Време за убиване

Помните ли, че неотдавна всички бяха „Шарли“? Светът се солидаризира в осъждането на престъплението. Разбира се, и аз не оправдавам убийството на френските карикатуристи, макар да не бях „Шарли“. Християнка съм и не приемам ничие убийство. Но се плаша, че има едно невидимо неравенство дори и в смъртта. Страхувам се, че и когато се възмущаваме, и когато плачем, ние го правим някак си политически коректно. Някак спазвайки правилата на либералната демокрация. Някакви тихи, невидими закони са завързали онези части от сърцето, с които човек е съпричастен и го насочват. Сякаш незнаен пръст натиска копче и те прави чувствителен, а после отново натиска копчето и се връщаш в обичайната безчувственост.

Само преди дни ислямисти нахлуха в университет в Кения и започнаха да убиват един по един студентите и преподавателите, които са християни. Ей така, викали ги, по същия начин, по който викали поименно карикатуристите от френския сатиричен вестник и ги питали: „Ти християнин ли си?“ Всеки, който имал смелостта да отговори с „да“, да не се отрече от Христос, бил убиван. Съдби... Нечии деца. Нечии приятели, които просто искали да учат. А сега, както казваше адвокатът от „Време да убиваш“ на Джон Гришам, си представете, че тези млади хора са бели. Че учат в „Сорбоната“, а не в Кения. И рисуват карикатури. Или просто са достатъчно богати бели деца. Щеше да настъпи такъв вой. Щеше да се говори за нечувана трагедия. И то е нечувана трагедия. Но ние не говорим за нея. Някои написаха кратки дописки. Сухи цифри за 150 избити в Кения. Защото са черни. И защото са християни! Затова и никой няма мисия там. Никой не е Кения. Страшно е да се каже, но излезе, че тази смърт е по-маловажна от онази, другата. Всички медии се надпреварваха да показват карикатурите на Христос и Мохамед и да говорят за великата свобода на словото. Но свободата на словото някак си задряма, когато трябваше да се каже, че 150-те убити в Кения са само християни. Даже броят не беше стряскащ.

Не ми казвайте, че нашият плач не е лицемерен! Нито, че наистина ни пука! Същото беше и преди няколко месеца, когато „Боко Харам“ в Нигерия изкла над две хиляди християни. Почти по същото време светът беше „Шарли“, но никой не беше Нигерия. Ако поне една българска телевизия беше отишла да снима там, сигурно щяхме да се удавим в кръвта, изтичаща през телевизора. Направо се плаша какво би станало, ако в падналия самолет на „Джърмануингс“ имаше черни деца, например от някоя новоучредена християнска мисия в Африка. Може би тогава нямаше да ни измъчва въпросът как така не са забелязали лудостта на втория пилот. Просто нямаше да има значение. Нямаше да имаме и специални кореспонденти в три държави. Както вече няма значение и ИДИЛ. Почти не се говори за религиозното прочистване в Сирия, Ирак и околните държави... А жестокостта там надминава дори фантазиите...

Диагнозата, която трябва да поставим, е равнодушие. Ако не е по светски модерно, няма значение. В тези дни, когато Църквата преживява страданията на Христос, Той е все така гонен. Все така предаван. А Пилат все така не го е грижа за Истината. Запечатала ми се е една картина от Великден преди две години. Течеше Пасхалната служба – най-умилителната в годината. Вярващите се покланяха на иконата на Възкръсналия, а една млада майка с около 5-годишно детенце си стоеше малко по-назад в храма. Гледаше с любопитство случващото се. Чоплеше семки и небрежно плюеше люспите на земята. В средата на храма. По някое време свещеникът забеляза. Така се възмути, че излезе от олтара и я попита: „Госпожо, как може да плюете семки в лицето на Възкръсналия?“ А тя го погледна отегчено и най-безскрупулно му отговори: „Не съм аз – детето ги плюе.“ След това го поглади сина си по главата и хвърли един поглед от сорта на „Ти сигурно мразиш деца...“

