Два и половина след полунощ - разказ от Здравка Евтимова

- Хитър си – беше се усмихнал баща му с онази примка в гласа, от която Тома се страхуваше. Трябваше да живее още две десетилетия, за да се научи да прави разлика между изкривената устна, знак, че старият е нож – и усмивка, каквато лицето на баща му светкавично смачкваше. Майката на Тома не държеше примки в погледа си, но тя не можа да го научи на нищо, горката.

– Ще пораснеш подлец – беше добавил баща му. Тогава Тома не знаеше какво означава „подлец“.

Ето какво бе направил Тома. Беше на пет. Не искаше да ходи на градина. Обу двата си къси чорапа на левия крак.

- Къде е другият чорап? – попита баща му със свити устни, което означаваше, че ще крещи. Тома не се уплаши. Беше разбрал, че от думите не боли, шамарът беше нещо съвсем различно. Думите са за другите, болката е за тебе, ако си глупав. Баща му търси чорапа дълго време и му даде втори чифт. Тогава Тома се издъни. Пак обу двата чорапа на левия крак. Майка му забеляза.

-Тома, какво правиш – каза тя и така го издаде.

Хлапето изяде шамара:

Майка му беше мила, но глупава. Сигурно съжаляваше, че го е издала. Баща му го затвори за наказание в банята. Тома не се страхуваше от тъмното. Заспиваше във ваната, а ако не му се спеше, я пълнеше с вода и използваше гъбата като кораб.

- Смел си – беше изтърсил баща му по този повод. Оттогава Тома знаеше – подлеците са смели. Мислят бързо и се измъкват.

След две десетилетия беше измислил как да излиза сух от всякаква течност. Разбира се, престана да използва номера с двата чорапа. Установи, че като чирак в автосервиза едва ли ще разбере нещо от живота, освен махмурлук, главобол и кифли, които задръстваха телефона със сърчица и сълзливи есемеси. Първо научи ценоразписа – цената на счупена ключица, на синина в областта на кръста и кръвта в урината. Запомни колко струва малък пожар и колко - голям.

Знаеше как се прави. Знаеше къде трябва да попадне ударът, за да предизвика синина. С какъв предмет ще постигне целта бе предпочитание, подвластно на въображението. Тома го имаше. Престоят в банята като хлапе бе допринесъл за това.

Доста хора оставаха със симптоми след неговите гастроли. Той знаеше какво е болка. И то твърде добре. Случи се не след гастрол. Спъна се в някаква тръба пред незавършен строеж – като десетките такива в ж.к. „Люлин“. Фрасна се като сляп кон. Падна. Хлъзгавото небе се срути върху него. Никой не го беше блъснал. Сам се беше стоварил на плочките - като дънер. Болеше. Зрението му се беше замъглило. Устата му беше пълна с кръв.

Хората минаваха край него, заобикаляха отдалеч, за да не изцапат обувките си. По едно време някаква пръчка – висока и мършава - спря. Избърса носа му с влажна кърпичка. Няма що. Гери Голям късмет. Най-задръстената кофа на випуска. Всичко го болеше. Тя повика линейка. Счупена челюст. Това му навлече допълнителен разход, солиден харч на пари.

Знаеше най-важното за парите. С тях бе свързана новата азбука, която се състоеше от две букви.

Тома не бе чувал за нея, но я научи бързо. Търсеше маршрут към големи пари. Запозна се с Боби, един от клиентите на автосервиза. Боби стана негов преподавател. Две букви – първата: вдигната нагоре длан с отворени пръсти означаваше „Достатъчно“. Втората буква - разперени пръсти, отворена длан, обърната с опакото към човека, имаше недвусмислено значение – въпросният индивид заслужава синина и кръв в урината.

Боби прие Тома в екипа. Осем души. Не беше наложително да се обичат. Имената им нямаха никакво значение. Физиономиите им също, тъй като оставаха невидими под маските. Предпочитанията им към цвят на облеклото можеха да бъдат единствено обект на шеги. За гастролите всички се обличаха в черни панталони и черни худита - Тома не знаеше, че hood на английски означава „качулка“. Но научи. След събитието сваляха качулките и маските. Понякога пиеха, понякога - не. Срещаха се в деня на следващата изява.

