Ицо Хазарта.

„Какво те натъжава“ ми е любимият идиотски въпрос, затова да пробваме с още по-идиотски - „какво те прави истински щастлив“? Тук, един вид, повиках на помощ стила на невероятни съвременни журналисти като, да речем, Мира Добрева и Гала.

(смях) Истински щастлив съм от факта, че албумът ми се приема толкова добре. Не мога да смогна да отговоря на всички, които ми пишат да ме поздравят. През последните години често ми се случваше, като изляза на сцената, да изпитвам едно смазващо чувство, което едвам прикривах, и за което съм ти споделял – усещането за вина, че давам на всички тези хора една претоплена манджа. Вярно, нелоша манджа, но доста поостаряла. Хората ми дадоха адски много през тези години и най-после успях поне отчасти да им се отплатя. Чувството е прекрасно.

Видимо разбираш ужаса на социалните медии, но въпреки това и ти ги ползваш: necessary evil ли са и как се възпитава дигитална хигиена?

Мисля си, че ако някой търси ужаса навсякъде, твърде вероятно е да го открие и в социалните медии.

Тенкс. (смях)

Аз обаче, забележи, ги намирам за полезни - по много причини. Когато имам концерт, хората разбират оттам, без да се налага да омажа половината град с лепило и плакати. Мога да видя какво прави мой съученик, когото иначе няма да чуя или срещна още десет години. Виждам разсъжденията на някой малоумник, който много държи да ги сподели с останалия свят – това, между впрочем, се случва и на читателя в момента. Нищо чак толкова ужасно не намирам в социалните медии, а и в крайна сметка не сме длъжни да ги ползваме, нали?

Казвал си, че твоето изкуство го можеш само тук, няма как да си „световен“. Защо не потърси „себе си“ навън (макар че всеки един от нас трябва да е благодарен за това твое решение)?

Нека пак да напомня, че не смятам своето занимание за изкуство. Изкуство е джазът, изкуство е да създадеш хубава картина или скулптура, или пък книга, да речем. Макар да влагам доста старание в нещата, които правя, аз така и не можах да възприема себе си като истински творец. Песните ми се слушат от определен брой хора в България и Северна Македония, и това е всичко. По повод търсенето на себе си: винаги се сещам за един приятел, който казваше, че когато тръгнеш да търсиш себе си, обикновено намираш друг педераст (смях).

Да се обзаложим, че отсега предвиждаш избора на децата си – навън. Или?

И кое е „навън“? 50-100 лева за самолетен билет и два-три часа път, заедно с таксито, това ли е „навън“? Като бях дете в края на 80-те, точно преди да свърши хепи-соцът, майка ми беше кандидатствала за една екскурзия до Стокхолм. Половин година я проверяваха – та Държавна сигурност, та кво работи мъжът ти, та откъде имаш тия седемдесет долара... Накрая я пуснаха за една седмица и тя, като се върна, все едно беше ходила до Сатурн, така се чувстваше. Сега има хора, които работят в Милано или в Барселона и си идват тук за уикенда. И аз да седна и да ревна, ако децата ми решат да си търсят щастието на два часа път оттук – айде стига. Важното е, че имат този избор. За тези преди нас изборът беше тук - или куршум в гърба.

Покрай титаничния си нов албум пак обикаляш страната. И вече имаш фенове, които не са били родени, когато започнахте с „Ъпсурт“. Може ли да анализираш (или поне да синтезираш) разликата между тези нови фенове и „оригиналните“? Как си обясняваш 12-годишен, който жестоко ти се кефи, макар очевидно да не разбира 70% от нещата, които казваш?

А, аз не съм спирал да обикалям България не помня откога. Готини са сегашните тийнейджъри, и никак не са глупави тези, които виждам. Вероятно има и изключения, но тях ги имаше и когато аз бях тийнейджър. Разлика? Не знам, изглеждат ми сякаш по-информирани и по-отворени, отколкото ние бяхме навремето.

Занимавам те с „новите“ фенове, защото доста от тях вече могат и да гласуват. А ти явно си един от малкото, който може да им говори на „техен“ език. Това е може би най-важната задача в следващите няколко години: „ние“ да се разберем с по-малките, които приемат цялата чалга-глупост на последните 30 години.

