Най-доброто момиче

Баща ми е корав като чепатите върби около дълбокия вир на Струма - човек съжалява, че се е родил, докато отсече някоя върба, пък дървесината й не е за приказване докато я нацепиш и прибереш у дома – все едно кокал режеш. Баща ми като вира може да те удави в една от неговите корави думи. Освен това никой никоя брадва не може да пререже ината му. Така е, защото е заможен, а е заможен, защото работи по шестнайсет часа на ден. Нито себе си жали, нито работниците си. Един човек на име Станчо припадна, докато копаеше лозето на баща ми, но баща ми кресна:

     - Тоя се преструва - и пусна кучетата да ръфат шмекера.

     Ухапаха го, ала Станчо не стана, стои си припаднал и неподвижен като купчина пясък. Оттогава наричат баща ни Злостта, но от той никак не отслабна от това и все така се радва на здрав сън. Като го видят по пътя, селяните се дръпват ужилени. Но не за ужилените селяни ми е приказката, а за това как тате ми скъса нервите, докато го убедя Роско да ни изчисти каците за вино. Важното е още отсега да се знае причината: Роско е син на Станчо, ухапания от нашите песове копач на лозето.

     - Тоя Роско е твърдоглав като дънер на акация – разправя баща ми. - А ти знаеш аз как обичам твърдоглавите. Що точно него си избрала?

     - Защото ще ти свърши работата най-бързо и ще му дадем най-малко пари, тате. Знаеш ги, че са закъсали. Обущарницата на баща му никак не върви, майка му чисти училището, а сестра му нали я виждаш в какви парцали се носи - все едно метла минава по улиците, а не младо момиче.

     - Не е това - разправя баща ми. – Познавам те. Кажи си честно защо искаш Роско да ни чисти бъчвите.

     Имам двама братя, но те са като оная глина под лозето ни - като я напече жегата, се разцъфтява и пука, можеш да си завреш ръката до рамото в цепнатината. Така акълът на братята ми се пука и можеш всичко да напъхаш в него. Баща ми владее този тертип особено добре. Братята ми го слушат като две крави. Аз обаче аз не съм направена от тази глина. Минавам и отчитам кой колко е изработил от работниците на баща ми. Няма значение дали ми се слагат мазно: – “Колко си секси, ако довечера ми паднеш, да знаеш на какво ще те правя!”

     Докато Асен, един от работниците, косеше, понечи да припада - горещо му било, слънцето го горяло и топяло, та не можел ли да си тръгне по-рано.

     - Може. Тръгвай си, но утре да не си се върнал тука. За днеска няма да ти плащам.

     Стоя Асен, стоя и от носа му шурна кръв.

     - Може ли сега да си тръгна? - вика.

     - Може, разбира се. Само че си знаеш – утре не се връщай и за днес няма да получиш нищо. После да не се оплакваш.

     Та този Асен си сложи коприва в носа и кръвта спря като оная река, дето пресъхва щом види малко лятна жега. Човекът остана да коси - от време на време си налагаше нов стрък коприва в носа. След тоя случай ми викат Гала Пепелянката – може би защото точно в тая ливада се въдят пепелянки, дебели като гуми на мотоциклет. Да ми викат както щат. Откъде накъде на някого ще шурти кръв от носа, а аз ще му плащам за това? Баща ми отсъди: - “Ти си по-зла и от мене. Вместо кръв – вика - под кожата ти има ножове.”

     Пет пари не давам какво има под кожата ми, но е добре другите да знаят за ножовете и да си правят сметката. Обичам, когато се задам било на колело, било на моторетка, хората да ми правят път. Така е, защото ми харесва да виждам пътя, Струма или Черни връх пред себе си, а не гърбовете на Иван, Драган и Петкан. Тия гърбове да ги показват на жените си.

