Горно Усойно - разказ от Здравка Евтимова

„Усоен“ е лоша дума. Откъдето и да я разровиш - попадаш на кално място, въздухът хапе, има червеи. Премятам тази хипотеза в ума си – не че е блестящ. Според баща ми съм единствената тъпа измежду трите му дъщери, поради което все отнасям наказанията. И в случая също. Относно причината не ми се говори, защото е свързана с пропусната от мене перспектива за академична кариера. Перспективата се казва Доцент Евгениев. Та с невзрачния (според баща ми) свой ум избистрих следната мисъл – тия от Горно Усойно неслучайно са си кръстили селото с въпросното хлъзгаво име. Там съм изхвърлена от баща си да се разкъсвам от труд цяло лято. Ако съдя по това как ме гледат местните, душите им са локви с пиявици. Може би нямат никакви души, а само пиявици. В главите.

- Ти съсипа мечтите ми – заяви моят баща. - Академик няма да станеш, нито милионерка. Глупачки като тебе следва да се бъхтят в Горно Усойно. Ще метеш оборите на добичетата. Така ще си платиш за пропуснатия академичен възход – аз исках да имам млад професор в семейството.

- Всъщност имаш още две дъщери – напомних му аз. Това го вбеси. Наказа ме, както на времето го наказал неговият баща – изритал го в Горно Усойно да чисти на кравите. Баща ми така се стресирал от торта, че залегнал над науката и станал професор.

За себе си ще разкрия, че наказанията са моята страст.

Като средношколка баща ми ме наказа да седя в тъмния килер заради една четворка по български език. Аз открих в мрака щайга с конфитюр от малини, залегнах над нея, нагъвах здраво и реших да изкарам още една четворка - този път по математика.

- Защо не плачеш – поинтересува се баща ми на сутринта.

- Плача – отвърнах. Направих опит да ревна, но не ми се получи. Той разкри щайгата. Наказа ме в мазето за четворката по математика. Там намерих буркани със свинско в собствен сос, изпратени от баба ми. Ах, че беше вкусно.

- Защо не плачеш? – пак се поинтересува баща ми, но намери бурканите с месо. След няколко дни ме наказа, поради това, че се шляех. Нареди ми да преразкажа накратко романа „Мадам Бовари“, ето защо свалих неговия асистент Евгениев. Той проучи всичко за въпросната Бовари, която се оказа доста загубена, както и предполагах. Асистентът стана доцент. Ето, виждаш ли, наказанията ми какви бляскави резултати дават, възхити се баща ми. Освен това момчето е единствен потомък на видно семейство – добави подтекст той. Така ли? Виж ми окото, Евгениев.

Прочее - Горно Усойно е далече от бляскавия доцент. В усоите вадели трюфели. Уви, нищо не извадили, копали за злато - нямало и се заели със животновъдство. Тоест крави за месо, чиито обори аз трябваше да поема, като изривам торта и я изкарвам навън в димящ куп. Очакваше се и да поя добичетата.

- Провали се и в любовта – отбеляза ехидно баща ми. – Доцентът, в когото си влюбена, те заряза. Прочее, за нищо не ставаш.

Честно казано, едва се отървах от Доцент Доктор Евгениев, в когото бях насилствено влюбена. Въпросният продължаваше да ми изпраща лирични есемеси, породили в мен съмнението, че лириката е причина за стомашно разстройство. Очевидно нежните жанрове оказваха негативно въздействие на крехката ми психика. Крехка или не, щях да рина тор.

– Дори глупак като доцента не успя да задържиш – изстреля баща ми. - Следователно оборът те зове.

- Жалко, че си висока – съжали мама. – Надявам се Горно Усойно да стимулира емоционалния ти живот.

Чрез словосъчетанието „емоционален живот“ тя намекваше, че никога не бях хлътвала по някой перспективен младеж.

По-добре да бях.

Пропуснала съм да го сторя.

Поради което се приземих в Горно Усойно. Взех да си бия главата как да се отърва. Уви. Не блесна никаква светлина в тунела на отчаянието. Баща ми не предостави нито стотинка, мама предостави съвет да спечеля с честен труд колкото ми трябват и даде уверения, че ме обича силно. Освен да се омъжа за някой, достатъчно глупав да ме вземе, не виждах друго спасение. Учех английска филология без никакво желание, академизмът ме мразеше и аз мразех академизма честно и дълбоко.

По-долу описвам накратко случилото се в Горно Усойно.

