Осемстотин евро - разказ от Здравка Евтимова

Защото имах да му връщам осемстотин евро – това за мен, сервитьорка и хигиенистка на кръчма, по-точно крак-маг, са пари! Неприятно, затова се криех от Виталий. Имах резерв, но щях да оголея и обосея, ако изсипех пачките в джоба му. Давах си сметка, че след среща с Виталий и със смъртта излизаш я жив, я мъртъв, затова се впуснах в сложен преговорен процес.

- Мога да ви дам 300 - казах с пресъхнал глас. Лицето му се изкриви - аз имам един Фолксваген голф на 26 години. За съжаление се блъснах в един паркирал камион, откъдето произтече белята да затъна в заем. Калникът на голфа се огъна - лицето на Виталий се огъна повече от калника. Камара пари ми изгоряха дотук, а какво тегло щях да тегля покрай преговорите с Виталий не смеех и да помисля. – След осем дни още предоставя още триста… - на това място гласът ми потъна в костите и заговориха костите. - Всъщност…

Очите на Виталий се изкривиха. Станаха желязо. Лошо, та блести. Защо пък да не му върна парите накуп – но трябваше да премина към принудителна диета, а без друго съм клечка и половина, дълга и мършава. Поради което моите клиенти, кофражистите, ме кръстиха Бълхата.

- Всъщност – взех да усуквам мъката - Мога да ви върна днес 310 евро.

Продавах на битака цветя, книги, стари дрехи, отрова за плъхове и хлебарки, калъфки, банички и го бях закършила дълбоко, каквото беше обичайното ми състояние. Така че не се впечатлявах от ситуацията.

- Може да ми дадеш колата си – предложи Виталий. – Това ще ти покрие дълга.

Да имаш да вземаш - казах си умствено, а гласно изразих следното съдържание:

– Разбира се, но не искам да ви мамя. Бензиновата помпа не работи. Като натисна спирачките, автомобилът отскача наляво, еър кондишънърът е сдал багажа - и продължих съвсем отпаднало да бродирам лъжи относно несъществуващите проблеми на клетия ми голф. Кръстих го Везувий на известния вулкан, защото при запалване от ауспуха бълваше черен пушек и се носеше след мен почти час. Но това беше в миналото. Сега Везувий се радваше на идеална техническа изправност. С редица изключения всичко му беше наред.

На строежа Виталий стърчеше над всички, неразумно висок и тягостен. Ако имате да му връщате заем, гледа над рамото ви или надясно към фикуса. „Зает съм“ – заявява, ако някой от кофражистите (мои клиенти, без изключение горещи любители на алкохола) му каже „Здрасти“. Разговаря с тебе, ако го черпиш кафе, ако майка ти от Луковит му праща безплатно сирене, пържоли и дюлева ракия. Носеше се огладен, парфюмиран, обръснат - не мъж, пакет сьомга, не наподобяваше на никого от тукашните кофражисти, бетонджии, бояджии, ел. техници - които описваше със събирателното „въшкари“. Даваше заеми на въшкарите, те изпиваха заемите при мене, в моята свръх долнокачествена кръчма и работеха на вилата му безплатно. Това беше втората вила, която му ремонтираха, погасявайки заем след заем.

- Господине, аз мога да напиша разказ за вас - блесна в ума ми безумна идея. – Трябва хората да се запознаят с вашата щедра природа - тук си прехапах езика. Виталий и щедрост: това означава да издоиш мляко от гъсеница.

- Млъкни! – нахока ме злобно, по шефски той, но в гърлото му нещо се беше пречупило. Една рекичка от захар потече в надебелелия му от задоволство глас. Аз чувам пачките евро в гласовете на хората – лакомията чувам, а с Виталий беше особен случай – не глас, а стомах, всичко ще ти смели.

- Ще ви опиша и хората ще се възхищават съвсем заслужено на вашия характер – излъгах аз. – Де що човек ходи в София или пътува, ще научи за вас.

- Първо да видя творбата. После ще ти кажа дали ще има отсрочка на заема – уводът му звучеше изнудващо. Гадна замръзнала сьомга. - Донеси новелата днеска в шест и половина.

Новела? Добре.

Имах на разположение четиридесет минути. О кей.

Натраках творбата за половин час.

Всъщност историята се развихри, след като му представих изработеното от мен повествование.

- Седни – нареди ми Виталий в собствената ми кръчма, където нямаше столове. – Ще пиеш ли едно кафе? – ако кажех „Да“, той щеше да си поръча торта веган десерт, фреш и кафе. Щеше да ме натовари да тичам до истинското кафене и да платя сметката.

- Не, нищо няма да пия – отвърнах най-скромно аз.