     - Значи защо, Гало, искаш Роско да ни чегърта бъчвите? – пита ме упорито тате. - Знаеш какво стана като баща му припадна на лозето ни. Нашите песове Мурджо и Маринчо го наръфаха като бял хляб. – Баща ми замълча, почеса се по брадата и добави: - Не съм ги насъсквал. Ръката ми да изсъхне, ако съм. Тоя Роско… Вие не знаете, но той идва у нас да ме бие с кол. Добре че Мурджо и Маринчо бяха наблизо, та ме отърваха. Да не би да си му хвърлила око на Роско?

     - Роско удари Мурджо и му строши няколко ребра. Платих на ветеринаря Михов една торба пари да ни зашие песа - изтъкна малкият ми брат. – Освен това Роско ме зашлеви в дискотеката. После броих на бодигарда две стотарки да го нарита.

- А на мене спука гумите на Хондата – оплака се големият ми брат и щеше да изпсува, но знае, че баща ни мрази такива неща и върна обратно псувнята в гърлото си.

Майка ми нищо не рече. Изведнъж зарони сълзи и въздъхна. Е това най-много ме изнервя.    

 - Защо? - питам я аз. - Защо ги плачеш тези сълзи? Ядене ли нямаш, пари ли? Искам Роско да чегърта бъчвите и ще ги чегърта. Да не би да имаш нещо против?

     - Ами страх ме е що за човек си ти, Гало. Една си такава остра, не знам...

     - Я не реви - разправям й. - При мене всичко е на шест. Аз ти го казвам.

     - Ако искаш, аз ще чегъртам бъчвите - предложи малкият ми брат, който и сополите на Миле пъдаря ще избърше, толкова е мекушав. – Зарежи го Роско.

     - Слушай какво. Баща ми е прав - казвам аз. - Хвърлила съм му око на Роско.

     - Не - вика баща ми. - Не може.

     - Може - викам аз. - Вече съм му казала да дойде - и ще му дам петдесет лева на бъчва.

     - Какво! - ревна баща ми. Той като чуе, че ще даваме петдесет лева на някого, го заболява кръста. Веднага се обажда лумбагото, старо като върбите край реката – пипнал болестта още като дете в оня черния вир. – Дума да не става! Петдесет лева и на министър няма да дам за една бъчва.

     - Баща ми – прекъсвам го. - Аз ще дам на Роско мои пари, не ти.

     - В никой случай – отрязва той, а от къта на мама се разнася оная въздишка, като че я е била едра градушка.

     - Ти пък какво въздишаш? - питам я аз.

     - Ами - вика ви тя. - Ти като хвърлиш око на някого, тоя човек се изселва от Перник.

     - Че като се изселва, дупка след себе си нали не оставя – изтъкнах й аз и тя отново захвана да ги лее ония тежки сълзи.

     Така веднъж бях хвърлила око на едно момче, но не кой знае какво око - то пък да се окаже, че майка му била приятелка на моята майка. Момчето скочи, че хлътна по мен. Ден и нощ идваше на нашия дувар да си говорим: - “Гало това, Гало онова.” И то да речеш, че нещо помежду ни е имало – не, не е. Десет дни в Несебър. Кой не ходи на море за десет дни? Несебър като Несебър, после му казах, „Благодаря, беше ми приятно” и го оставих сам да си почива почивката. Той взе, че започна да злоупотребява с алкохол - уж заради мен. За да не ме вижда туй момче, майка му се пресели в Радомир. Така моята майка остана без приятелка и толкова често захвана да ги въздиша тия нейни въздишки, че у дома постоянно ставаше течение.

     - Не можем да плащаме на оня рошльо петдесет лева на каца - заяви твърдо баща ми.

     - Вие не можете, но аз мога - казвам аз. - Каците са големи. В една каца може да вкараш и кравата, и котлето, в което я доиш, и столчето, на което седиш - ако си дърт и имаш лумбаго като баща ми. Но ако си млад като мен, можеш да вкараш в кацата Роско.

