Разломно време

Мнозина се опитват да уловят духа на нашето време, да открият и посочат основната черта в светоусещането и поведението на съвременните хора. Тук предлагам някои свои наблюдения и бележки по темата. Смятам, че ключ към обяснение на многообразните явления в днешния сложен свят може да бъде имащата различни прояви у голям кръг хора тяга към обособяване. Иначе казано, на мода сега е поривът към разделение. Този импулс към прокарване на разломи се наблюдава както в мисленето и действието на отделните индивиди, така и в тези на колективи от различен вид. Ако това е вярно, то условно можем да назовем днешната епоха с представката „раз-”. Формираните с нейна помощ думи доста добре изразяват това, което се случва с критична маса хора в съвременността. Ще дам няколко примера за този широко разпространен уклон към сепаратизъм, а след това ще се опитам да го осмисля.

Да започнем с движещата му сила: разочарованието от статуквото. Ала какво в това статукво е неприемливо и срещу какво следва да се разбунтуват съвременниците? Най-общо казано, те копнеят да разклатят с тенденция да разтурят наличните цялости с траен облик – публични системи, структури, институции, организации, държавни образувания, междудържавни съюзи. Предпочитана мишена за разединение са традиционните човешки общности – семейни, родови, землячески, приятелски, професионални, партийни и пр. Повикът на времето е да разбутаме, с цел да разбием, формите на единство в човешкия живот, особено тези с постоянен строеж и неизменни правила на функциониране. Характерни негови изрази в настоящето, са: опитите за разграждане на съюзи между държави – например излизането на Британия от ЕС; разграничаването на отделни държави от многостранни договори, по които те са страна – например оттеглянето на САЩ от Парижкото споразумение за климата; разнобоят при крайната оценка и отказът да се подкрепят вече съгласувани в международната общност споразумения – например на няколко страни, вкл. нашата, от Конвенцията срещу домашното насилие; стъпките за разлагане с усилия за последващо разформироване на вече съществуващи международни организации – например на САЩ и други държави на ЮНЕСКО, и др.

Най-често разбъркването и внасянето на раздор в наличните цялости и единства става чрез разделяне на съставните им елементи до тяхното частично или пълно разчленяване. Разглобяването на действителността носи със себе си разкъсване на смятани за основополагащи връзки във и между нещата, а също в самите човешки индивиди и общности. Походът към разпадането света на „светове” е съпроводен с унищожаване хомогенността на самите нови „универсуми”, които иначе претендират да са неразложими монади. С други думи казано, този порив води до разяждане целостта и единството на света, разпокъсването му и в перспектива неговото разрушаване.

Разкъсването на цялостите е мотивирано от неприемане на предполагаемата им роля на спънка за свободното действие на принципно различаващи се от иначе разтворените в единствата човешки индивиди или съставените от тях групи. Поддръжниците му акцентират върху различието по същност на смятаните от тях за разнородни неща, което е било потиснато в рамките на цялостите, с оглед удържането на тяхното единство. Движещият им мотив е да изведат на преден план разнообразието на явленията в реалността около хората, а и на изявите на собствено човешкото битие. Средството за реализация на посочения порив е аналитичната способност на нашето мислене. В хода на човешката история тя е усъвършенствана до степен понастоящем да улавя най-дребните детайли и най-фините нюанси в нещата. Нейната задача е да открива спецификата и неповторимостта на проявите на битието. Прекомерното й прилагане обаче води до отслабване, с тенденция към закърняване, на другата ключова мисловната способност на хората – синтетичната. Абстрахирането от несъществените разлики, намирането на същностните прилики и изграждането на умения за създаването на обобщения, стават все по-рядко наблюдавани. Плъзгайки се по повърхността голяма част от съвременниците не развиват заложбата си да вникват в неявните сродства на изглеждащи на пръв поглед несъпоставими явления. Увлечени в гонене на уникалности те престават да търсят сходствата между нещата. Образно казано, те виждат само дърветата, но не и гората. А това води до едностранчив и изкривен поглед към действителността, което пък вещае възникване на сериозни рискове за човечеството.

