Слон! - разказ от Здравка Евтимова

- Слизай – гласът беше скала. Нещо съвсем различно от маслото, което се размазваше под краката ми, преди да платя шест хиляди, представете си, цели шест и то в евро. В рекламата беше написано – гарантирано отслабване. Неприятните телеса ще останат грозен спомен. След два месеца ще бъдете фея – и аз си казах: - Добре. Баща ми щеше веднъж в годината да си припомни, че макар и дебела, все пак има дъщеря.

- Мърдай - гръмна каменният зид, в който се беше превърнал гласът на господина. Тази заповед ме сащиса (така се изразяваше професор Петров, академичният ум, тоест мъжът до майка ми, който изследваше архаични думи в българския език) – Айде! Слон!

Поради наднорменото ми – меко казано – тегло, едва отворих вратата на джипа.

- Тъпа си - добави зидът, след което хвърли изискания ми куфар, за който баща ми се беше бръкнал с 400 лева Така съвестта му е чиста. Плащам, значим съм баща, твърдеше той, за разлика от мама, която обобщи - „Не плащам, значи съм майка.“ „Горкото момиче“ - въздъхна професор Петров, академичното присъствие в дома ни. Даде ми 20 лева и ми пожела: – Дано отслабнеш.

Мъжът, с чието съдействие трябваше да отслабна, изрита куфара ми, оценен на 400 лева.

- Продължавайки да си дебела, сама копаеш интелектуалния си гроб - каза мама, изтъкната преводачка, литературоведка и интелектуалка. Пътуваше по света и когато се прибереше, констатираше – „Отново си наддала, за дълбока жадост.“ При нея всичко беше дълбоко. „Но аз няма да дам стотинка за отслабването ти. Твоята дълбока липса на воля ме изпълва с покруса. Обърни се към своя малоумен баща, който сигурно е сложил още няколко милиона в тлъстата си банкова сметка. Мръсник! “

- Но господин Миронов, в договора пише, че Вие ще ми предоставите…

- Затвори си човката, слон! - метна се в джипа. Кресна, без да обръща поглед към мене – Ще мина след два месеца. Оправяй се.

Запали двигателя. Джипът, дявол от гуми, стомана и блясък, изръмжа и на заден пое по склона, или да го нарека урвата – дума от остарелите на професор Петров. Огледах се - над мене бодлив храсталак, гъст и непроходим. Бях в копринена блуза и къси панталони, от крачолите на които се изливаха мощните ми бедра. Наричам ги мощни, за да не ги нарека тлъсти. Мразех огледалото – мама беше платила един вагон евра да й го доставят, за да оглежда в него съвършенството на кожата, лицето и всичко, което има за гледане в организма й. Задължаваше ме по петнайсет минути дневно да стоя права и гола пред огледалото, за да се отвращавам от тлъстините си и по този начин да отслабвам. Не ми се получаваше.

- Господин Миронов! – изкрещях.

Никакъв отговор. Урвата се озъби насреща ми..

Професор Петров, тази добродушна брада, казваше: - „Жал ми е за тебе, хубаво момиче“. Само той откриваше хубостта ми, уви! В дълбоко малоумната си глава искрено желаеше да ми помогне. Дори излизаше да гледа как тичам, всъщност как се търкалям по алеята край блока. Двамата сядахме на една щърбава пейка и той ми разказваше колко е впечатлен от мама, която не даваше пет пари за никого и нищо. Беше й благодарен, че го е приютила – него и самотата му, че на стари години да почувства какво е семейство и уют. Уют и мама – целувка от змия, но на човека му беше достатъчно, че има на кого да свари кафе. Правеше го блудкаво като вода, в която сте си изплакнали четката за зъби, но така гледаше мама, че тя вместо да излее нещастната течност в мивката - караше мен да я изпия. Аз я пиех, поради което професор Петров ме обичаше. Ти си единствената, която харесваш кафето ми – заблуждаваше се той.

Отново огледах околността, която се състоеше от вятър, гора, и скали. В куфара си бях скътала лаптоп, телефон, козметика и копринени рокли. Нямаше път, нито пътека. Рекламната брошура гласеше – екологично чиста среда, не просто благоприятстваща, гарантираща загубата на тегло. Искрящо чиста вода. По дяволите, така възклицаваше мама, която си беше забранила да използва псувни. По дяволите, да, наоколо бълбукаха пет-шест потока. Никакъв покрив, никакъв човек, нищо. Кураж хубаво момиче, излагаше на показ наивността си професор Петров. За него най-голям проблем бе самотата, горкият академичен ум. Няма нищо по-хубаво от самотата, никой не гледа салото ви. Отворих капака на куфара и по дяволите, опитах се да звънна на професора – Ела, Петров, да ме отървеш. Но къде се бях забола! Ни дума, ни вопъл … съскане! Чух съскане. Змия ли беше това? Телефонът загуби ума, дума и обхват. Небето ме гледаше отгоре като гладен вълк. Нямах храна, освен два банана, които професорът беше напъхал скришом от мама в дамската ми чанта. Излапах ги. И огладнях още повече.