     Баща ми ме гледа в очите, докато чорбата му изстина в чинията, но и аз го гледах, не отстъпих. Моята чорба винаги изстива по-бавно, докато се гледаме очи в очи с баща ми. Накрая той изсумтя:

     - Троши си главата, но знай - жена, дето дава петдесет лева на някого за една каца, и Мурджо, и Маринчо няма да искат да я ядат - толкова е пропаднала.

     - Жена, дето дава петдесет лева на Роско да й изчисти кацата, въобще не мисли за Мурджо и Маринчо - подчертах аз на баща ми. - Песовете ще си свият опашките само като видят сянката на тая жена.

Представете си какво стана, като отидох в къщата на Роскови! Баща му още си носеше белезите от зъбите на Мурджо и Маринчо по прасците, Роско имаше кръпки по дънките, където го бе ритал бодигардът заради двете стотарки на брат ми. Както обядваха ония ми ти хора, изведнъж се вцепениха, като че храната в устата им стана на камък. Майка му се изсекна, баща му закашля, Роско обаче не се изсекна, не кихна дори. Не ме погледна.

     - Какво искаш, ма Гало? Окосихме копривата в двора и няма какво да си завираме в носовете да не ни тече кръв – разправя майка му. Тя е голям оратор. Устата й трака като релси на БДЖ, когато ги притиска експресен влак. Обаче знаеш ли пък колко ми е дали минава експрес, или въобще нищо не минава по релсите на тая жена? Пет пари не давам.

     - Лельо Добрено, не идвам да приказвам с тебе.

     - Че кой те е викал да приказваш? - обажда се бащата едно тънко и злобно. В тоя момент реших, че двеста лева ще дам, ще купя месо и кокали и ще ги дам на Мурджо и Маринчо като награда, дето са ръфали този цървул.

     - Чичо Станчо, толкоз ли съм важна, че трябва специално да ме викате? - разправям му аз. – Никак не съм важна. Ей на - на крака ви идвам, чичо Станчо, но не при тебе. При Роско идвам.

     - Както знаеш да дойдеш, така знаеш и да си от идеш - обажда се Роско и най-хладнокръвно продължава да яде фасул чорба. Гребе и гълта, като че чинията му ще се изпари. Знаеш ли колко обичам някой да яде фасул, а аз да идвам на крака в къщата му, където и балатумът на пода е пробит?

     - Роско, искам да сложа край на нашата вражда – обяснявам аз и с всяка дума, която изричам, си забивам по един нож в гърба. Знаеш ли колко обичам да правя поклони пред Роско? Направо мра. Но човек трябва да си възсяда нервите и да изпълнява тънки дипломатически маневри. - Тая вражда е срам за града ни, Роско. Затова идвам с оферта за тебе.

     - Знаеш къде да си завреш офертата... Чакай бе, пепелянките нямат такова место – подхвърля Роско над лъжицата си, пълна с фасул.

     - Защо приказваш така? – продължавам да си забивам ножове аз. - Човек грешка прави, човек грешка оправя. Мене ми се отвориха очите - упорито изтръсквам торбата с дипломатическите маневри аз. – Моето семейство ви направи зло, аз съм дошла сега да го залича - те чак се опулиха, сигурно бяха отхапали от лъжиците си заедно с хляба. Но аз няма да забравя да купя на Мурджо и Маринчо от онова, хубавото месо. Такива работи не ги отминавам, помня ги като онзи дръвник, върху който баща ми коли агнетата. И да искаш да забравиш, кръвта е попила в дървото и се вижда. Нещо, дето го гледаш постоянно, как ще го изхвърлиш от ума си?

     - Какво искаш? - пита накрая бащата на Роско.

     - От тебе нищо не искам, чичо Станчо. За тая работа е нужен млад човек - хлъзгаво, клеясало, ще се хързулнеш да си строшиш някой крак. Това не мога да го преживея.

     - Какво е хлъзгаво и клеясало? - пита оная, устатата, и релсите на приказката й ме бият в ребрата.

- Ние да не сме някакъв контейнер за боклуци, че ги редиш тия приказки за хлъзгаво и клеясало. Да не би ида искаш тоалетните ви да изчистим?

