Добрият - разказ от Здравка Евтимова

Ухото се беше напълнило с вода. Пулсът й биеше и вреше в ушната мида, гърмеше зад челото й. Подозираше, че ще се строполи на пода. Столът се люшна под нея, тя опита да сграбчи масата. Да се сгромолясаш на конференцията – какъв срам. Не успя да вдигне глава, но не падна. Добре. Не различаваше какво е написано на лаптопа пред нея. Ако не успееше да сграбчи облегалката с две ръце, главата й щеше да се изсипе върху клавиатурата. Въздухът пред нея посивя. После…

Сигурно вселената беше на нейна страна. Обявиха почивка. Изгубила съм представа за времето, помисли си. Какво значение има времето, когато болката вече го е заличила?

- Зле ли си?

Не го погледна. Беше благодарна, че я хвана за лакътя и я задържа. Добре. Краката й тежаха колкото жилищни блокове, пулсът затрещя и прескочи в другото й ухо.

- Боли ме – каза тя.

Колегата я повлече към хотела. Тя не чуваше какво й приказва. Студ се изсипа в пръстите й, въпреки че слънцето бе опекло във фурната си цялата улица. В „Бърза помощ“ след час, може би след век, я прие лекар. Предписа й лекарства. После не помнеше. Болката пронизваше костта около ушната мида. Срязваше по диагонал целия лимфен възел под челюстта. Падна на леглото в хотелската стая. Наложи си да не стене, докато изуваше обувките.

По едно време колегата се появи с лекарствата. Трябваше да му плати. Той й даде първо антибиотика, после сипа капки в ухото. Заболя я още повече. Не можеше да движи долната си челюст. Опита да я повдигне с ръка, но болката я събори на леглото.

Колегата изчезна. Никога не се бе разбирала с него. Покривите на някакви къщи отсреща се разложиха пред очите й. Небето я похлупи. Нека мислим трезво. Можеше да се обади у дома. Синът е при свекърва й. Учи. Справя се зле. Пак ще изкара четворка по английски. Неприятна работа. Мъжът й щеше подчертае: – „Аз те предупреждавах.“ Не желаеше да му се обажда, но ако не го стори, щеше да си навлече по-голяма неприятност.

„Нещо се е отвинтило в главата ти“ казваше й, когато беше крайно недоволен от нея. Той често беше крайно недоволен. Научи я да плува. Бутна я от кея и каза – „Спасявай се“. И тя се спаси. Как боли в костта под ушната мида… Отказа му да я учи да кара ски. Тогава трябва да се изнесеш от общия ни дом, заяви й Симеон. При мен фразата „не мога“ не съществува. Тя не се изнесе. Гледай ме как става – каза и я остави сама да обуе ски обувките. Екатерина не понасяше ските. Ненавиждаше пистата и снега. Нещо се е отвинтило… Как боли. Струваше й се, че Винсент ван Гог е отрязал ухото си, защото го е боляло така. Глупости. Хубаво, че никой не четеше мислите й. Болката хлътна в гръбначния й мозък. Спускай се! – каза й Симеон. Блъсна я по непоносимата писта, цялата в бабуни и лед. Не можеше да повярва как не се преби. Не падна нито веднъж.

На другия ден Симеон я извлече още по-нагоре. Не падна нито веднъж. Научи се да кара ски. Дори черните писти престанаха да я плашат. Защо все пак не му се обади? Болна съм, ще каже. Дано този път Симеон не изтъкне, че нещо се е отвинтило. Мълчанието му щеше да означава или „Капризи“, или „Оправяй се сама“. Само преди месец беше платил крупна сума за годишния й профилактичен преглед.

- Здрава сте - беше заявил лекарят, следователно какви са тези стонове и превземки. Болката се прецеди през костта. Как допусна да я заболи това противно ухо. Противното ухо е близо до мозъка. Лекарят беше казал да му слага топли компреси. Морска сол, завита в памучен плат, за не изстива толкова бързо. Не ми разказвай смешки. Каква морска сол…

- Купих морска сол и памучна фланелка – скърцане от врата на блъснат автомобил, това беше гласът на колегата. Отбягваше го в агенцията. Невзрачен тип. – Помолих за ютия от рецепцията и ми дадоха.

Той ли каза това или вече бе започнала да чува несъществуващи брътвежи? Мъжът й никога не би купил нова фланелка за компрес с морска сол. Да не е луд? А тя? Счува й се съчувствено поскърцващия глас на колега. Полудява ли? Не, още е рано за тая работа.

Едно тежко, страхотно топло нещо се залепи за ухото й. Изкрещя. Тоест помисли си, че крещи.

- Извинявай – отбеляза автомобилната врата. – Опарих те. Боли. Зная. И мене ме е боляло ухо.

Онова топлото нещо отново притисна стреснатия й пулс. Хубаво! Морска сол ли беше? Фланелката бяла ли беше? По дяволите. Така е по-добре. Бучащият пулс обича топло.

- Измери си температурата – но Екатерина не можеше да си измери температурата. Глезотии, щеше да каже мъжът й. Нищо ти няма. Така казваше и на сина им. Симеон махна дъските от пода и сложи мрамор - много скъпа разновидност от Испания. Сив камък. Леден. Противен. Беше й студено по всяко време.

- Нещо се е отвъртяло… – заяви Симеон, след което събра пантофите, късите й чорапи в един черен чувал за отпадъци и ги заключи в багажника на джипа си. - Тук ще ходим боси. Ще се каляваме.

