Разговори в огледалата на Фигаро

С всеки изминал ден миналото заприличваше на дълга, пожълтяла филмова лента, която се върти все по-бързо. Опитах се да спра кадъра и да се върна назад и се озовах на ъгъла на „Витошка“ и тогавашната „Васил Коларов“ – днешната „Солунска“.

След един-два завоя във вътрешния двор, над главата ми задрънча голямо тенекиено бръснарско ножче, окачено на медна жица. Вятърът го люлееше и то удряше по мазилката като камбанка, която отброява отминало време. Табелата беше наивна – указваше, че тук все още има бръснарски салон, макар че отдавна се бе прекръстил на „салон за модни прически“.

Вътре те посрещаше тиха класическа музика от радиоточката и тежък мирис на помада, розова вода и старо кожено кресло. В средата на стаята стояха хидравлични столове с изтъркана тапицерия, а на стената пред тях бяха окачени четири големи огледала, наредени в полукръг. За детските ми очи те бяха машина на времето. Когато седнех на стола, светлината от немития прозорец падаше косо върху стъкленото отражение. Виждах всички, които бяха седели тук преди мен – мъже с твърди яки, абитуриентки с начервени устни, народни певци, актьори, хлапета, дюлгери и товарачи, обикновени софиянци.

Цели епохи минаваха през тези огледала. Двамата бръснари работеха тихо. Старият майстор бай Стефан за всички беше просто Фигаро. Нещо повече, той не само подстригваше и бръснеше, той „снемаше излишното“ не само от главата, а и от душата. Креслото му беше изповедалня, а огледалото – екран, който показваше истинската същност на човека. Бай Стефан знаеше всичко за квартала, даваше съвети по политика, изкуство и любов, разказваше анекдоти и слушаше дългите истории на клиентите си. Казваше: „Бръснарницата не е просто място за подстригване. Тя е театър. Всеки влиза с една маска, а излиза с друга. И с прическа.“

Дядо ми на младини е бил конте. Виждах го как сяда при Фигаро, който хващаше с два пръста върха на носа му и го дърпаше нагоре-надолу, докато бръсначът остъргваше пяната. После точеше бръснача на кожения ремък, намазан със свещена паста от малка кутийка. След тази операция Фигаро прибираше кутийката в едно малко чекмедженце под огледалото, сякаш това е най-голямата и ценна тайна на занаята. Докато работеше, отговаряше на въпроси, смееше се тихо и подхвърляше мъдрости. Когато дядо ми ставаше от стола гладко обръснат и с бузи, блестящи като стъкло, Фигаро се провикваше: „Кой е следващият?“

А аз не скучаех. В огледалата разглеждах епохи като на филмов екран и това ми беше достатъчно. Ето една от тях – 1957 година: след национализацията салонът станал ТПК*. Бай Стефан Поптодоров, частник с отнета собственост и потисната от властта душа, се беше превърнал се по каприз на съдбата от частен бръснар в държавен служител на същото място.

Една сутрин влязъл началник от районния комитет – нисък, с бухнала коса, дебели рамки на очилата и лъснати кафяви обувки. Дошъл да организира първомайското хоро на бръснарите за манифестацията. Бай Стефан се съгласил бързо, само и само досадният чиновник да му се махне от главата. После тихо казал: „Хорото е много хубаво, но само ако го играеш с душа. А тези - партийците де, искат да го играем, размахвайки партийния билет. Идиоти.“ На сутринта Фигаро все пак играл хорото. С престорена усмивка, но в очите се четяла тихата съпротива на човек, който знае, че престорената глупост един ден ще свърши.

Следващата неделя пак отивахме до бръснарницата. Огледалата продължаваха да показват стари кадри. Светлината се изместваше леко, а аз се озовах отново в същия салон, но в друга неделя и друга година – някъде към началото на шейсетте, когато всички столични квартални махали се наричаха със старите си имена. В креслото седеше бай Гошо Кръчмаря – набит, шишкав, с вечната престилка, която миришеше на скара и беше цялата оцвъкана с винени петна.