     - В никакъв случай, лельо Добрено. Тоалетните сама си го чистя. За друго нещо ми е приказката. За майсторска работа - чегъртане на бъчви. Вътре слагаме най-скъпото нещо - виното. Никаква дума тук не става за тоалетна! Ми че баща ми за това вино живее. Вечер само той пие по половин чаша от него, а на нас не дава. “Аз - вика – това питие само на министри и кметове го продавам!” - и го продава... Та затова идвам да моля Роско да чегърта бъчвите, да ги подготви за новото вино... Щото за това се иска тънка ръка и дебел майсторлък...

     - Точно пък мен ли избра? - подхвърля Роско. - Защо не си изчегърташ ти бъчвите – в тебе има отрова да дезинфекцираш каците на всичките изби в пернишки, кюстендилски и благоевградски окръг.

Че и оттатък – обадиха релсите на майка му с доволно дрън-дрън.

     - Роско, ако можех да ги дезинфекцирам, щях ли да бия чак дотук път в тая жега? Да ме наричате такава и онакава и аз да търпя. Само ти можеш да ги изчегърташ така, щото новото вино да подскача като светулка и да мирише на оня вир в реката, дето се къпят голи момчета.

     - Ти да не си обърнала посоката, ма, Гало, та за голи момичета разсъждаваш? – зина насреща ми железницата.

     - Нищо не съм обръщала, лельо Добрено, но всички твърдят, че виното на баща ми ги подсеща за ония вир с голите момичета, особено като пият повече - разтягам разговора аз.

     - Мене това вино ме подсеща за гроба на баща ти - продължават да дрънкат релсите, но ти знаеш ли какво ми е от едни релси? Мисля за скъпото месо, дето ще го дъвчат Мурджо и Маринчо и ако ще за целите гробища да натяква тази, все ми е двайсет.

     - Добре, колко ще дадеш на една бъчва? - пуска го фино бащата на Роско и хем гребе фасула, хем очите му още малко ще влязат в устата ми - така гладно ме гледа.

     - Ако даде по-малко от двайсет, ей сега отивам да отвържа нашия Пирин! - заплашва ме железницата. Като че не го знам нейния Пирин. Кльощав пес, на места с окапала козина, която смърди на кучешки помади – мажат го да не гушне босилека. Тоя Пирин като ми види обувките, се мята да квичи, щото го бях ритала още преди да му окапе козината. Поради тази причина хубаво ме е запомнил.

     - Няма да прибягваме до Пирин – уверявам я аз. - Казвам ти, идвам с добро, лельо Добрено.

     - Абе знам ти аз доброто – с дълбоко познание отбелязва пуска бащата на Роско и се чеше по белезите на прасците. - Роско няма да дойде, ако дадеш под двайсет и два лева на каца.

     - Слушай какво – намесва се най-накрая Роско. - Ей тия сандали там на прага виждаш ли ги?

     - Виждам ги - казвам аз.

     - А така. Щом като ги виждаш, донеси ми ги ей тука, както си го ям аз тоя фасул.

     Ако в главата ми го нямаше онова, дето си го бях твърдо наумила, за такива приказки щях да им запаля бараката с двете мършави кози вътре, барабар с вързания за кола Пирин и окапалата му козина. Обаче щом човек се прави на дипломат, трябва да знае как да преглъща пепелянки и жаби, за да сложи ръка на вира с ония момичета, дето дават подскока на нашето вино.

     Донесох сандалите - то пък едни сандали - каишките им оръфани, като че двете стада крави са ги тъпкали барем две лета. Сложих ги пред краката му - обвити с десет сантиметра слой прах, сраснал се с гъстите му руси косми.

     - Искам трийсет лева на каца! - заяви Роско. При тия негови думи баща му се задави с фасула и закашля, а майка му като никога онемя и удари масата с две ръце. Мълчах тънко и никого от тримата не поглеждах. - Трийсет лева на каца и да ми обуеш сандалите на краката - разправя русокосият тиквеник.

