OffNews.bg

Как да си отгледаме жертва

То идва на бял свят сладко, беззащитно, невинно и напълно зависимо от нас. Още преди да се е родило, вече го обичаме. В момента, в който го прегърнем, осъзнаваме, че нищо на този свят не е по-важно от него. И така ще си остане до последния ни дъх. 

В началото мечтаем само да е здраво. После ни се иска, ако може и да е добричко. Да не плаче по цяла нощ. Да се храни добре. Идва време да проходи и проговори. Колко хубаво би било, ако е умно и се развива бързо. Да стане и отличен ученик. Да спортува и да помага вкъщи. Да го приемат в хубава гимназия. Да не пропуши, да не се пропие, да не тръгне по лош път. Да влезе в хубав университет, да избере подходяща професия, да има хубава връзка. Станаха много мечти.

Но най-голямата от тях е детето да е щастливо и всички останали наши желания за него се концентрират в това – неговото щастие. Моето убеждение е, че няма родител, който нарочно, осъзнато да отглежда нещастно дете. Ако вие познавате такъв родител, то той най-вероятно е с тежки психични проблеми и изобщо не бива да отглежда деца.

Защо в такъв случай на света има толкова много нещастни хора? И тук не говорим за хора с драматична съдба, а за такива, на които привидно всичко им е наред, но въпреки това те се чувстват нещастни. Все нещо не им е достатъчно, не успяват да вземат живота си в ръце, не намират нищо, което да им достави удовлетворение. Мисля, че основната причина е в една честа грешка, която ние, родителите правим въпреки всичките си добри намерения.

Отглеждаме жертви.

Не в смисъла на малтретирани или лишени от внимание деца. Тук имам предвид деца с психика на жертва, които един ден ще се чувстват нещастни, защото са объркани, безсилни, изолирани, не знаят какво искат и им липсва увереността, че нещо на този свят зависи от тях или изобщо, че нещо има смисъл.

Ако искаме деца-жертви, много лесно можем да си ги отгледаме. Достатъчно е да ги научим на три неща.

1. Липса на отговорност.

Децата с психика на жертва отказват да признаят, че са направили грешка. Тяхното обяснение винаги е:

- Не бях аз.

- Той пръв започна.

- Без да искам.

- Тя ме накара.

Един ден това ще им изиграе лоша шега, защото в живота постоянно ни се налага да поемаме отговорност. И ако не сме научени да го правим, ще понасяме последствията ден след ден, а най-тъжното е, че няма да си вземем поука от тях. Като родители сме длъжни първо да поемаме отговорност за своите грешки и второ, да научим децата си, че техните не минават безнаказано. Ако не си е прибрал играчките, няма да излезе навън. Ако не си е изял вечерята, няма да получи десерт. Ако хвърля пясък по другите деца, няма да играе на пясъчника. Не бива да забравяме, че всеки път, когато позволяваме на детето да се размине без последствия, ние му отнемаме възможността да се научи да носи отговорност за постъпките си. И с годините тези грешки ще се задълбочават, а то никога няма да е виновно. Но животът не прощава. Замислете се колко хора около вас провалят браковете си или съсипват служебни отношения, защото никога и за нищо не са виновни и винаги някой друг е отговорен, когато нещата не вървят.

Но монетата има и обратна страна. Хората с психика на жертва не само не поемат отговорност. Те и не вярват, че могат да управляват живота си и отдават чуждия успех изцяло на късмета. Настръхвам всеки път, когато чуя тази народна мъдрост: „Роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на плет.“ Нищо в този живот не може да се случи само заради чист късмет. Късметът е птичето, което ще кацне в нашата градинка, след като години наред сме я прекопавали, поливали, посадили сме дръвчета, за да му правят сянка, изкопали сме кладенец, за да има чиста вода. Тогава може да склони и да кацне и на нашето рамо. Но той няма да дойде, ако не сме си мръднали пръста. Късмет е да не ни падне саксия на главата, докато вървим по улицата. Оттам нататък всичко е работа, упоритост и малко талант. И ако оставим децата си да растат с мисълта, че не носят отговорност нито за провалите, нито за успехите си, а трябва да чакат късметът да им падне от небето, то ние сме възпитали жертви на обстоятелствата, а не силни, независими личности.

2. Липса на избор

Ако все още искаме да си отгледаме жертви, втората стъпка е да отнемем на децата си правото да избират сами.
Ние от най-ранна възраст решаваме кое е добре за тях, преценяваме кое е полезно, създаваме им програма, която да следват, избираме им подходящата среда. Това е наша отговорност като родители. Но някъде в целия този процес на възпитание и обгрижване, можем да пропуснем моментите, в които следва да ги оставим да са самостоятелни. А хората, които не могат да мислят за себе си и да взимат сами решения, чувстват, че не контролират живота си и постепенно губят смисъла в него. Ако искаме да възпитаваме деца-жертви, които всеки може да манипулира, най-добрата стъпка е да започнем от ранно детство. Ето как се отнема правото на избор:

- Не ги оставяме да правят нищо сами. (Дай да ти вържа обувките, защото ти ги правиш на възел)

- Контролираме ги във всяко едно отношение, дори там, където могат да се справят. (Ще облечеш тази тениска, защото повече отива на панталонките ти.)

