Почина безкрайно талантливият художник Иван Димов

Почина един от талантливите български художници Иван Димов (1943-2024), съобщиха от издателство "Захарий Стоянов".

"Отиде си още един от фалангата блестящи майстори на пластическите видения – Иван Димов. Когато преди години Светлин Русев напусна тази печална земя, Иван Димов възкликна: „Без Светлин е тъмно!“ Сега, когато и Иван Димов отпътува към страната на вечните сънища, забелязваме, че здрачът около нас се сгъстява. Съвременното българско общество губи един от най-вдъхновените посланици на духовната светлина", пишат от издателството.

Издателят Иван Гранитски написа текст за творчеството на починалия именит художник: 

"Ако словото е в началото, то сигурно рисунката е преддверието на всички начала. Преди да се материализира в словесни образи, тя е първоначалното изображение на прозрението, което предсказва същности, форми, конструкции. Всеки художник, проникновен говорител на естествения живот, на вибриращите тайни на природата, въплътени дори в банално всекидневното трептене на един падащ есенен лист, или вслушващ се в неочакваните дисонанси на внезапни пролетни бури, безконечни летни марани, поетични есенни съзерцания или експлозивни зимни щормове, може би трябва да бъде подчинен на всеобхващащата естетическа концепция на закона за единство на енергията. Художникът Иван Димов има интуитивното усещане и разбиране за вселенските параметри на този закон.

Изображенията на този творец изразяват странния език на тишината, на спокойствието, безмълвието и съзерцанието. Размишлявайки върху рисунките на Иван Димов, Греди Асса открива, че тишината държи ключа на всеки образ. Николай Майсторов пък разсъждава за рисунката като огледален образ на идеите на творческата личност и посочва, че тя е „разголеният нерв на артиста“, а „линията е пулсираща вена, по която тече енергията от творческите откровения“. Ружа Маринска акцентира върху уникалната специфична особеност на рисунките на Иван Димов. Според нея те са „изтъкани от нервни възли, които не следват пластическа структура или визуална логика, а са особени смислови средоточия в образната тъкан“. На Ружа Маринска принадлежи и откритието, че художникът следва „странните акценти на ръката, с които интуицията потвърждава мисълта“.

Пластическите видения на Иван Димов сякаш пресъздават сънища наяве. Реещи се, съсредоточени в себе си образи на жени, птици, цветя, кучета, каручки, насекоми, църкви, делви, летящи прозорци и прочее като в магичен калейдоскоп оформят особен свят на метафорични експлозии. Рисунъчните нишки при Иван Димов като че ли изпридат безкрайното кълбо на фантазията, неспирния поток на подсъзнателни инвенции и алюзии.

В такива случаи творецът като фокусник си играе със смесената техника – молив, туш, акварел, пастел, флумастер, дори химикал. И се раждат фантастични феерични приказки, причудливи пейзажи, сантиментални актови скици, съзерцаващи бленуващи фигури, обнажени женски тела на прага на вълшебни острови и пр. Иван Димов създава собствена вселена, в която всичко е живо, хармонията между органичното и неорганичното е пълна и цялостна, пасторално-идиличните сънища се превъплъщават в ярка реалност и обратно.

В ранните рисунки на Иван Димов преобладават ефирният щрих, намекът, едва загатнатият подтекст, внушението на непринуденост, безгрижност, веселост, невинност („Раздумка“, „Момиче с шапка“, „Забравени от Бога“, „Горна баня“, „Пладне“, „Българско семейство“, „Почивка на море“, „Малкият човек“, „Живот в полето“).

В по-късните му рисунки откриваме задълбочения пси-хологически разрез на лицата (ако говорим за десетките впечатляващи портрети) и мащабното насищане на груповите композиции с многопосочни културни алюзии („Под лозата“, „Самота“, „Живот на село“, „Някаква надежда“, „По-следната къща“, „Малък свят“, „Среща по пътя“, „Завръщане на пролетта“, „Разходка с коза“, „Тъга за Родината“, „Ослеко-вата къща“, „Зимата на живота“, „За кого бие камбаната“ и пр. ).
Художникът има любими типажи, към които се връща постоянно през годините. Изкушава го например голото женско тяло, но колкото и странно да е на пръв поглед, еротиката тук е почти напълно изместена от трагичното самовглъбяване.
Енергията на образите у Иван Димов има най-различни, понякога съвсем странни и невероятни превъплъщения. Да разгледаме няколко емблематични в това отношение творби.

В „Пладне“ (туш, лави) виждаме романтични кончета да зобят от малка каручка, немилостиво огряна от палещо слънце. Строгост, изчистеност на формата и заедно с това поетично съзерцание. В друга картина – „Българско семейство“ (туш, лави) патриархалното е застрашено от фрагментацията на модерните влияния. Традиционната семейна снимка – стопанинът седи строго и тържествено, с калпак и засукани възрожденски мустаки, а до него права от уважение и респект стои стопанката. За полата, естествено, се държи детето. Но цялата фактура е като пред мозаечен разпад. Дори традиционните носии трудно се разпознават. Неумолимо надвисва усещането за един отиващ си вече свят. А в центъра на графиката ни наблюдава жестокото око на Историята – безсърдечно и студено. В „Малкият човек“ (молив, туш, акварел) откриваме пряка алюзия за уединения в патриархалното си гнездо малък човек (да си спомним, че мотивът вдъхновява и поетите Борис Христов, Паруш Парушев, Деньо Денев и др.), обикалящ уютното си дворче с романтична асма пред къщурката. Пасторални, спокойни, омиротворяващи настроения и внушения.

Потопен в магията на съзерцанието, Иван Димов размишлява и естетическите му медитации раждат проникновени творби, посветени на сблъсъка и взаимообусловеността между патриархалното и модерното.