Нещо такова правим и ние. Не че ни е приятно да убиват християни, но както се казва: „По света умират толкова много хора, не е повод да си развалиш рахата за някакви си черни.“ Не е повод дори да си смениш профилната снимка във фейсбук с „Аз съм Кения“. Просто отразяваш новината и продължаваш да чоплиш семки или каквото там друго умно нещо правиш. Така „умно“ свикнахме и да ни обясняват по медиите какво се случва на Разпети Петък. По някои телевизии ще кажат: „Днес е най-тъжният ден в годината, затова не се пере, не се глади, не се работи, минава се под масата за здраве и късмет, почивен ден е и има задръстване на изходите на София.“ Това се счита за интересно. Но не и че този ден е крайъгълният камък на човешката история. Че Божият Син, Изворът на Живота вкусва смърт и гроб, за да отърве от гроба и смъртта нас. Това се счита за безинтересно. Не вдига рейтинга на телевизиите, не носи трафик на сайтовете. Христос не е политически и финансово изгоден. Същото ще стане и на Великден. Цял ден ще ни говорят за яйца и козунаци, за зайци, но не и за Възкресението. Най-много някой да се излъже да каже кога каца Благодатният огън на летището и как трябва да си запалим свещичката само и единствено от попа... Като споменах, та се сетих за още един случай от миналата година. Гледах как свещеникът раздава огън на всички събрали се пред храма – хиляди хора. Някои бяха много пияни и крещяха неистово: „Давай огъня, попе!“ И си тикаха запалените свещи напред, а те се топяха върху ръцете на свещеника. Накрая той изглежда се измори и тихичко каза на едни хора в блъсканицата: „Моля ви, внимавайте, все пак с тези ръце, върху които всички капете врящ восък, ще служа Литургия.“ А един човек се засмя нагло и отвърна: „Такъв ти е бизнеса, дедо попе.“ Тук нямаше място за Възкръсналия и за Литургията. Просто имаше клиенти на огън, които разбират от бизнес. Никаква съпричастност. Никакво състрадание. И вероятно тези хора щяха да си мислят, че ако огънят на свещите им не угасне, докато го занесат до тях – значи не са грешни. А после сигурно дълго са коментирали какви тарикати са поповете и какви грешници са всъщност.

Но може би това разделение в смъртта не е такова, каквото изглежда на пръв поглед. Защото има една тайна, която светският дух никога няма да разбере. Това е тайната на любовта. Тя е направила смъртта своя съучастница. Или по-точно – напълно я е обезсилила. Напълно я е победила. Или ако държите все пак на свободната сатира – напълно я е осмяла. Защото Христос казва, че няма любов по-голяма от тази да умреш за своите приятели. В тези дни виждаме как Христос умира за нас, а после Възкръсва, решавайки най-големия проблем на човека. Така че апостолът да възкликне: „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?“ И тези черни момчета и момичета, за които светът не плаче, му отговарят със същия жест на приятелство като умират за него. Това са отношения, за които светът не подозира – приятелство по-голямо от смъртта. Не те са губещите от нашето равнодушие. Ние сме прецаканите, защото сме затворени в схемите на собственото си важнечене и липсата на истинска близост. Сега е време за убиване. Време, в което убиват някои, които ни се струват важни и други, които са съвсем маловажни за нас. Време, в което убиват Христос. Време, в което убиваме себе си. Лицемерието може и да не убива телата ни, но убива душите. Никъде не продават продукти с черен етикет: „Внимание! Равнодушието вреди на вас и хората около вас!“

Предстоят няколко почивни дни. Едни ще отидат на село. Други на почивка в скъпи курорти. Някои ще пият ракия и ще ядат пържоли на Разпети Петък в бащината къща, а други ще вдигат наздравици с коктейли и ще опитват от изискани гурмета някъде по света. И така три дни – яли, пили и се веселили. А през това време от храма ще се чуе единственото смислено нещо, което човек си струва да чуе: Христос Воскресе!