     Слушай какво, Гало, казвам си на ум, ринала си кравешки фъшкии, курници си мела и обори си дезинфекцирала. Премятала си по нивите купища тор, по-високи от тебе самата. Но дипломацията е преди всичко търпение, тук не трябва да ринеш, тук трябва да победиш, миличка.

     - Четиридесет лева на каца, но да не ти обувам сандалите - подхвърлям аз, ала това е само мятане на масата на дребен коз.

     Бащата на Роско сипа една лъжица чорба, но не в устата си, а върху мушамата на масата. Майка му извика:

     - Браво, сине! Леле!

     Обаче синът явно имаше съвсем друго мнение в главата си. Гледах му русия перчем, но не толкоз перчема, а очите му - в тях десет коня се ритаха и искри хвърчаха. Такива коне в очите на човека обичам аз. Обичам атове да се ритат до кръв в очите на мъжа.

     - Двайсет лева на каца, но ще ми обуеш сандалите! - викна Роско и засвети с очи.

     - Луд ли си ти, бе! - кресна му железницата. – Оня келеш, баща й, има дванайсет каци. Ще изгубим колкото едно яре и една овца майка заради глупостта ти!

     - Ти мълчи, като говори синът ти – обади се тежко бащата на Роско. – Екстра, сине. Брависима! Я тая да се наведе и да ти обуе сандалите на краката.

     Наведох се. Прахът по краката на онзи фукльо можеше да покрие цялата им къща до покрива, ако се струпа на един куп. Обаче ти не гледай праха върху краката на мъжа, краката му гледай. Както обувах сандалите, леко го помилвах - първо глезените, ама много леко ги помилвах, после пръстите му, макар че не се виждаше кой пръст галя, толкова гъста бе тая прах.

     - Какво правиш, ма? – вика Роско и с това ме уби. Мислех си, ще му стане хубаво, ще се усмихне, а той: – “Какво правиш, ма!”

     - Как какво? - рекох. – Погледни си краката – навсякъде изцапани! По тях се напластила тиня, дето си я газил в обора.

     - Не съм газил в обора, ние нямаме обор. Орах цял ден.

     - Е, орал си, орал. Да си жив и здрав. Рекох да позабърша праха, да не изцапаш сандалите...

     - Да не го пребие баща ти, като утре дойде у вас – обади се железницата през зъби. - Да не ми пребиете момчето, че тогава с мене ще се таковате... разбираш ли?

     - Пепелянката е десет пъти по-отровна от баща си- изтъкна бащата на Роско. - Обаче ако пребиете сина ми, ще ви отрежа ушите, ще ги опека и ще ви накарам да ги изядете. Ясно ли ви е?

     - Слушай, чичо Станчо - за да си сигурен, че няма да го пребием, докато Роско чисти каците, аз ще седя тука, ще си приказваме с леля Добрена...

     - Какво! С тебе да приказвам? Ти си луда, ма! Аз тебе не мога да те гледам...

- Защо да не пробваме – неочаквано прояви здрав разум бащата на Роско. – Гала да седи тука. По тоя начин ще сме сигурни, че няма да закачат Роско. В края на деня ще му броят парите - толкова каци изчистил - толкова пари. Нека тогава им мирише виното на голи жени – мъжът завърши изявлението си и ритна развълнувано крака на масата.

     - Това е честна приказка – рекох аз. - Така и аз ги разбирам нещата. Пито-платено. Към хората трябва да се подхожда с добро.

     - Пепелянката се е побъркала – отчете бащата на Роско.

     - Какво ти пука дали се е побъркала? – попита го с твърд тон жена му. - Важното е, че ще плати. Ако ще да се обеси после, все ми е тая.

     - Я дай някакъв аванс - обади се Роско. - Искам десет лева аванс.

     Имах сто лева в мен, обаче на никого не давам аванси. Това е принцип при мен.

     - Нямам нито стотинка – лъжа ги аз. – Наистина нямам.

     - Тогава си остави фанелата тука вместо аванс – отряза майка му.