Куфарът, пълен с коприна, зееше отворен. Бях укрила двеста лева, но по препоръка на компанията за отслабване мама ги конфискува, за да не се изкушавам да си купя луканка. Тъй като нищо не ми носеше удоволствие – масата ми на бронирана бойна машина отблъскваше като залп от шрапнели мъжките индивиди, любовта беше изключена като развлечение. Мама ме притискаше да пиша стихове, но като напишех едно стихотворение, напълнявах, очевидно поезията ме мразеше, както и аз нея. Професор Петров ме съветваше - учи немски, но от немската граматика апетитът ми нарастваше наистина дълбоко. Единствено храната ми носеше удовлетворение, радвах се на всяка хапка и я преживявах като обяснение в любов. Вече споменах, че нямах храна. Копринените ми рокли не ставаха за ядене. Затворих куфара и го повлякох и аз не знам накъде. Следвах отпечатъците от гумите на джипа.

Те изчезнаха.

- Гарантирам Ви, госпожо, ще бъдете фея – беше заявил господин Миронов – човек с изваяни бицепси, трицепси и четирицепси, ако има такива мускулни влакна в организма - които не ме впечатлиха. Подаде ми ръка галантно на влизане и на излизане от неговия офис, преди да платя 6 000 евро от парите на баща ми. Този жест дълбоко ме впечатли - никой от колегите ми в университета не ми беше подавал нищо. Аз ги разбирах – превъзхождах всички по тегло. Един единствен Пейо Георгиев ми беше подал ръка – той произхождаше от едно село до Враца и директно ме попита дали имам самостоятелно жилище, където бихме могли да живеем заедно в любов и разбирателство. Отвърнах, че не притежавам жилище. Той взе категорично решение: - „Ами махни се оттука тогава“ - и светкавично ми обърна гръб. Това подаване на ръка беше единственото ми любовно изживяване – от началото на живота ми, но то трая прекалено кратко.

Унесена в спомени за любовта си, бях настъпила камък и се проснах върху почвата като строшена колона на древноримски храм. Дали си бях счупила гръбнака? Главата? Таза? Едвам се надигнах. Да, така е то - когато човек мисли за любов, се сгромолясва като храм след земетресение. Къде беше потънал джипът! Дявол да го вземе, както подмяташе мама, вместо да псува като нормален човек. Пред мен - бодлив храсталак, зад мен – бодлив храсталак. От ляво - гора, от дясно - гора. Давай, все някъде пустошта свършва. Но не свършваше. Напротив, драките станаха по-гъсти.

- Е-ей! - започнах да викам. По същия начин се бях уплашила на летището на Франкфурт, когато не успях да си намеря личната карта. Беше безпредметно да се обаждам на баща ми - но се обадих. Той ми приведе 600 евро да платя евентуална глоба. Мама ме посъветва по телефона да се оправям. Само професор Петров каза – „Идвам, момиче“. Дойде.

Заплаках.

Нямаше полза от сълзи. Нещо съскаше на скалите. Усойница? Запях с цяло гърло – бях чувала, че змиите са глухи, но не вярвах в това. Пеех в един хор с цел отслабване. Уви, пеенето ме караше да огладнявам. Пред мене лъсна урва - отвесна планина, която свършваше някъде долу с ръбести скали. За какво ми е този гнусен куфар? Влачих го и на ръката ми цъфна мазол. На стъпалото – четири мазола. С влачене по шкембе се добрах до равно местенце над урвата и що да видя – две къщи. Овчарски колиби може би? Във всеки случай - два покрива! Обаче… трябваше да се спусна надолу, по сипея. Слънцето печеше като котлона в кухнята на мама, където си пържех филии с яйца. Дали пък тук няма киселец? Опитах да паса някаква трева, но горчеше.

Изведнъж – мразя думата изведнъж, тя е ритник в глезена, но какво да се прави - попаднах пред огромна вода и огромна тиня. Блато? Покривите на къщурките се виждаха като кръпки в пейзажа, по дяволите скапания гладен пейзаж. Ивица кал, в която затънах до пъпа на втората крачка. Като невръстно дете – на четири години, мама ме бутна от кея на Бургас. Искаше да плувам – беше вбесена, защото таксата ми за плуване възлизаше на 700 лева за пет часа. Аз висях върху пояса и въобще не ми минаваше през ум да мръдна напред. Когато ме бутна от кея обаче, ритах, плясках и се добрах до брега. Мама беше доволна. През всеки следващ ден – общо 15 на брой - ме буташе от кея. И желязо да бях, щях да се науча да плувам.

Съблякох копринената блуза и вързах като фес на главата си. Зарязах куфара. Заплувах към покривите. Водата беше неприятна, че каква да е.

Докато се добера до брега, зъбите ми се удряха един в друг като чукове, толкова беше студено и тъкмо да стъпя на брега – що да видя! По-добре да не го бях виждала.

Една жена като гранатомет, голяма, обла и висока!

- Слоне! – викна жената и размаха мотика срещу мен. – Ще те удуша.

Мотиката беше тежка.

