният учител е този, който трябва да им създаде навиците за учене, за самостоятелност и отношение към родината.

През периода на следването ми 1989 г. бях съучредител на първата национална студентска неправителствена организация „ЗОВ” /Защита Образование Възпитание/ за децата от домовете за „сираци” с филиали в Благоевград и Пловдив. Ние работехме за по-добрия живот на изоставените деца, абсолютно безвъзмездно, като сами, с нашите стипендии, финансирахме пътуванията си до детските домове. Пътувах често до София, обикаляйки различни фирми, църкви и всички възможни места, от които можех да намеря пари – събирах стотинки, които после ставаха левчета, а тях много или малко обръщахме в шоколади , бонбони и играчки. Тревожех се за всяка монетка, попаднала в джоба ми, пестях, пресмятах и не исках, не давах, не можех да си представя, че ще допусна да похарча нещо от тях за себе си... А моите пари – лични, ако въобще бяха пари – те винаги се „брояха на пръсти”... Tака се случваше често да спя на „уж” топло по стълбищата и входовете на жилищните кооперации. През ваканциите ходех в дома, в който завърших 8 клас, за да работя с изоставените деца в село Тотлебен, Плевенско.

След като завърших висше образование, реших да се преместя в София, защото тук са всички институции, които отговарят за децата в домовете. Вярвах, че ще бъда полезен, ще мога... И така по мое предложение от 90-та година започнаха да се закриват домовете по „забравените” села, а впоследствие това стана и практика. Сега - от няколко години у нас се заговори дори и за пълното им закриване.

През 1994 година започнах работа като начален учител в 62 ОУ „Христо Ботев”, кв. Обеля, София. Работил съм и като възпитател в 22 СОУ „Г.С.Раковски”. В края на 97-ма смених училището, но не и работата си – продължавах да бъда начален учител, но този път в село Мърчаево, към „широка” София.

След 2 години директорският пост се оваканти, подадох документите и с подкрепата на учителската колегия, Началникът на РИО (Регионален инспекторат по образование) ме назначи за временно изпълняващ длъжността (ВрИД). Четири години по-късно се явих на конкурс и го спечелих. През деня директор, през нощта пазач.

Десет години от професионалната ми реализация посветих да пазя „малкото училище” от закриване поради малкия брой на учениците. (Училището продължава да съществува.)

В селото на година се раждат от 5 до 12 деца и малка част от тях не учат в селското училище. Успях да убедя родителите, че най-хубавото училище е „близкото училище” - за децата до седми клас, докато са малки. Защото където няма „малко училище”, няма деца, а като няма деца, остават само старците и пущинаци...

Там срещнах съпругата ми, с която имаме три деца. Съпругата ми е доктор - логопед. През лятото на 2009 година реших да напусна село Мърчаево и да си намеря работа в софийско училище, защото вече имахме две деца и живеехме на квартира във Владая. Второто ми дете се роди там и ни беше много трудно да ги водим на лекар, да намираме детски храни, памперси... на село ако нямаш автомобил, си загубен, а аз (ние) не се радвахме на подобен лукс... Случвало се е, докато бях директор на училището в Мърчаево, спешно да закарам детето си на лекар и трябваше да се моля...

Така аз и моето семейство се „намерихме” в истинския, голям град. „Намерихме се”, но аз не си намерих работа, дори като учител или възпитател в сферата на столичното образование и се наложи да се регистрирам в бюрото по труда. След известен период кандидатствах в Ресурсен център София-област, като ресурсен учител...

След двумесечно, всекидневно пътуване (през работните дни) до Своге с маршрутка, в двете посоки - а в петък трябваше да ходя и в училищата в село Томпсън и село Владо Тричков - напуснах, защото заплатата ми свършваше пътувайки – транспорт, билети, транспорт....

И така - обратно в бюрото по труда, докато един ден, краят на месец април 2011 година, ми се обади Началникът на РИО София-град, Ваня Кастрева, и спешно ме назначи за временно изпълняващ длъжността директор на 13 ОУ „Св.Св. Кирил и Методий” - на Женския пазар, тъй като директорката се пенсионирала на 02.05. 2011 година.

Съгласих се безропотно, все казвам , че в този живот човек винаги има избор – но тогава нямах, а имах три деца... Оказа се, че в това славно, старо и някога „важно" училище има само ромчета – малко, без навици, пришълци от всички краища на страната... Дограмата на прозорците беше остаряла, раздута и със счупени стъкла. Класните стаи бяха с изронена мазилка, а тоалетните бяха в окаяно състояние. В класовете, прогимназиален етап, имаше преподавател, а ученици - НЕ. Учениците ходеха на училище, когато си искат, за тях и техните родители образованието не беше ценност!

През лятото с преподавателите направихме ремонт на фоайето и коридорите на училището със средства от спонсори и мои приятели, а със съдействието на СО ремонтирах и тоалетните. Наложи се да направя и отводнителен канал пред централния вход на училището, за да може хигиенистката сутрин да мие входа, който след работно време се ползваше за тоалетна от обитателите на пазара или случайните пазаруващи. Новата учебна 2011/2012 година започна, както е по закон. С химна на Република България, със знамената, с концерт, слова и приветствия.

Децата започнаха да идват редовно и навреме. Започнахме да работим по различни проекти и програми. Като ме назначаваха на работа, експерт от Столична община ми каза: ”Ти не се напъвай, пък после ще го мислим”. Започнаха проверки от Столична община и РИО и всички се изненадваха, недоумяваха (поради спомена, който имаха отпреди), че ромчетата работят, учат и дори „знаят”. Експертите, дори и кметът на София, госпожа Фандъкова, казваха, че съм направил ЧУДЕСА...