До него чакаше ред бай Венко Букиниста – слаб, прегърбен, с очила с тънки рамки и ръце, вечно почернели от прашните стари книги. А на допълнителната дървена пейка до стената седеше мълчаливо най-възрастният - бай Митко Файтонджията, последна отломка от миналото и дори даже от края на 19-ти век. Имаше груби ръце и твърд шопски говор, рядко намираше клиенти за ландото** си. Бай Митко още наричаше Лозенец „Корубаглар“, както е било по турско време.

Фигаро беше по-млад, работеше бавно, не бързаше, сякаш усещаше, че това са последните истински разговори на клиентите му, които идеха от предишния век. Бай Венко Букиниста проговори пръв, докато Фигаро точеше бръснача:

- В кръчмите и по улиците се купуваха книги от амбулантни книжари като мене и таксидиоти***. Носехме за продажба също вестници и списания – често от инвалиди, на които хората даваха по някоя стотинка повече, за да не се принуждават да просят. Минаваха светлописци - фотографи, ама още от ония старите - с магнезиевите светкавици. Помните ли ги - летва посипана с магнезиев прах, който се възпламеняваше с искра от стара запалка. В резултат имаше пукот, ярък блясък и бая пушек. Идеха и художници, които набързо предлагаха картини или правеха портретни скици и карикатури с невероятна скорост, за да не ги изгоня. Амбулантни търговци разнасяха връзки за обуща, камъчета за запалка и какви ли не дребни стоки. Но сега това е невъзможно, хората не се интересуват от такива работи.

Бай Гошо Кръчмаря се засмя тихо и продължи с дрезгавия си глас:

- А в моите кръчми непрекъснато имаше бродещи скитници музиканти, гусляри и латернаджии. Присядаха в някой ъгъл и изсвирваха по някое парче на китара, цигулка, акордеон или въртяха ръчката на латерните си. По-заможните от тях често имаха маймунка, която „тегли късмети“. А по-сръчните дори обираха клиентите – измъкваха им портмонетата от джобовете и от дамските чанти. Ама не съм ги гонил никога. Имаше един, който свиреше успешно на трион, на гребен и бръмбазък****. Цветарите веднага се появяваха там, където имаше дами с кавалери – страшни хитреци, имаха голям нюх за тая работа. Не оставяха никакъв избор на мъжете, всички вадеха портфейлите и плащаха китката за дамата си.

Бай Митко Каруцаря се размърда в креслото и продължи нишката с тежкия си шопски говор:

- А в кръчмите кибичеха и доносници – най-жалките отрепки, които съм виждал и срещал, бяха ухо на агентите от полицията. Слухтяха дали някой ще говори против Негово Величество Царя и докладваха на срещите в тайните си квартири.

Той замълча за миг, после продължи по-тихо:

- Там, на моста на улица „Граф Н. Игнатиев“ и реката, дървената будка помните ли я? В нея седеше стражарят Петьо. Фамилията не зная. Добър човек беше. Един ден жандармерията доведе двама каруцари от махалата – бяха ги хванали с талига, натоварена с крадени тютюневи бали. Доносникът от кръчмата ги беше видял и издал. А Петьо ги познаваше тия крадци. Намеси се, когато жандармеристите ги водеха и им каза да ги оставят, защото са квартални, а не някакви гастролиращи разбойници. Жандармеристите тогава го послушаха, пуснаха ги, но после нещо размислиха и му се разсърдиха. Не мина и месец – Петьо го намериха мъртъв в будката. „Сърдечен удар“, написаха във вестниците. А после длъжността му бе закрита и будката премахната. Това помните ли?

Всички кимнаха с глава. Помнеха естествено. Фигаро само слушаше и работеше бавно с бръснача. Бай Венко замислено отвърна:

- Знаете ли, момчета, като гледам сега какво става – уж се освободихме от царо, уж народна република, а ограниченията все пак си съществуват.