- Или ще те удавя, или ще окопаеш тия дървета – кресна гранатометът.

Навлякох блузата, която бях вързала като фес. Подскачах от студ.

- Слон, почвай. Окопай това дърво, това дърво, това дърво, общо 23.

- Гладна съм – казах.

- Умри – посъветва ме жената. – Аз съм ти терапията, Слоне – добави тя. - Майка съм на господин Миронов - и в нейния глас имаше камъни. Върху тях дремеха пепелянки. - Това ти се полага за една седмица – змийската отрова се ухили и метна един кроасан в замръзналите ми крака. – Ако не ти стига, яж охлюви. Паси лапад.

Колко лапад изпасох, не е за описване. Дъвках сурова коприва. Нагъвах див чесън. Змийската отрова ми позволи да мия съдовете и пиех тлъстата вода, по-точно помията. Окопах по пет пъти всички дървета, плевих ягоди, вдигнах зид -  суха зидария - от камъни, които извлякох от дъното на урвата. Нощем излизах с мощен фенер в ръка да плаша язовци и диви прасета. Виех. Престанах да се страхувам. Научих се да ловя смокове. Глад! Научих се да дера смокове. Празният стомах е най-добрият педагог. Печах смок след смока. Лапах като змей.

- Слон, мърдай! Преплувай гьола и си донеси куфара тук. За всяка копринена рокля ще ти дам филия хляб.

Осем пъти преплувах гьола, осем пъти затъвах до вежди в тинята. Отровата харесваше роклите ми и се напъхваше в тях. Научих се да доя кози. Научих се да доя кравата. Правех сирене, плевях ягодите и лука до откат, перях на ръка едни скъсани дънки, които постоянно вкиснатият гранатомет ми даде за временно ползване. Срещу 150 лева допълнително в края на терапията.

Един ден отровната се вгледа в мене – сега ще ме накара да оправя керемидите на плевнята, щото течеше върху главите на козите.

- Махни строшените керемиди от покрива. Сложи здрави.

- Тук няма керемиди - обясних.

- Сложи каменни плочи, слонче.

От кога от „Слон“ станах „Слонче“? Тази да не е болна?

Наредих керемидите. Извлякох на гръб плочи от една обрасла с коприва барака. Токова много бях пасла тази коприва.

- Издой козите. Полей доматите. Измий тенджерата от боба.

Един кроасан на седмица. Три печени смока. Един чувал коприва. Две торби див чесън - седмичното ми меню.

- Извади кал от гьола. Измажи сайванта на козите отвън, за да не им духа.

Научих се да мажа сайвант, свикнах да къркам козе мляко, въпреки гадната миризма, която не понасях от дете.

- Сготви ми супа от телешко. Сложи див чесън, слонченце.

Хайде и „слонченце“ вече станах. Дънките, които отровата ми беше подхвърлила, се въртяха около кръста ми. Лошо. Слънцето беше кръвожадно. Опекох се като пържола.

Влачех две кофи козя тор за ягодите, когато един глас от чакъл се стовари върху пламналата ми от зор глава.

- Слоне! Тук!

Врат като фабричен комин, рамене, върху които можеш да играеш баскетбол. Отврат. Найлоново лице. Поглед от ламарина. Господин Миронов.

Ламарината настъпи към мен.

- Сло…. Сло… - закашля гърлото от чакъл.

Изведнъж – тази най-непоносима измежду думите, но какво да се прави – главата върху фабричен комин и баскетболното игрище се възвисиха над мен.

Ръцете му (не мога да понасям юмруци с големина на дини) изтръгнаха кофите с козя тор от пръстите ми.

Дали ще изсипе торта върху главата ми?

Нека опита! Знам всички пътеки. Знам камъни и канари. Знам тинята. Ще го подмамя. Ще набутам грозната му глава в гьола.

- Сло…. Слонче… слонченце-ее..

Какво се случва с този? По дяволите, както казваше мама. Откачил е.

Грамадата грабна ръката ми – пръстите ми до един окълцани, кал под ноктите, ръждива кожа – нали ровех в торта по цял ден.

- Ти…. – гласът се омота между собствените му камъни. Можеше само да пълзи този грозен глас. И пълзеше. – Ти… ти….

Ето пак. Изведнъж – това не е дума, а шило – обемистата твар грабна ръката ми, цялата омазана с тор.

Целуна я.

- Госпожице - гласът се затъркаля към гьола със скършен гръбнак. Потече. – Госпожице…. Красива сте….

Грамаден, грозен. И джипът му беше грамаден. Ужас. Отдръпнах се. В гигантската му длан остана купчинка тор.

В този момент мечтаех в погледа ми да живее змия. Помислих за мама – „Я се виж. Сто кила си!“ Баща ми щеше да констатира– „Без парите ми щеше да си още по-дебела“. Само професор Петров щеше да промълви – „Хубавото ми момиче!“

- Звяр си – изтърси вратът с дебелина на фабричен комин. – Цепиш!

- Слоне! – можех да му кресна.

Но не креснах.

Гледах го.

Да, в погледа ми живееше змия.

Следете новините ни в GoogleNews