Разкъсването на реалността има за важна последица нейната фрагментация. То води до ерозия и премахване на наличните и очертаване на множество нови граници в нея. От друга страна, размножаването на елементите в действителността предизвиква нейното усложняване и все по-трудното намиране на единен поглед към протичащите там процеси. Не на последно място, то е съпроводено с раздалечаване на формите на битието. Това е добре видно в сферата на човешките взаимоотношения, в която нарастващото разномислие и разногласие прави разлъката между хората честа, лесна, бърза и категорична. Разбягването на индивидите в различни посоки спъва тяхното повторно събиране, с оглед участие в съгласувани действия. Все по-трудно става постигането и удържането на вече взети решения за съвместното преборване с какъвто и да е проблем от днешните хора. Ала там където липсва доброволно съгласие се намесват принудата и употребата на сила при решаване на човешките дела. Иначе казано, цената на освобождението от „сковаващите свободното действие” цялости и единства в споделения от хората свят, е попадането в ново робство, този път още по-опасно, защото при него отсъства възможността на мнозинството от хората да участват при вземането на засягащите ги решения. Кръгът се затваря, като „меката” власт на мнозинството граждани, канализирана в класическите институции, се заменя с „твърда” на отделни автократи или котерии от техни сподвижници, пренебрегващи нормите на тези „неефективни” структури. Мнимата „диктатура” на публично излъчените управления, с присъщата им организация и правила на функциониране, е на път да бъде наследена от реалната диктатура на произволно действащи сатрапи и васалите им.

Разделянето създава предпоставки за противопоставяне между обособените неща. Затова и не е чудно, че в днешния свят нараства конфронтацията между хората: отделни индивиди, обособени на някакъв признак общности (полов, етнически, сексуален, расов, религиозен, културен и др.), а и между държави. Увеличават се подозрителността и нетърпимостта между хората. Умножават се конфликтите помежду им. От друга страна, все по-трудно става поемането на нови и спазването на стари ангажименти. Най-често от това страдат многостранните договори, основани върху принципа за еднакво третиране на участниците в тях. Все по-често те са заменяни от сепаративни съглашения, в които някоя от страните търси несподелени с другата облаги, стъпвайки върху своята привилегирована позиция. В основата на тенденцията към разтрогване на наличните договорености стои отхвърлянето на принципа за равенство на сключилите ги партньори. Оспорва се еднаквата ценност на контрагентите – индивиди, общности, стопански субекти, държави и пр. Простичко казано, днес тържествува неприкритият егоизъм – личностен, групов, национален, държавен, цивилизационен. Ориентирът на универсалните човешки ценности в живота на хората, прилаган чрез следване като водещ принципа за спазване на общите за всички хора права и свободи, е все по-често и открито оспорван. Изглежда, че еднаквото третиране на хората вече не е актуално. Наблюдава се явна или скрита апология на неравенството, съпътствана с претенции за превъзходство на едни или други човешки индивиди или общности. То пък логично води до заявки за налагане на господство над „по-низшите” човешки същества, общества, цивилизации.

Увлечението по разединение на голяма част от съвременниците – и то на имащи значително влияние в публичния живот, е породено от убеждението, че човекът е способен да се справи самостоятелно с проблемите си или като част от ограничена група себеподобни. Нарасналите технологически възможности на човешкия род пораждат у немалка част от представителите му самочувствие на властелини в света и амбиция да го подчинят, както и себеподобните си. Протеклият в продължение на хилядолетия процес на индивидуализация днес намира своята кулминация в претенцията на отделни индивиди да надмогнат социалната природа на човека. Влюбени в собственото си его те забравят, че извън обществото човек губи своя специфичен облик на „социално животно”. Може би вярват, че ще станат богове – реализирайки едната от посочените от Аристотел възможности в подобна ситуация, но много по-вероятно е да се върнат към животинското състояние – другата опция, представена от гръцкия философ.

Авторът е университетски преподавател по философия.