- Рини, ма! – кресна един господин, дълъг и тъмен като лопатата в ръката ми. – Ало! Това не е цигара, лейко! - хвърли към мен един търнокоп, изтръгна лопатата, загреба тор и ме затрупа до кръста. Миризмата ме разстреля. Калцият се разложи в костите ми. Кравите, уж миролюбиви, замучаха като лъвици с кръв в погледа.

Вдигнах глава. Що да видя. Усойното население на селището се строило в шпалир. Подмята – „Тая ли е кухата от София“. Хващат се за носовете, но ги запушваха две минути, после мъжът - лопата ме замери с бомбичка от тор. Взе да ми писва от разсъждението, че търпението е спасение. Не е. Не само вдигнах косата си, но изправих рамене – както бяха обвити в ухание на крави. Така съм плюта и дъвкана от страна на мама, тате и сестри, че не трепвам.

Не трепвам ли?

- Който ме замери с тор, ще му удуша кравата - казах както съм учила по психология – ниско и равно. Обаче сметката ми не излезе коректна. Усойните типове се разкискаха. Не помня кой ме млатна пръв, дали с мотика, или с гребло. Настроението ми не се разведри. Защо? Защото едва сега забелязах наблизо гьол – кален, тинест. Тригодишна съм скочила в морето от кея на Бургас. Баща ми въздишаше: „Да беше се удавила, да не се срамувам от простите ти умствени способности.“

- Не ме познаваш – обясних му аз. – Аз никога не се давя.

- Аз никога не се давя! – казах и на усойните.

- Татето на лейката я праща при мен да се научи на живот – обяви мъжът, когото кръстих Мотика.

- Твоята крава ще я удуша първа! – заплаших го аз.

Баща ми се е отричал от мене три пъти в рамките на половин час – бяхме се харесали се с един барман пиянде, след като за наказание за четворка по физик ме изпратиха на работа като сервитьорка в долнопробно кафене. Пропуснах да се обуча как да живея при добрия, благонадежден Евгениев, в когото вместо да се влюбя, напуснах най-позорно на двайсетия есемес.

Усойното население ме гледаше по кървав начин. Духът ми потъна като подводница. По мене бяха залепнали три слоя – два от тор, плюс един от тиня. Ще бягам! Наблизо бе пълно с драки, там ще се крия. Я стига. Господ не ме е направил да се опозорявам чрез бягство. Макар че многократно бях наричана „дъно“ от родителите си, вдигнах царствено глава и тръгнах да се отдалечавам. Не ми се получи. След втората крачка местните ме обсипаха - първо с малки буци, после преминаха на големи и бомбички от тор.

- Считайте кравите за мъртви… – започнах, но заплахата ми не бе формулирана докрай, защото една буца ме фрасна в главата.

Провалих се като въстаник, но продължих напред - червей с два крака, срещу който ония стискаха гранати от тор. А съм мръднала, а са ме зарили след ожесточен обстрел, но мен цял живот са ме заривали, тъй че нищо ново за мършавия ми мозък. Седнах да отдъхна пред обора, омазана от вси страни. Това ми даде кураж.

- Само някой да метне нещо… – още преди многоточието полетяха взривни вълни и фрагменти от тор. Как кравите бяха произвели такова количество е загадка на зоологията. Очевидно вървях към провал на кариерата си като оборо-чистач.

- Мога да гледам на кафе – излъгах. С този номер умилостивявах дори баща си, анализатор и критик, когото канеха във всички телевизии. Аз бях срамът и позорът в семейството, но премятах професора като мокро пране – гледах в кафето му дали ще спечели Нобелова награда и го уверявах, че призът му е вързан както грипен вирус в носна кърпа. Той възкликваше, че има проблясъци на разум в закоравелия ми от мързел череп.

- На първите двама гледам безплатно! – реших да ги зарибя, но още преди да стигна до начините на плащане, втора буца ме хлопна в главата.

Не ми оставаше нищо друго, освен да изляза с номера за верността, докато смъртта ни раздели.

Седя на земята и гледам благо, доколкото мога.

- Ей, ти - обърнах се аз към онзи дръвник, най-якият – лице с излъчване на лопата. - Ще се ожениш ли за мене? – усойното население си глътна мозъка задно с размислите в него. Но явно съм достигнала до погрешно умозаключение – присъстващите се превиваха, но не от възторг, а от кикот. Свикнала съм, добре. - Давам ти три минути да мислиш, момче. След това затварям предложението, а ти ще загубиш най-голямото нещо в живота си, тоест мен. Аз съм богата млада жена.

- И риеш тор в Горно Усойно – изрече скептично човекът, на когото току-що бях предложила брак. Той имаше не само цвят, но и мотика в лицето си.

