Приключенията на Денко

Ако имахме изграден и действащ канал като Панчарево-Павлово, за който писах тук, ние, българите, щяхме да сме първи съветници за строежи и поддръжка на подобни проекти по цял свят. Наскоро например беше заседнал един кораб в изкуствения плавателен канал в Египет. Местните инженери, без наша помощ, го извадиха с доста хитроумни технически маневри. Ние можем само да гледаме отстрани и да си държим езика зад зъбите, без да съветваме египтяните как да вадят заседнали кораби в техния си канал. Като стана дума за Суецкия канал, може би трябва да се върнем малко назад в историята и гордо да твърдим, че имаме пръст тъкмо в този техен грандиозен строеж. Да, това е факт, а човекът, който е замесен в него, е копривщенецът Дончо Палавеев.

Каква е историята?

Тъй като нощите в Египет били доста студени, белгийските и френските инженери на Суецкия канал изкупили всички ямурлуци от фирмата на Палавеев за строителите на изкопа от местното население. Всички ямурлуци, до един! Родно българско производство. По това време, българският търговец Палавеев живеел в Цариград и делял търговска кантора и съдружество с друг копривщенец Маджаров. Впрочем, това бил бащата на бъдещия политик и дипломат Михаил Маджаров, за когото ще стане дума по-надолу. Двамата се занимавали с износ на всякакви абаджийски стоки, предимно от родната им Копривщица и така подсигурявали поминък за съгражданите си. Нашите търговци товарели огромни денкове чорапи и ямурлуци, които заминавали към Кайро и Александрия, за да топлят копачите на пробива. Търговията на съдружието била просперираща, при това без никакво забавяне, защото се развивала в рамките на Османската империя, където по онова време Египет бил просто далечна автономна провинция. По време на нощните смени строителите-копачи на канала носели нашите копривщенски ямурлуци.

И все пак един от тези ямурлуци е топлел снажният български строител Денко Абазов от витошкото село Чуйпетлово.
Денко Абазов, внук на дедо Абазко Терзията, тръгнал да дири щастието си като дюлгерин в Палестина. Късметът му изневерил и след кратък престой младият авантюрист се озовал рибар в Яфо (както са наричали Яфа тогава).

Един ден чул от сирийски майстори на мрамора, че в недалечен Египет ще има нов, грандиозен проект. Оказало се, че ще се прокопава някакъв плавателен канал, който да пресича Суецкия провлак и да свързва Средиземно море с Червено море. Нещо, което е било мислено от векове, но явно тогава е узряло времето за изпълнението му. Трябвало да се създаде пряка връзка между Африка и Азия, откъдето да преминават военни флотилии и търговски кораби.

Денко тъкмо се навил да тръгне, когато на марината в Яфо чул българска реч. Това бил разговор между съпругата на Дончо Палавеев - Неша, която с двамата си копривщенски малчугани – Семко и Ненчо пристигнала по море от Египет, където били на кратка почивка при главата на семейството търговеца Палавеев в кантората му в Кайро. После продължили към Палестина, за да се поклонят на Божи гроб, а на връщане Денко дочул разговора им на пристанището. Замолил ги да пътува с тях. Така неуспелият строител и рибар се присъединил към семейството по обратния му път към Египет.

По време на пътуването мечтаел за това, как на новото място ще усъвършенства строителния занаят и ще придобие нови знания като дюлгерин. Там веднага бил записан в тефтера на току-що основаната фирма Compagnie universelle du canal maritime de Suez, която го включила в списъка на работниците на най-големият строителен обект за своето време.

Не си представяйте някакви страшни технически средства, те са се появили по-късно. Напротив, действието първоначално се развивало в пустинята, при това далеч от всякаква инфраструктура. Работело се ръчно - с лопати, кирки и тръстикови кошове, които се пълнели с буците глинена пръст от ръцете на над 30 хиляди работници. Всичко наоколо било нажежено до бяло от палещото слънце. Вода никаква. През нощите студ. Смъртността сред работниците - страшна. Но нашият шоп Денко оцелял. Копривщенските ямурлуци и топлите вълнени чорапи явно се оказали стабилна магическа формула за живот и издръжливост.