     - Да я оставя, ама под нея нямам нищо и ще се лъсна гола – отвърнах аз.

     - Хич не ми трябва да те гледам гола, пепелянке - разправя Роско. - Остави си обувките и си заминавай боса.

     - А ти ела утре в сутринта в шест в нашата изба – казах аз и поех на бос крак по прашния път. Толкова приятна прах по пътя не съм газила от дете. Помня, тогава татко ми купи захарен памук, защото успях да продам марулите двойно по-скъпо на пазара в Перник.

     Но още по-хубаво от онзи памук, още по-хубаво от марулите, беше лицето на Роско. На пазара мъжете тичаха при мен. Можех да им пробутам коприва вместо марули, така ме зяпаха. Една жена ако не може да насочи мъжа където тя иска, по-добре да се гръмне или да ходи да изчисти моите стари обувки, докато аз продавам марули на мъжа й. Най-хубавото беше, когато на другия ден отидох в избата на баща ми – трябва да ви кажа, че по миризмата познах. Познах в коя бъчва се е наврял Роско, чак по-късно чух как чегърта ли, чегърта.

     - Роско - извиках му. Преди това бях дала по пет лева на всичките ни работници в избата, за да се изметат оттук, да пият по две каменарки - оная долна ракия, която тате пече и в която не слага единствено кожи от умрели магарета. Аз продавам каменарка в магазина ни вечер, когато втората смяна се връща с раздрънкания автобус.

     - Пепелянката пак се облякла така, че всичко й се вижда! – подсвиркват мъжете. Ама знаете ли колко ме интересува какво ми се вижда? Важното е да върви ракията. От гледане кожата не никого не се изприщила досега.

     - Роско, чуваш ли ме добре?

     Той спря да чегърта кацата, спря дори да мирише на крави, както миришеше целият им двор. На крави миришеха даже керемидите на къщата им.

     - Чуваш ли ме, Роско?

     - Да - отвърна троснато той и отново заби длетото в клея на кацата.

     - Спри да чегърташ и слушай. Сега ще ти направя едно много важно предложение - той започна да блъска длетото в кацата – така блъска овен минута, преди тате да го заколи на дръвника. - Роско, ще се ожениш ли за мене?

     Не знам както изтърва този човек, но нещо думна здраво върху дъното на кацата. Ако беше тука баща ми, щеше да застреля кацаря с двуцевката. Татко мрази някой да съсипва съдовете му за вино.

     - Сега гледай да не се смаеш съвсем. Не изпускай чука върху краката си - рекох аз. - Ако се ожениш за мене, ще накарам тате да ти припише цялата изба! - беше толкова тихо, че се чуваше как керемидите се топлят на слънцето. - Ако ти е малко избата, ще ти припиша и двата коня, те са си чисто мои - Белчо и Чернил.

     - Я се разкарай - обади се бъчвата с длетото на Роскол Той започна така да я бие, като че искаше да я направи на стърготини.

     - Не съсипвай бъчвата, защото ако баща ми не те застреля с двуцевката, аз ще те застрелям. Ще се ожениш ли за мене те питам.

     - Махай се, отрово! - ревна отвътре Роско.

     - Това “не” ли означава или “да”? - питах го аз. - Не ми е ясно какво точно имаш предвид.

     - Няма да се оженя за тебе, та ако баща ти да ми припише избата, ковачницата, Белчо и Чернил, и кревата, на който спи!

     - Сигурен ли си? - отново уточнявам аз. - Не правя такова предложение всеки ден.

     - Слушай какво, краво такава. Само ти да беше жена на този свят, пак нямаше да се оженя за тебе. Добре, че съм в кацата, иначе щях да ти ударя шамар. Ти си най-проклетото нещо на света. Разбра ли ме сега?

     Добре, че беше в кацата, иначе щях да го напръскам със спрей в очите, защото аз наистина използвам дипломатически средства, но чак толкоз дебело дипломатическо перде не мога да спусна. Роско извади късмет. Представих си какви коне ритат в очите му. Най обичам да гледам когато изпод копитата изхвърчат искри и летят към мен. Някак си хубаво ми става от тази искри.