През м. юни 2012 година беше обявен конкурс за директор на въпросното училище.

Аз се явих, но не го СПЕЧЕЛИХ.

Поради липса на други кандидати (!?) продължих да изпълнявам длъжността директор. Преди конкурса представих в СО и РИО тригодишна стратегия за развитието на 13 ОУ. Между другото, бях спечелил проект към Центъра за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства (ЦОИДУЕМ) към МОН. Чрез него ромчетата щяха да се занимават с грънчарство и керамика с цел насочването им и подготовката им за професионално ориентиране и запазване на грънчарството като български традиционен занаят.

Договорът по проекта беше подписан и месец след стартирането му ми се обади директорът на центъра и ми заяви, че ”пишело в интернет, че щели да ни закриват училището, и че трябва да се прекрати проектът”, а аз вече бях подписал договори с доставчици на услуги и обучители, дори и договор за партньорство със столично училище.

Седмица след проведена от моя страна кореспонденция с директора на ЦОИДУЕМ получих писмо от доктор Тодор Чобанов, зам.-кмет по образованието, че няма да мога да се справя с бюджета, поради намалелия брой на учениците и ми препоръчва „ДА ПРЕНАСОЧА учениците към други училища, ама тихичко... т.е., УЧИЛИЩЕТО ЩЕ БЪДЕ ЗАКРИТО, макар, че беше нарушена процедурата.

След многократни срещи с Чобанов и Началника на РИО в опит да го защитя им заявих, „ЧЕ АЗ НЯМА ДА ЗАКРИЯ ЕДНО ОТ НАЙ-СТАРИТЕ УЧИЛИЩА В СОФИЯ И В СТРАНАТА. И ЧЕ НАПУСКАМ” /училището е основано през 1879 г- тъжна статистика/... И в неговата сграда настаниха НГДЕК, изводите оставям на вас...

На 13.09.2012 година началникът на РИО ме назначи ВрИД директор на 141 ОУ „Народни будители”, квартал Свобода. Съдба или случайност, но и за него не знаех нищо.

Трябваше да се ориентирам в движение, защото учебната година чукаше на вратата - до 17.09. /началото/ оставаха броени дни... Разбира се, плачеше за ремонт, но нали имах вече опит. Отложих го за следващото лято: сам с един приятел и част от учителския екип, на доброволни начала, боядисахме първия етаж, смених дограмите на две от класните стаи, създадох работещ кампютърен кабинет и направих ремонт на част от покрива...

Учениците /малко на брой/ от 1 до 8 клас, без паралелка в 6 клас, ползваха ТРИ етажа...

Финансовите задължения бяха в размер над 100 хиляди лева. Само към „Топлофикация София” АД бяха 107 хиляди лева, в едно с лихвите. Имаше задължения към „Софийска вода”, ЧЕЗ, и към НАП... Към днешна дата училището има едва 27 хиляди лева неразплатени към „Топлофикация София“ АД. Както казах, трябваше да се работи бързо. Направих програмата на учителите, свалих учениците само на един етаж, затворих подстъпите към горните етажи. Един ден, проверявайки имейла на училището, попаднах на оферта за намаляване на разходите за топлоенергия. До този момент училището е плащало от 10 до 17 хиляди лева месечно през отоплителния сезон, а директорката не му беше обърнала внимание.

Свързах се с представител на фирмата, в която се оказа, че СТОЛИЧНА ОБЩИНА ИМА УЧАСТИЕ. Оказа се, че нейният екип е изобретил устройство и софтуер за дистанционно регулиране на топлоподаването, с което когато времето е топло и слънчево, през почивни дни и ваканции, парното се намалява, а когато е студено, се увеличава, за да не мръзнат децата и учителите. Подписахме договор и РЕЗУЛТАТИТЕ НЕ ЗАКЪСНЯХА.

Най-високата сметка за топлоенергия, която съм платил, в най-студените месеци, е 7000 лева. Кметът на район Надежда беше силно впечатлен от системата, че я въведе в детските градини в целия район. Разходите му са намалели с 30%. Сега повече от 60 училища и детски градини са сключили договори с фирма „Софена”.
Столична община видя ползата и ефективността на системата и всички директори ще бъдат задължени да я въведат. Само да вметна, университети и болниците в София също минават на системата за дистанционно регулиране. На един директорски семинар, миналата зима, предложих системата на много колеги и те я въведоха. Според РИО и Столична община съм експериментирал и съм се справил добре- каква ирония.

Питам се, а въпроси много – питам се ...!

И така, през месец януари тази година се проведе конкурс за директор на постоянен договор за същото училище. Аз, съответно, не го „спечелих”. Да, може да съм се представил „неудовлетворително” на събеседването... бях искрен, бях откровен, бях уморен...

И така след 20 години педагогически стаж, стана ясно или не, стана ми ясно, че въпросите понякога са излишни, че за някои от тях няма отговор, а други просто никой не иска да чуе. Че питащият обичайно затруднява, безпокои, обременява, възпрепяства, обърква..... но не и извоюва истината!

Това е животът на един български учител – изобщо и въобще, това е и моят живот – страдах, молих се, унижавах се, променях се, преоткривах се, раздавах се...

Сега съм без работа, изплют от системната грешка, наречена българско образование и си задавам въпроса „Накъде ...?” и знам, че трябва да продължа в името на трите ми деца и децата на България.

... Имало едно време едно дете, има го и сега, в един мъж – той и то продължават да вярват...