Нищо им няма на младите хора, съвсем наред са си, според мен. Имам усещането, че малко подценяваш ролята на нашето поколение. Точно ние сме тези, които приеха чалга-глупостта. Точно нашето поколение седеше и гледаше как се налива бетон по плажа, как престъпниците облякоха костюми, купиха си медии и сега дават интервюта в тях. Някои от нас се спасяват поединично – отиват в друга държава, или намират бизнес-възможности тук, или се затварят в черупката си, или се изживяват като рап-звезди, но всички ние се възмущаваме, сякаш някой друг ни е срал в гащите. Сякаш гърците, холандците или французите всичко са получили даром, а ние сме клетници, преебани от Господ. Плюем по-старите от нас, че са търпяли бай Тошо, но истината е, че при цялата гадост на комунизма нашите родители са свършили повече смислени неща в техния живот, отколкото ние – в нашия. Голяма част от нас сме просто едни царе на оправданията, и нищо повече.

Има ли истинска свобода на словото у нас, или тя се простира до мига, в който някой засегне истински финансови интереси?

Свобода на словото има. Най-често обаче има и свобода за този, който реши да те накаже заради словото ти, ако то му пречи.

Цялата държава, дет „циркът нема спирка“, и истинските „дееба и илюминати“, си работи като мафия. Какво трябва да се случи, за да се обърнат нещата и да зафункционираме поне като Словения, да речем?

В Словения неотдавна станаха доста неприятни неща, свързани с нелегални имигранти, побои и изнасилвания. Пак там, и пак неотдавна, едни двама убиха трети и излъчиха убийството му във Фейсбук. Та викам да забелязваме и тези неща, докато седим и се възхищаваме на напредъка на Словения. Иначе – запретнали ръкави хората, работят яко, избират си политици, каквито смятат, че заслужават, и имат съответните резултати.

Говори се, че вече нямало ляво-дясно, а консервативно-либерално. Аз пък смятам, че е още по-просташко – цялата политическа идеология се е свела до елементарното прозападно и проруско, сякаш се върнахме в епохата на Драган Цанков. Коментирай.

Нойзи, не искам да обидя никого, но истината е, че този въпрос спря да ме интересува. Аз не мога и не искам да повярвам, че на един народ може седемстотин години все някой друг да му е виновен. Смятам, че ние сме точно там, където сме заслужили да бъдем. В 21-ви век продължаваме да се надяваме, че политическите идеологии не са маска на икономическите интереси. Искаме да живеем в приказка, в която слабият е по-силен от силния.

Представи си, че живееш в Люксембург. За какво щеше да пишеш?

Чудил съм се и аз, ама беше за Швейцария, какви ли генгста-рапъри има там, за какво ли пеят? (смях) Сигурно се хвалят как трета седмица вече не си плащат глобата за неправилно паркиране, понеже са сурови алфа-мъжкари.

Присмиваш се безпощадно на българската хип-хоп и поп-сцена. Защо въобще се занимаваш с инептите? Тва е все едно Коста Павлов да обсъжда, да речем, Христо Радевски. Или т.с. елиът да се занимава с некви „поети“ от последната страница на селския вестник в Канзас.

Защото, въпреки че животът им показа всякак, че са пълни неудачници, някои от тях понякога се появяват и с тежък поглед обясняват какво е успехът, макар и да не са го помирисвали дори. Държат се надменно, без никой никога да е харесал и една тяхна песен. Те се гордеят, че нямат фенове, че не изкарват пари от музика, че правят „истински“ хип-хоп, и дори и само един човек да им се върже на глупостите – пак е лошо. Не може олицетворението на провала да ти обяснява какво е успех.

Не ти ли омръзна да бъдеш по-умният - и нищо да не се променя?

Надявам се да не намериш този мой отговор за заядлив, но първо – аз много често съм обратното на умен, и второ – мисля, че всичко се променя.

Аз пък ще съм Воланд и казвам: пак разкостваш генално социалната тъкан, особено там в „Хлебарката“, както преди време и в „Колега“ – и кво? Как да излезем от тази донякъде кафкианска ситуация?

Налага се да призная, че никога не съм чувал за Воланд, нито знам кога една ситуация е кафкианска. Знам обаче друго -пътят към успеха минава през много труд. Аз съм добър в едно определено нещо - и когато го правя като хората, животът ми върви към по-добро. Нямам нито образованието, нито самочувствието да предложа рецепта как да стане по-хубав животът на цял един народ. Никой не видях обаче да е успял с мрънкане или с преливане от пусто в празно. Целеустремените хора, които познавам и на които се възхищавам, понасят много удари, но продължават напред и винаги ще бъдат моят пример за това какво означава да живееш.

За какво все пак ти е тъжно днес? Нали, аз си настоявам, че нищо не е наред, трябва да задоволим картезианските ми съмнения?

(смее се дълго)

Oще: на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov 

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.