     - Добре тогава - рекох с добро аз. - Като не искаш да се жениш за мене, тогава искаш ли любов? Никой няма да разбере какво правим, пратих хората да пият по една каменарка за мое здраве.

     - Какво! - отново нещо издрънча върху дъното на кацата.

     - Слушай, ако още един път пуснеш длетото върху обръчите, ще ти сипя фъшкии върху главата, казвам ти го най-честно. Приготвила съм ги предварително. Тая каца струва колкото десетима слабака като тебе. Съгласен ли си за любовта? Кажи.

     - Аз не мога да те гледам…

     - В кацата е тъмно и няма да ме виждаш – прекъснах го аз. -Ако пък виждаш в тъмното, ще си разкъсам дрехата и ще ти вържа очите. Така хептен няма да ме гледаш. Става ли?

     Не го дочаках пак да ми каже да ходя да се застрелям. Предварително си бях приготвила стълба - по нея се катерим, когато брулим ореха зад кошарата на овцете. По тази стълба и Роско се бе качил, за да се пъхне вътре.

     - Я се махай веднага!

     Късно е, чадо, помислих си. Вече се бях изкатерила по стълбата. Скочих в кацата, той взе да се пази, да ме блъска, но къде ще ме изблъска - бъчвата е бъчва, не е рейс, че да те изтика през някоя врата. Освен това не случайно другото момче бе започнало да злоупотребява с алкохол заради мене. Любовта ми е добра, удава ми се - то е същото като да продаваш марули два пъти по-скъпо. На един мъж мога да му продам и праха, която жена му е натрупала в прахосмукачката, докато е чистила кухнята вкъщи.

     - Разкарай се! Разкарай се... разк... – дотук му стигна упорството. Направих му всичко най-нормално, най-леко, изведнъж по-едно време ми се стори, че ще литна. В началото глупчото гледаше да ме отблъсне, но кой бяга от хубавото, та и Роско? Съвсем се укроти и ме остави да правя още по-хубаво – като онзи захарен памук, като праха по пътя през лятото. Не знаех на кой свят съм. Толкова красота направих, че от благодарност целунах два пъти кацата, така както си беше нацапана с клей.

     - Мила мамо! - вика Роско. Забелязвам - и той целува кацата.

     - Да си скъсам ли дрехата, да ти вържа очите с парцал, че да не ме гледаш? - питам го.

     - Ами скъсай я.

     - Ще ми купиш ли нова блуза?

     - Добре.

     - Това “да” ли означава, или “не”?

     - Бе ще ти купя две блузи, глупачка такава!

     - Какво? “Глупачка”ли ме нарече? Сега ще видиш какво може една глупачка.

     Глупците често са благородни хора. Но дори пепелянка да ми беше казал, нямаше да ме разколебае и обезкуражи. Още когато бях в трети клас, обичах как светят очите на Роско.Той ходеше гордо с ученическата чанта, аз вървях по петите му и толкоз го обичах, че щях да легна да мра. В любовта обаче човек не бива да легне да мре. Не бива да върви след някого като гладен кон. Любовта означава да вкараш човека в бъчва – хем ще изчисти клея, хем не може да те изхвърли, защото както подчертах, бъчвата няма врати. Отведнъж пак започнах да правя красота, още по-силна от преди.

     - Мила мамо! - вика по едно време Роско.

     - Не съм ти майка, дай да се разберем – казах му аз, после се покатерих нагоре и излязох от кацата.

     - Виж какво - казах, след като се измъкнах и вече стоях до кофата с конските нечистотии, които бях приготвила, ако тръгне отново да ме нарича „глупачка”, макар че глупците често са благородни хора. - Има още знаеш ли колко каци за чегъртане! Ще ти нося мляко с мед и пет пържени яйца. Дават много голяма сила. Така правех с Петърчо - онова беше момчето, което злоупотреби с алкохол заради мене.