Бай Гошо Кръчмаря се подсмихна под пяната:

- А бе Венко, като френската революция втора няма, а? Там са викали „Свобода, равенство, братство“, а после започнали да режат глави – и то най-вече на своите. Който се усъмнявал или протестирал срещу жестокостта – айде и него качвали на гилотината. Днес във Франция можеш да ругаеш властта колкото си искаш, и никой не ти обръща внимание. Така знам аз.

Букиниста кимна и продължи:

- Точно така е. А при нас… сега се усеща някаква нова увереност. Хората започват да вярват, че социализмът (поне на думи) трябва да насърчава свободата на мисълта и словото. Ама в нашите вестници колко често можеш да прочетеш критика към собственото общество? Да, от моите източници се намира доста стара западна преса, имам дори отвъдокеанска и чета с удоволствие, макар да знам, че това е строго забранено. Но в нашите вестници, или на улицата, само да посегнеш да критикуваш някого от Политбюро и хоп - веднага става тихо. Не че и в миналото една изпусната дума не можеше да ти струва кариерата, свободата… че и живота.

- Е, момчета… в бръснарницата поне може да се говори свободно – каза Фигаро - Тук няма доносници, няма Политбюро и няма „ясна и непосредствена заплаха“. Има само пяна, четири огледала и ние.

След няколко недели светлината в бръснарницата вече беше по-жълта, по-уморена. Бай Стефан беше побелял, ръцете му трепереха леко, но ножицата все още беше наострена. В салона бяха само двама - той и един стар клиент, пенсиониран учител по история, който идваше всяка събота „да се обръсне като хората“.

- Свършва се, Фигаро - каза учителят тихо.

- Вече не е същото. Сега всичко е „норми“, „планове“, „социалистическо съревнование“. Даже в бръснарниците. Скоро и теб ще те пенсионират, драги ми Фигаро. И ще сложат някое момче с електрическа машинка – продължи учителят.

Фигаро се усмихна уморено:

- Нека. Аз си свърших работата. Снемах излишното от главите и душите повече от петдесет години. Колко маски съм видял в тия огледала … едни и същи хора се превърнаха от царски контета в комсомолски секретари. Всички влизаха с една маска, излизаха с друга. Само аз си останах същия - с ножица и бръснач.

Учителят го погледна в огледалото:

- А ти каква маска носеше, бай Стефане?

Фигаро спря за миг, после продължи да точи бръснача бавно:

- Моята беше най-простата. Преструвах се, че не разбирам нищо. Че съм просто бръснар. А всъщност… слушах. И запомнях. Готов съм вече да стана преподавател по Древна история, Религия и Психология. Може и трите едновременно.

Двамата се засмяха. Фигаро избърса последната пяна от лицето на учителя и каза тихо, почти на себе си:

- Кой е следващият?

Но в салона нямаше никой друг.

Кадрите спряха, разговорът приключи. Навън вятърът продължаваше да люлее тенекиеното ножче. То дрънчеше тихо, сякаш отброяваше не само годините, а и всички човешки истории, които никога няма да бъдат разказани докрай.

*ТПК – Трудово производствена кооперация или комбинат, наименование след национализацията на подобни малки предприятия, обикновено обединени в по-голямо.
** Ландо – файтон с впрегатни 2 или четири коня, с отварящ се покрив от две части.
*** Таксидиоти - пътуващи книжари монаси, които разпространявали религиозна литература
**** Бръмбазък - много специфичен и дребен музикален инструмент (известен още като дръмбой или цитра), представлява малък метален инструмент във формата на подкова с езиче по средата. Свири се език и докосването металното езиче резонира.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник", "Стъпки...", "Софийски импресии". Книгата "Под небето на стара София" може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59.

Следете новините ни в GoogleNews