Работата по тази кампания продължила цели 11 години. Което е почти двойно от предвидените 70 месеца (почти 6 години). Каналът бил открит официално чак през 1869. На грандиозното събитие присъствали водещите фигури на европейските кралски и царски династии. Денко Абазов, Палавеев и съдружникът му Маджаров, както и копачите-работяги също били там. Ще спомена и един от най-интересните, но неизвестни факти при рязането на лентата: операта „Аида“ на Джузепе Верди била замислена от великия композитор за въпросната церемония, но в крайна сметка поканените италиански музиканти изсвирили написаната и утвърдена още преди 10 години „Риголето“. Така Верди излязъл от неудобното положение, след като заменил незавършената в срок „Аида“ с другата, вече популярна опера. 

Денко Абазов вече нямал работа в Африка и се прибрал у дома. Не успял да разкаже на съселяните си от Чуйпетлово за преживелиците и приключенията си на египетска земя, защото пристигнал в София, без да се отбие до роднините си. Вечерта при пристигането си се намерил с един негов стар приятел от Яфо – Исак Мешулам, сефарадски евреин, преселник от България в Палестина, който се върнал в София. Исак му намерил работа – щял да си строи къща с дюкян в еврейския квартал.

Еврейски момичета в типичните сефарадски дрехи, богато украсени със сърмена бродерия "бингали", снимка: личен архив

Денко отдавна бил доверен човек на сефарадската общност, може да се каже още от Палестина, където научил езика „ладино“ не само от приятеля му Исак, но с помощта на първите там наши преселници. Езикът е така нареченият „джудезмо еспаньол“, който се говорел от заселилите се у нас изгонени от Испания евреи, намерили пристан и основали тук стабилно присъствие. След време, когато привършили строежите, приятелите му от еврейската общност го назначили да работи в синагогата Кал Каал „Шалом“. Била на „франките“, тоест на сефарадите и ашкеназите на бул. „Мария Луиза“, която просъществувала до събарянето ѝ през 1890 от новатора столичен кмет Димитър Петков. Тогава били заличени и останалите три софийски синагоги, както и еврейската хавра, намираща се близо до джамията „Баня Баши“. Всичко това, за да се проправи път на новите улици и столични булеварди по градоустройствения план на Общината. Хубаво, че са останали градските пейзажи на Йозеф Обербауер отпреди това време, както и няколко снимки от разрушаването на сградите при полагането на булевард „Мария Луиза“, та поне да знаем как са изглеждали постройките и как изобщо са били позиционирани в сърцето на града ни.

Вътрешността на синагогата "Де лос Франкос" съборена при разчистванията за нови улици през 1890 г., снимка: личен архив

След разчистването на старите постройки, включително и на синагогата на франките, Денко останал без препитание. Колебаел се дали да не се върне в Чуйпетлово. Като по чудо точно тогава друг негов приятел строител му казал, че започва голям строеж наблизо – няколкоетажно здание на на „Пиротска“ 8, за отдаване под наем. След време районът получил нова сграда в модерния за времето си стил „неокласицизъм“ по проект на твърде интересния за мен софийски архитект Никола Занков. За него ще пиша друг път.

Денко работил усърдно до полагането на последната керемида от градежа на сградата от ул. Пиротска“. Това било през далечната 1890, а после станал дори управител на имота за дълги години. На по-старите софиянци, като моите баба и дядо, зданието на ул. Пиротска“ било известно като „Къщата на четирите дами“. Проучвания доказват и кои са въпросните четири дами: Тинка Леви, Фанка Аврамова, Матилда Габай и Роза Мешулам.