Ценоразписът беше непоклатим като банкомат на уважавана банка. На Тома плащаха предварително. Ако поръчителят по някаква причина бе недоволен от резултата, екипът, тоест Боби и останалите, го срещаха съвсем случайно на площад „Славейков“. Не беше нужно да приказват. Връщаше всичко, полученото според ценоразписа. Настъпваше мир и любов. В противен случай, беше обяснил Боби – „кръвта в урината се явява неприятен симптом.“ Кристално ясен език.

Дългата, задръстена, Гери. Зубрачката на випуска. Тя идваше при Тома. Той се беше се махнал от гарсониерата. Единакът трябва да има своя бърлога. Понякога оставяше на майка си пари. Като дядо му, после както баща му, Тома почти не й говореше. Хвърляше пачка на фотьойла. Старата избъбряше „Благодаря“. Скачаше да го прегръща, но Тома не понасяше подобни изпълнения. Не й казваше „недей“, отместваше я от себе си, но майка му така и не се научи.

Дългата Гери учеше нещо в университета. Отбиваше се при него, в апартамента, който бе купил от една бабишкера. Разбира се, че не ставаше дума за любов. Тома хвърляше пачка на масата, но Гери не я вземаше. Беше тъпа по начало. Но ставаше хубаво, когато му донасяше чушки с кайма в ония пластмасови кутии от „Фантастико“. Очевидно го зарибяваше, искаше да го омае, но нямаше да я огрее.

- Къде ми е чорапа? – питаше я Тома. Прилагаше онзи стар номер, който беше измислил като дете. Тя не го намираше и Тома я отпращаше:

– Отивай си.

Тя си тръгваше. Само веднъж й беше писал по вайбър: – „Извинявай.“ Това беше грешка, но се почувства добре, когато Гери отново дойде и в пластмасовата кутия имаше крем супа с картофи. Хареса му. Беше гладен.

Защо бе висял толкова време в онзи скапан сервиз! Клиентите го зяпаха, всички без изключение стиснати като гробища. Майсторът се напиваше в събота. Мълчеше, което беше Окей за Тома.

Беше свикнал на мълчание. Съвсем логично - дядо му идваше в гарсониерата, когато Тома беше дребосък и от зор измисли трика с двата чорапа, нахлузени на левия крак. Майката на Тома беше в стаята, къде да бъде в „Люлин“, освен у дома.

- Оная те е зарязала – говореше дядото, без да се обръща към майка му. – Изпукала е парите за козметици. Ти ще си останеш прост, Тома. Няма пари за тебе. Не ходиш на английски. Нито на спорт. Тя изяжда всичко.

Майка му не изяждаше всичко.

И баща му заговори за пари.

Влизаше в гарсониерата и мънкаше –„Нямам“. Тома висеше над телефона до прозореца. От него очакваха да учи по математика. Математиката не носеше пари, химията не ставаше за нищо печелившо, нито българският, дори от английския нямаше полза. Как ще се дотътри до Лондон с празен джоб? На кого в Лондон му пука за Тома, който не схваща математика. Ще стане разносвач на пици.

В крайна сметка се приземи в онзи мизерен сервиз.

Светът говореше само езика на парите, а в сервиза ще видиш пари през крив макарон.

Баща му се прибираше вечер – умрял от студ. Правеше ремонти по пътищата, после стана ПЪТНА ПОМОЩ - ТОМОВ, но и с пътната помощ не прокопса.

- Профукала е всичко – боботеше мъжът, впил поглед в майка му. - За мене пак няма. За тебе няма, Томе.

По примера на дядото на Тома и баща му престана да разговаря с майка му.

Един ден Тома нямаше на кого да остави пари на фотьойла. Инсулт. Майка му беше угаснала. Погребаха я с две нейни колежки от основно училище „Антим I“.

Ценоразписът оставаше непоклатим. Дали ще е протест, или контрапротест цената на услугата се запазваше непроменена. Малък пожар, по-голям, кръв в урината, разбити прозорци, развалена риба, яйца и т.н. – всичко е в евро. Тома беше разучил ценоразписа до съвършенство. Не го интересуваше кой протестира и защо. И в двата случая ставаше дума за пари. Има ли значение кой краде и кой е окраденият? Никой не протягаше лапи към джоба на Тома. Тома се включваше в протеста днес, на следващи ден - в контрапротеста. Нямаше никаква нужда да блъска в мизерния сервиз.