     - Петърчо ли споменаваш след всичкото, дето преживяхме, глупачке! - ревна отвътре Роско.

     Понеже се бях зарекла ако ме нарече с името на онези благородни мамени души да сипя кофата с торта на тила му, точно това сторих - с риск после виното да не ухае на голи момичета от оня вир, а към нещо друго да насочва откъм миризма.

     - Ще те убия – изкрещя Роско и изрече тлъста ругатня, но в нашия край мъж ако не псува, значи или е болен, или не е мъж.

     - Я да ти изсипя кофата докрай, щом си решил да ме убиваш - рекох и сипвах ли, сипвах, че накрая дори му пуснах празното ведро към дъното на кацата.

     - Гад! Гадина! – но вече не го чувах. Излязох от избата, пък стените дебели, откъде накъде да се напрягам да разбера какво толкоз се дере, та крещи насреща ми този мъж?

     На другия ден аз се мушнах в кацата преди него - баща ми беше отбелязал с кръстче от бяла боя коя каца да чегърта Роско. Седя аз в кацата, мълча и чакам. Той слезе. После двамата сме заспали на дъното, направо върху пържените яйца с масло, дето ги бях подготвила най-предвидливо за подкрепа.

     - Леле сине, защо си долу! Тая кучка ще те затрие, както що затри Петърчо! - този злостен вик ме събуди. Роско до мен се размърда, срещу нас лъснали светлини - баща ми свети ли, свети с прожектора, с който преглежда телетата, а майката на Роско прави илюминации с електрическо фенерче. Виждала съм я с него да си осветява пътя, докато се прибира от втора смяна по чукара към горната махала.

     - Ще го затрие, проклетата гнида! - обажда се някъде далече извън нашата каца чичо Станчо, бащата на Роско.

     - Станчо, чакай тука, мой човек - само една минута чакай! – чувам гласа на баща ми.

     - Защо да чакам? Пари ли ще донесеш? Ще се откупиш, за да не приказвам какво съм видяла? – подхвана гъсто майката на Роско.

     - Не, чифтето ще донеса да ви застрелям - тебе и тъпия ти мъж, дето наричате единствената ми дъщеря "проклета гнида". Затова те карам да чакаш.

     - Ми че тя е гадина - виж я как се е разголила, пепелянката!

     - А тебе, Станчо, ще накарам да ми платиш куршумите, които ще ти гръмна в задника – заяви спокойно баща ми.

     - Ти ли бе, ти ли! Тя е като тебе! Също като тебе е усойница.

     По това време Роско се скри под моята пола, за да не лъщи като дюля под оня прожектор, с който баща ми осветява помещението на телетата. Макар че се бе омотал с полата ми, Роско извика от дъното на бъчвата:

     - Не е никаква гадина и не е никаква усойница. Гала е най-доброто момиче на света!

     - Какво! - ревнаха едновременно майката и бащата на Роско, и моят баща.

     - Аз... - почна Роско и макар че не го гледам, знам, че ония коне се ритат в очите му и хвърчат толкоз искри, че ще запалят бъчвата.

     Прожекторът на телетата свети, като че някой забива пирони точно в средата на мозъка ми. Но ми е толкова хубаво, толкова хубаво! Никой досега не ми беше казвал, че съм най-доброто момиче на света. Абсолютно никой.

- Аз не мога да живея без нея - кресна Роско в кацата толкова силно, че обръчите й сигурно щяха да изпопадат като круши на земята.

- Не мога за живея без него! Хич! – викнах аз.

————————————————————————————————————————————––

Преди седмица английското издателство SKREV Press публикува сборника с разкази от Здравка Евтимова "Невъзможно синьо"(Impossibly Blue).

Това е третият сборник с разкази от същата авторка, който издателството публикува.

Първата книга беше "Горчиво небе"(Bitter Sky,2003 г.), а втората - "Госпожица Даниела" (Miss Daniella, 2007 г.)