Доходната сграда функционирала пълноценно към половин век, но за нещастие била конфискувана по Закона за защита държавата (ЗЗД) през 1942. Четирите собственички най-вероятно са били изселени от града, както и всичките им сънародници евреи по това време, а личните им сметки от Ючбунарската популярна банка със сигурност са били конфискувани в полза на държавата. Така се процедирало по това време. От Комисариатството по еврейските въпроси пратили хора да опишат всичко от игла до конец. В километричния им списък влязъл дори нашият пъргав иконом и управител Денко, който бил в цветущо здраве и… почти на 100 години. Преживявал старините си със скромните доходи за длъжността си в една малка опушена стаичка на втория етаж. Била обзаведена твърде аскетично, а човекът на когото дължа този разказ, си спомняше следното:

„.. на прозореца се мъдреше голям кактусов храст – помня беше „Христов венец“ и винаги, във всеки сезон имаше напъпили типичните за него малки червени цветчета, точно като капчиците на Исусовата кръв. Наистина досущ както го рисуват с трънения венец на главата по картините и фреските през Ренесанса. В единия ъгъл на стаята имаше малко легло, направо с детски размери. Ниска масичка, на която винаги лежеше вчерашен вестник, а върху него чиста измита лъжица и джобно ножче, с което старият режеше хляба си. Под масичката - две скърцащи табуретки с по три криви крачета, в ъгъла старо кюмбе с орнаменти, които разглеждах с часове. Помня и двете първи карти на стара София на противоположните стени, които бяха закачени с древни ръждясали пирончета, забити там вероятно още преди аз да се родя ...“

Ролята на стария Денко като управител на същия този имот продължила в някаква степен дори и след конфискацията. Там били настанени някакви канцеларии на държавната власт, вероятно свързани с военните, защото повечето работещи били униформени. На стария управител Денко викали „еврейския ходатай“, но се отнасяли с разбиране поради напредналата му възраст. Идващите на работа дори периодично доставяли на човека дребни хранителни продукти и подаръци. Не го гонели от стаята му, за тях той бил нещо като стара мебел, която нито можеш да захвърлиш на улицата от обикновена жалост, нито пък да използваш за нещо.

Историята може да спре дотук. Но ми се ще да доразкажа още нещо: синът на копривщенеца Дончо Палавеев - малкият Ненчо Палавеев, с когото се запознал нашият Денко на Обетованата земя, докато рибарства там - умрял далеч преди тези събития, още през 1936. Преди това успял да развие наследената от баща си търговия, да построи в нашата страна пансиони, читалища и да създаде много благини за най-бедните и клетите.

Михаил Маджаров - другият наследник на процъфтяващата орташка търговска кантора на Палавеев-Маджаров в Цариград и Кайро, той станал дипломат, политик и публицист. Тежко ранен в дома си по време на англо-американската бомбардировка над София от 10 януари 1944, Михаил Маджаров умрял от раните си в болничното легло след около две седмици.

А престарелият бай Денко надживял всички герои от този разказ. След преврата на 9-ти септември 1944, успял да замине… отново за Палестина. Това станало с помощта на едно от оцелелите еврейски семейства в квартала, които също се преселили там. Така се затворил житейският кръг от пътешествия, работа и живот на стария дюлгерин, рибар, строител-копач и после почтен управител или така наричания „ходатай“ на рентиерския имот на четирите заможни собственички от ул. „Пиротска“.

У моя приятел, който ми разказа всички патила на нашия герой, са останали единствено двете стари карти от стената на малката стаичка. Едната сега е при мен. Е, и донякъде между тези редове се опитах да съживя спомена за живота на Денко Абазов. Но има и нещо друго: ако минавате по софийската „Пиротска“ – обърнете глава към дясната страна на улицата. Лесно ще забележите един прозорец на втория етаж, точно над магазините, зад чието стъкло се вижда стара, голяма напукана саксия. В нея пълзи бавно настрани и нагоре кактусът „Христов венец“ с кървавочервените цветчета по кривите стъбла.

ул. "Пиротска" днес, снимка: личен архив

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.