Калта в гьола просветваше меко като любов, каквато не бях преживявала. Мотиката пристъпи към мене и заяви:

- Вагон долари да ми дадеш, аз парцал като теб няма да помириша, та камо ли в легло да вкарам.

- Хубаво ме огледай, като спомена думата легло – посъветвах го. – Прочее, трите минути текат.

- Баща ти те набута при нас да те научим колко струва хляба – извиси тон мотиката. – Но ти не ядеш хляб, а тор.

Хубавиците от усойното селище се закискаха. Смехът им произведе отрова, каквато не бях срещала досега. Тогава обаче се случи събитие, което ме хвърли в клетката на колебанието.

- Верно ли си богата? – попита едно от загорелите другарчета на голямата мотика.

- Вярно – излъгах спокойно аз.

- Тогава ще се оженя за тебе – героят с чувствителност на селскостопански инструмент (Мотиката), дамите и останалите джентълмени от селото се озъбиха. Кандидатът се приближи. – Аз съм Явор – каза някак пред зъби и през нос той. И добави - Я се изправи.

Аз се изправих.

- Обърни се да проуча габаритите отзад.

Да, да! Точно си мислех как по-бързо да се обърна.

- Слушай ме, Яворе, млада фиданке. Не се е родил този, чиито нареждания ще ме огъват. Запиши си някъде това и го чети по три пъти на ден.

Отново се разплух на земята пред обора.

Фиданката ме заобиколи, навежда се отляво, отдясно. Снима ме с телефона. Кляка над десетина пъти.

Вдигни си главата! Я да видим гръбчето. Напери се и прочее команди, които естествено не изпълних. Тогава падна бомбата.

- Ще се оженя за тебе – заяви кичестият явор. – Отзад изглеждаш страхотно. Това за мене е богатство. Като ми омръзнеш, ще се разведем.

- Аз не се развеждам – казах. – Няма да ти дам развод. Или се жени, или си отивай у дома.

- Браво! – неочаквано викна една от усойните жени.

- Ще ми гледаш ли на кафе? – попита друга. – Голяма си, да го знаеш. Обаче си откачена – добави впоследствие тя.

- Слушай, ма – изтърси човекът с твърдост на мотика. – Може да ме вземеш мен. Аз съм по-висок от него. Държа на пиене.

- Не – казах - Предложението към тебе изтече. Повече не говорим по тоя въпрос.

- Аз него ще го пребия – обеща мотиката.

- Опитай де – наежи се дървеният, пожелал да се жени за мен заради изгледа ми в гръб.

- Ще те бия много – хвърли залп мотиката.

Спусна се такава тишина, че се чуваше как мравките пълзят към гьола да пият вода.

- Вярно. Голяма си – прецени една пухкава дама, приближи се до мене и ме потупа по рамото. – Евала, душо.

Ако може някой да си представи каква физиономия от лимонена киселина направи баща ми, като ме зърна с бъдещия зет! Хвана се за сърцето. Мама се хвана за нейното.

- Ще ти дам двеста лева да не се жениш – каза баща ми, бъркайки в портфейла си.

За сравнение – барманът пиянде взе стотачка, която баща ми му предложи да си обере крушите, да се махне веднага и да не се жени за мен в никакъв случай. Пияндето прие още преди думите да бяха паднали от устата на баща ми. Но:

- Няма такива работи – отряза бъдещият ми мъж. - Аз я избрах и я предпочетох пред всички жени в Горно Усойно. Бих се за нея.

По-точно биха го.

- Разбирам от коли. Знам кога нещо е здраво – каза бъдещият зет. – Дъщеря ти има такъв метал в нея. Отвътре.

- Хиляда – каза баща ми. Той е съветник, анализатор - може да се пазари. Знае как вървят преговорните процеси.

- Пет хиляди. И зетят да си обере крушите оттук своевременно – подхвърли мама, която не е никакъв съветник, а цигуларка, но очевидно разбираше повече. Тук бъдещият ми мъж се оказа по-тъп, отколкото предполагах.

- С никакви пари няма да я откупите от мене. Обичам я.

Пет хиляди са пет хиляди, разсъждавах аз. Можеше да ги вземе. С него ще си ги разделим и кой откъде е. Едва ли родителите ми ще ме върнат в Горно Усойно при кравите. Двете ми глупави сестри ще ме подиграват още месец и ще ме оставят на мира, тези досаднички.

Обаче…

Кой реши за две минути, че съм по-хубава от жените, всичките взети накуп, от Горно Усойно?

Има нещо в Явор.

Нещо интересно.

Дори страхотно.

Да!

Следете новините ни в GoogleNews