Убеди бабишкерата да му продаде жилището си – втората буква от азбуката сработи и при нея.

Тома се радваше, че народът се събужда. Ура. Хората се вдигат на борба. Това означава нов протест. Приходи. Тлъсти. Тома започна да си задава въпроси. Защо да не оглави свой екип. Защо да се примирява с ценоразписа на Боби? Напоследък народът много му харесваше– дано се бори за справедливост по-често. Гневът на балъците пълнеше портфейлите на умните индивиди. Един от тях беше Тома.

На протеста беше интересно. Екипът, маските, черните якета с качулки - тази хубава дума „худи“. Гъмжило. Ври от лица, обувки и палта. Тома беше зает. Това му се нравеше. Свободата винаги е облечена в черно и носи маска. Някой трябваше да изпълни задачата. Изпълнението струва скъпо.

Страхотна врява. Хора, хора, хора. Веднъж засече баща си пред партийния дом. Имаше всякакви - и млади, и дърти. Някои влачеха деца със себе си. Специално на този протест беше пълно - хиляди свежи кифли до мухлясали щайги. Потоп от голобради типчета и от вкиснати дедета, момченца на двайсет и няколко редом с дърти бради. Елате. Струпайте се тука и утре, на Тома му трябват още няколко хилки. Поколението Z знаеше, че „хилка“ означава хиляда. Друга бабичка също се оказа сговорчива. Тома успя да й преподаде втората буква от азбуката с опакото на дланта и старухата се съгласи да му продаде мястото си в село Студена на 23 км от София.

Този протест беше приятен. Нормален. Кифли, щайги, свежи и превтасали типове. О кей. Културна полиция.

Но се появи недостатък.

Гери. Най-тъпата на випуска. Зубърката. Носеше му чушки с кайма, крем супа в пластмасови кутии. Беше й разказал за номера с двата чорапа. Тя се смя. Веднъж й пусна съобщение по Вайбър „Извинявай.“. Тя не беше важна за него. Площадът вреше от кифли и щайги, а Тома изглеждаше супер. Беше висок, синеок. Здрав.

Но му харесваше крем супата. Глупости. Тя беше попила кръвта му пред оня строеж. Счупена челюст. Беше повикала линейка. По някакъв глупав начин приличаше на майка му – казваше „Благодаря“. И най-глупавото. Харесваше профила й. Костите й бяха от паяжина. Това мършаво момиче. Какво търси тук. Ще я смачкат.

- Тома! – извика мършавото момиче, една от хилядите кифли пред университета. Само че не беше кифла.

Тома спря до нея.

- Защо, Тома? – избъбри тя. - Защо с тези?

Един от колегите с черно худи я блъсна. Боби. Тя се люшна и падна на асфалта. Това изглеждаше нормално – просто случка на протест. Ненормалното беше, че Тома блъсна колегата.

Наистина, тъпо от страна на Тома.

Боби изгуби равновесие. Търкулна се. Седна на асфалта. Не се нарани. Изправи се. Нищо не каза. С това инцидентът се изчерпа.

Изпълниха задачата. Тома изпита задоволство. Беше му приятно – прохладно след врявата и крясъците. Протест като протест. Банкнотите неизменно предизвикат приятен гъдел, като сред употреба на скъп афтършейв.

Прекрасни банкноти. Сега щеше да се наспи.

Пред блока с апартамента, който бе закупил от бабичката, го посрещна група млади мъже. С черни маски. Черни качулки, черни панталони. Колегите?

- Боби? – изрече Тома.

- Да, Томи – отговори приятен приятелски глас.

След това собственикът на приятелския глас вдигна ръка – разперени пръсти, длан, обърната с опакото към Тома.

Още осем десни ръце се вдигнаха. Осем длани с разперени пръсти, обърнати с опакото към Тома.

Беше два и половина след полунощ.

Следете новините ни в GoogleNews