- Черпя те, бе - Нещо се случваше тука. Дали щях да настъпя мина, или щеше да ме разкъса шрапнел, все щях да приключа в гроба.

- Я да видим новелата.

- Ами… - започнах да усуквам мизерията аз. – Пратих ви я на Вайбър. Как ви се стори… дотука...

- Не съм я поглеждал. Я ми я прочети да видя колко струва.

И аз зачетох да види колко струва.

„Виталий я погледна и си каза – „Тая не става“ – започваше разказът ми. Но с това начало нямаше да ми опрости нито стотинка, нито щеше да отсрочи дълга. Затова, срам не срам, изтрих първото изречение и захванах да мажа:

Виталий беше тънък психолог.

Истината е - психолог ренде. Можеше да брои пари, друго не му се удаваше – това не беше включено в творбата.

Беше вдъхновен човек, красив, прозорлив, проницателен – тук дори аз се засрамих от маслото, с което масажирах сьомгата. Разказът ми засече, но ми оставаха само петнайсет минути. Вкарах и себе си като героиня. То какво толкоз да вкарам - жена, обикновена продавачка на битака в събота, прекъснала следване българска филология, кръчмарка и бълха, която дължи 800 евро на героя. Тя заплакала, той се приближил и избърсал сълзите й с думите: - Хубава си.

Ако Виталий ти каже, че си хубава, ходи се застреляй – защото това означава, че ще трябва да го водиш в истински бар на три спирки с маршрутка оттука, да му купиш четворка кюфтета, голям „Хайнекен“ и четири пърленки. После ще да ти напомни да му поръчаш крем карамел, фрапе, кафе и капучино. Да платиш сметката и да оставиш бакшиш. Беше мършав червей, дълъг, със сини като дезинфектант очи, които те наблюдават и бързо намират какво да ти вземат, например „ Даро, имаш брошка. На ти пет евро, дай ми я“ - и ти, ако си закършила като мен, я даваш.

Разказът ми се разплиска тлъсто - стопена мас от думи – и дори аз се отвратих от себе си. Мамех. В повествованието представях плиткия му поглед в бляскави, нежно сини багри, взор, в който се ражда любовта. А лицето – мъдро, волево; в действителност - белезникаво, с червени косми на изтривалка пред фургона на кофражистите. Щом зърнех този волеви лик, ми се щеше да стисна чука за пържоли. Рижите косми ме дразнеха неудържимо. Но в творбата така го бях извъртяла, че докато четях, кръвта ми спря от срам. Чак такива лъжи не бях очаквала от себе си – но 800 евро висяха над главата ми като ятаган.

Разказът продължаваше.

Лицето на Виталий изглеждаше пленително. Когато ми беше тъжно, извиквах в мислите си мъжествените му черти – гледах ги дълго, дълго. Обичах това лице, в мечтите си го докосвах с връхчетата на пръстите си.

Мъжествени черти – да , много мъжествени, яхния, замръзнала преди десет дни в хладилника ми.

По-нататък. Не знаех с коя дума да нарека чувството си към това лице – беше дълбоко и ураганно чувство. Не знаех как да привлека вниманието на този мъж. Тайнствен като долнопробния крак-маг, наричах го кръчма за благозвучие - там продавах ракия на половин цена. Естествено, разреждах я с вода, след като кофражистите се накъркат. За мене не съществуваха загадки и мистерии.

В белетристичната майонеза, която забърках, витаеха редица въпроси. Като например - как този загадъчен, бих го нарекла магически мъж се беше се озовал в моя живот? Сигурно с великолепен такт бе поел по пътеката към сърцето ми, беше го завладял и поради тази причина не можех да изкарам ден, без да го видя.

Да бъдем честни - щом зърнех Виталий, бягах към „Жабата“, моя крак-маг. Напъхвах се в един ръждясал варел, който бях дотъркаляла за целта, така господинът не успяваше да ме стисне за гушата, настоявайки да получи моментално 800 евро, които му дължах.

Но в разказа мотивите на героинята бяха съвсем различни. Тоест - за да виждам често своя любим и да разполагам с убедителен повод за срещи, взех назаем от него 800 евро – той беше прекрасен, загрижен за бизнеса си, последователен, съвършен. Беше за мен образец на интелект, чар, на бляскав мениджър, на талант – тук се чудих дали да не добавя – мечта за любов, но реших да използвам този блъф по-надолу в повествованието.