В „Под лозата“ например ни поразява усещането за патриархалното спокойствие и радостта от труда – приведени селянки се грижат за цветя и други посеви. Но сякаш къщите зад тях се реят като разпръсващи се фрагменти – летящи стълбища, прозорци в небето, самотни делви, абстрактни конструкции, силуети – като че ли е непредотвратимо разпадането на патриархалния свят – внушава ни художникът. В „Модел“ – „Настроение“ художникът представя обнажени девойки в различни ракурси, застинали ся-каш в ритуален танц или просто медитиращи. Можем да наречем „Модел“ или „Настроение“ пластически въздишки, изобразителни ноктюрни, игра на молива и четката, докато Съзнанието на художника се подготвя за по-мащабни проекти.

Особено ярък като символ на патриархалния разпад е акварелът „Последната къща“. Възрастната стопанка е тъжна и сломена, сякаш се готви за панихида. И магаренце едно скръбно гледа как кокошчици кълват последните зърна. Момиченце слиза за последен път по стълбите. Последната дюля грее с прощална светлина. Иван Димов усеща много остро и болезнено грубостта, арогантността, цинизма, отчуждението на новото време, които убиват света на патриархалното спокойствие, хармония и добросърдечие.

Но художникът има и други внушителни серии творби, в които виждаме неудържимата му радост от великолепието на живота, от многобагрието на природата – например „Малък свят“, „Завръщане на пролетта“ или „Ежедневие“. Тези акварели показват романтичните сънища на твореца, в които се мержелеят танцуващи хора, кучета, къщи, кози, магаренца, щъркели, герани, ведра, слънца, ангели, камбани, колела от каруци – една прелестна космогония на селския стародавен свят.

Тук безразделно владеят топлото чувство, ярката палитра, усещането за ефирност и прозирност, състоянието на омиротворение и покой. Почти всяка нова експозиция на Иван Димов съдържа възторжен поетичен възпев на природата и човека. Поначало Иван Димов е един от най-лиричните съвременни български живописци. Години наред той опоетизира отечествената природа, любува се на сюжети от българското село, потапя се в патриархалната атмосфера, която е почти, уви, вече непозната за по-младите поколения, но е заредена с мощната енергия на националната идентичност и със стародавни послания.

Иван Димов изгражда приказни, заредени с баладична светлина сюжети и образи. Отново ще видим любимите образи на българската жена, майка и баба, които се появяват като видения или в селския двор пред скромната къщичка, или на полето, леко попривели рамене, с ръце попукани от труд, с неизменните забрадки, изпод които надничат нежните очи на тъгата, но и на всеобхващащата любов. Българката според Иван Димов е най-възвишеното нещо на света, тя е не само продължител на живота, но и на крехките си плещи носи оцеляването на Отечеството през войни, преврати, метежи и прочее социални сътресения. Докато мъжете са в бран, тя се грижи за оцеляването, потомството и най-важно – съхранението на българската култура, обичаи и обреди, тъчейки черги и сукмани, из които наднича слънцето на божествена хармония, и пеейки народни песни, в които е въплътена хилядолетна мъдрост и красота, чувството за чест, дълг и достойнство.
Художникът отразява космогонията на пасторалния селски живот – изневиделица изскачат върху платното козички, овце, коне, биволи, кокошчици, щъркели, а така също угари и синори, препускат шарени каручки, всичко се върти в божествен хоровод.

Ако творбите, изпълнени в масло, притежават по-плътна фактура и затова изображенията са многопластови и полифонични, то акварелите излъчват особена ефирност, прозирност. Те напомнят поетични въздишки, лирически ноктюрни, импромптюта, сонати и оставят у нас усещането за невидим мах на гълъбови криле, които приласкават страдащото и вълнуващото се сърце и душа на съвременника с музиката на небесните сфери.
Вероятно стотици са вдъхновено импровизираните рисунки на Маестрото, в които тушът, моливът, химикалът, щрихират портрети, голи тела, интериори, пейзажи, а наслагваните небрежно вълни на акварела или дискретни мазки на пастела придават живот и непреодолимо очарование на образа. Нека споменем само някои – „Мома“, „Елена“, „Една минута за Мира“, „Модел“, „Портрет с ябълка“, „Женска фигура“, „Сутрин“, „Настроение“, „Седнала фигура“, „Нереална рисунка“, „Голо тяло“, серия рисунки по мотиви от Любомир Левчев и пр.

Иван Димов не може да има епигони, защото винаги конкретната идея за творбата се ражда от особената волтова дъга на нежност, съзерцателност, метафорично богатство на внушенията и изящност на рисунъка. Палитрата неслучайно също винаги е дълбоко съдържателно мотивирана. Той избягва тежките тонове, студените цветове или ги вплита в изображение, чието общо внушение е светло възторжено, одически извисено и ангелически прозирно.
Иван Димов е едновременно традиционен и модернистичен. И в рисунките си той неизменно поднася своите метафорични почитания и преклонения пред учителя си Илия Бешков и заедно с това упорито търси своя индивидуален път, собствените си оригинални художествени внушения. Като жадно за все ново и ново познание дете, той не се уморява да експериментира, не се страхува от пътешествията в сферите на неизвестното, където дири тайните знаци на образното познание.

Творецът е убеден, че какофонията от мрачни, трагични и жестоки послания, с които, уви, днешното размирно време потиска и зомбира човеците, може да бъде преодоляна само с посланията на добротворството, добродушието, лъчезарието и братолюбието. А творбите на този пасторален мечтател и алегоричен метафорист са именно такъв светъл лъч в царството на мрака. Те зареждат наблюдателя с енергията на любовта, милосърдието, мъдростта и красотата. И му разкриват неземната прелест на душата на образа."