- Отнемаме им инициативата и не се вслушваме в желанията им. (Ако те запиша на рисуване, няма да имаш време за математика.)

- Не им даваме възможност да правят грешките си и да се поучават от тях.
(Недей да се катериш по пързалката, защото ще паднеш)

- Предпазваме ги от всяка неприятност, улесняваме им живота твърде много.
(Дай да ти подредя чантата, за да не ти се скара утре учителката, ако забравиш нещо)

Не е казано, че изборите, които правят, винаги ще са правилните. Но обикновено осъзнаването идва бързо, когато оставиш детето „да се опари“. Преди три години детето на приятелско семейство беше подложено на страховит натиск от страна на родителите да влезе в престижна езикова гимназия, докато неговото огромно желание бе да учи изкуства. Момиченцето спря да се храни, да излиза, ходеше на училище с нежелание – всичко това заради добрите намерения на родителите да му осигурят трамплин за бъдещето му. Слава богу, хората са интелигентни, осъзнаха грешката си и го оставиха на мира. Детето вече втора година учи приложни изкуства и буквално разцъфтя. Какво от това, че няма да владее два чужди езика? Когато му потрябват, ще научи и тях. Важното е, че е поело по пътя, който желае. Намира смисъл в това, което прави. То е направило своя избор и носи отговорност за него. Ако не позволим на детето да прави своите избори, то никога няма да намери собствения си смисъл в живота и винаги ще се чувства неосъществено, жертва на нечии чужди амбиции.

3. Липсата на ценности.

Третата и последна стъпка да превърнем едно дете в жертва е да не му дадем ясни критерии за добро и зло. А това е съвсем постижимо. Въпреки лекотата, с която съдим чуждите грешки, ние много често омаловажаваме своите. Двойният аршин е залегнал дълбоко в нас и обикновено дори не осъзнаваме, че правим същото, за което критикуваме околните. А точно личният ни пример оставя най-дълбока следа в децата ни, помнят го по-добре от всичко, което им казваме, и той формира модела им за поведение като възрастни. Как на практика работи системата на фалшивите или по-точно двойните ценности?

- Казваме, че е лошо да се краде, но не връщаме в магазина рестото, което са ни дали в повече.

- Възмущаваме се от пияния шофьор, убил дете, но пресичаме светофара на червено.

- Дразним се, че има толкова бедни хора, но обръщаме гръб на човек в нужда.

- Обясняваме как не трябва да се лъже, но говорим обидни думи зад гърба на приятелите си.

Примерите са безброй и съм сигурна, че всеки от нас ще ги открие и в собствения си живот, стига да реши да е честен пред себе си. Проблемът е, че ако детето отрасне объркано, без ясни критерии за добро и зло, то ще приеме, че обществото се управлява не от закони, а от правото на по-силния, по-хитрия, по-безпардонния. А без стабилна ценностна система, никога няма да има убедеността и волята да отстоява себе си. Дори да е в позицията на по-силния, един нормален човек не може да е истински щастлив, ако няма усещането, че постъпва правилно. И най-малките деца обичат да са наясно с правилата и границите, а липсата им ги прави несигурни и тревожни. А може би сме от родителите, които вярват, че живеем в джунгла и се опитват да отгледат хищници? За жалост не работи така. Всеки хищник е потенциална жертва, защото се подчинява на правото на по-силния. Отглеждайки хищници и агресори, ние реално отглеждаме жертви. Хората с ясна ценностна система не допускат да ги превърнат в жертви, защото знаят кое е добро и зло, но и на свой ред не превръщат околните в жертви, защото приемат, че правилата важат за всички, а не работят само в тяхна полза. Връзките им са по-стабилни, защото са емпатични и лоялни, и напредват по-успешно професионално, защото на тях може да се разчита.

Детето ни може да е добър математик, спортист или певец, това не зависи от нас. Някои неща просто са генетично обусловени и за тях нямаме думата. Но дали ще израсне с психика на жертва, на нещастен, безсилен и безсмислен човек - до голяма степен е в наши ръце. Добрата новина е, че дори тотално да се оплескаме, един ден нашето малко и беззащитно човече ще порасне, най-вероятно ще се осъзнае и ще потърси начин да се пребори с грешките ни.

Но колко по-лесно би било за него, ако просто ги избегнем навреме.

Статията е от сайта "Мама Нинджа".