Неудържима енергия, изобретателност бликаха от неговото поведение – мислех за него ден и нощ. Надявах се, че като взема назаем определена сума, с присъщата му страст към почтеност ще минава да си получи парите – и да! Той идваше! Нима не забелязваше как обличах новите си рокли за него…

Всъщност отскачах до „Парцала“, така наричахме магазина за втората употреба на Виталий - и си купувах някакъв чувал, престилка с три номера по-голяма – кофражистите и бояджиите, дори пияни, ми викаха – „Удавила си се в тоя боклук, ма Бълха!“ Но в разказа Виталий не забелязваше моя стремеж към прекрасната му близост.

Аз щях да го събудя.

Аз щях да го опиша с всички багри и нюанси на влюбената си душа – като видех думата „душа“ до името на Виталий, вярвах, че душата никога не е съществувала и няма да съществува.

На това място от повествованието преустанових усилията си. Въздъхнах.

- Защо спря да четеш? – попита ме Виталий.- Натам ще е интересно.

Знаех какво следва, затова спрях. Бях описала как мечтая да ме целуне. Ако продължа да чета, щях да се хвърля в изкопа на новия блок, в който кофражистите ровеха с два багера. Или можех да пострадам от стомашно разстройство, което едва ли би се отразило прекрасно на разказа.

- Съжалявам, че написах това – измърморих. – Сигурно ви е прозвучало агресивно…. отвратително - и погледнах обувките си.

Всичко в квартала – стари панелни блокове с прогнили тръби, през които топлата вода идва след като напълниш пет кофи; модерни блокове, до които не води никаква улица – се съобразяваше с Виталий. Хората му отстраняваха повреди, извършваха ремонти, полагаха асфалт, купуваха алкохола му. Кофражистите обсъждаха, че придобил петно за ново блокче.

- Не съжалявай, че написа това – каза той. И като престана да ме убеждава да не съжалявам, ме целуна. Точно както го бях описала - в разказа устните му, както във всички блудкави романчета, ме изпепелиха и се запалих – станах факла. Кожата ми се отлепи от мускулите от страст. В действителност тоя синеок екземпляр нямаше устни – бяха нещо, подобно на тел, дъхът му миришеше. Изкормена, замръзнала риба - това беше целувката. Щеше ми се да се разплача – това се случва в тъпите романи, които ме отвратиха от литературата.

Ако силиконът в някои части на женското тяло е литература, аз бях написала шедьовър. Изреченията ми пулсираха, подскачайки с копнеж, въпиеща страст, самота без сексуален елемент – защото това съвсем щеше да ме довърши.

- Скъпа – прошепна Виталий и ме довърши. – Мога да те почерпя кафе… - тук направи голяма пауза в предложението. Помислих си, че ще ме накара аз да платя половината от сметката, но чак на такава щедрост не можех да се надявам. Виталий беше стиснат като ковчег на мъртвец.

- От кога си така?- отново подозрителна пауза, което ме изпълни с трепет – щеше да ме накара да платя цялата сметка – три пъти идва в „Жабата“ да пие кафе и не си плати. Да ти приседне в черния и белия дроб, благославях го аз. Дали все пак имаше изгледи – чак изгледи, не - поне една нишка надежда да ми опрости 50 евро, 30 евро, поне 20 евро от заема? Мечтай коньо за зелена трева.

Как исках да заплача и наистина ми се получи. Мислех за заема, можех да върна веднага, но никак не исках. Бях си харесала един от кофражистите. Исках да му предложа да се ожени за мене. Все пак съм млада жена и никой не може да устои на предложение да пие безплатно от дюлевата ракия в „Жабата“, моя мизерен крак-маг. За мене човекът може да не е жаден, но за ракията – ракията ми премества планини, пресушава морета и сваля целия космос на земята.

Всичките кофражисти без изключение се държаха галантно, носеха ми цветя, които вечер продавах на битпазара на лирични жени и на мъже, закъсали с лирични жени.

- Откога ме обичаш? – прошепна шамандурата Виталий. Дезинфектантът в сините му очи се разплиска към мене. Сега ако отпусне ръце на раменете ми, ще се боядиса цялата ситуация. Боядиса се. Но не обели дума за моя заем.

- Откакто те видях – излъгах дебело аз.

- Страхотна си – въздъхна Виталий. Сигурно очакваше да пие безплатно дюлева ракия при мене поради това, че съм влюбена като мекотело. – Просто не знаеш… и аз…

Край моя крак-маг валеше гаден февруарски дъжд. Горката ми „Жаба“. А толкова обичам февруари.

- Направо ме разби – избъбри Виталий. - Направо… Що не си каза, бе? Що не си призна – нямаше да ти давам заем. Идваш при мене. Нанасяш се веднага. Още сега.

Ужас.

Ужас!

Дали да не му хвърля в лицето осемстотин евро и да си плюя на петите?

Сега накъде?

Следете новините ни в GoogleNews