Екатерина не желаеше да се калява. Не понасяше зимата. На другия ден обаче направи първите двайсет крачки на бос крак върху мрамора. Само двайсет ли? Нещо се е… Необходимо е триста до петстотин крачки на ден. Ще ги броя. Ще бъдеш бодра по всяко време. Искам здрава жена.
Екатерина направи първия ден петдесет крачки, втория ден сто и петдесет, третия двеста и петдесет. Как се бе оставила да я прекърши това ухо? Симеон ще я скъса от лекции за здравословен начин на живот. И пиеш антибиотик! От колко години сме женени? Как да му каже – боли. Какво като боли. Болката затова е измислена, да ти показва колко си елементарна да й позволяваш да нахлуе в тебе.

- Студено ли ти е? – попита съчувственото скърцане в гласа на колегата. Срамуваше се да му каже, че я тресе. У дома беше престъпление да признаеш, че те тресе. Мъжът й купуваше най-висококачествените стоки както online, така и от Мола. Палтото й струваше сигурно повече от годишната заплата на този невзрачен, но все пак приличен колега. Обувките й също. На път за работа се отбиваше при майка си – там вземаше обувки, които струвах сто и двайсет лева и яке за 160. Иначе някой щеше да я пребие заради едното облекло.

Мъжът й купуваше възможно най-здравословната храна. Често я приготвяше сам. Екатерина приемаше единствено еко-био продукти. Според Д-р Аврамов тя беше здрава като млада сърна. Симеон бе доволен от това заключение. Друго не приемаше. Ако Екатерина не беше здрава като сърна, се започваше продължителен прием на добавки, определен грамаж плодове и зеленчуци. Волю-неволю ставаше сърна. Мъжът й доставяше ръкавици и шапки от естествени материали, които позволяваха на косата й да диша.

- Студено ти е – отбелязва съчувствената автомобилна врата, която колегата й имаше вместо уста. – Чакай. Идвам след две минути. От рецепцията ще ми дадат още одеяла за тебе.

Той не й беше никакъв. Абсолютно. Как тупти този лимфен възел, като че някой го пече на жар. Екатерина не се доверяваше на редактираните от колегата текстове, както и на изявленията за медиите, генерирани от него. Той не беше нито блестящ, нито слаб професионалист, просто една от онези мотики, които се налага да гребат и да предъвкват тон пясък – след това такива като Екатерина придаваха форма, смисъл и значение на завършения продукт. Екатерина не би се поколебала да го уволни. Освен че му липсваше експертиза, той беше мекушав.

- Ето.

Екатерина не успя да разбере какво означава това „ето“, докато не усети върху себе си тежестта на някакво синьо одеяло.

- Още едно – каза тя. Болката я захлупи. Ако у дома беше поискала още едно одеяло, мъжът й дори нямаше да изразходва поредното „нещо се е отвъртяло“. Щеше да я избута от леглото. Няколкото пъти бе спала върху онзи сив испански мрамор, за да се закали.

Едно, още едно, може би още четири одеяла – зелени, сини и жълти - кацнаха върху нея. Не беше сигурна какви точно са цветовете им. Болката пречи човек да възприема багри и нюанси. Синът им беше свикнал да ходи бос. Зимата се разхождаше по фланелка с къс ръкав на 19 градуса.

- И ти можеш – бе заключил Симеон. Беше се надявала да се навлече с две-три фланели, докато той е в командировка. Не-е. Симеон беше предвидлив. Монтира камери. - И от Ню Йорк ще те наблюдавам – напомняше й той.

Устните му бяха хладни и при всяко докосване спускаха тонове лед в нейните. Правило № 1 в дома им беше да се целуват преди излизане на работа, вечер, при връщане от работа (поносимо, защото Екатерина си беше купила пухено яке и в офиса висеше над текстовете за редактиране блажено навлечена). Устните на мъжа й бяха от онзи безобразно скъп мрамор с цвят на замръзващо езеро.

- Още – измърмори тя.

- Добре – съгласи се вратата на автомобила. – Ще ти дам моето одеяло.

Изглежда този тип беше мил въпреки посредствеността си.

Болката взе да извира под лявото й сляпо око. Къде изчезна колегата… Естествено, бил си е камшика. Нямаше защо да се кланя пред нея. Екатерина не беше никакъв шеф. Мъжът й държеше да има у дома си нормална, необсебена от кариерни амбиции, административни страсти и интриги жена.

- Изпий това - чай от липа с мед. Направих го в рецепцията на хотела за тебе. Ето.

Но Екатерина не успя да вдигне глава.

- Нищо – успокои я мекушавият. Винаги бе смятала, че косата му е кестенява – това нямаше никакво значение, разбира се, но всъщност алабросът на типа беше грозно риж. А може би болката го бе обезцветила.

- Пий. Бавно. Лекичко. Глътка по глътка.

Боже, каква мършава обрасла в рижи косми китка! – под главата й. Само кости - този екземпляр нямаше мускули. Беше свикнала с мускулатурата, здрава арматура, по тялото на мъжа й. Рижия нямаше грам енергия. Субект от паяжина и кост – това бе той. Екатерина се задави. Заболя я. Не можеше да движи челюстта си.

- Чакай, Катя, моля те.

Рижите косми повдигнаха чашата бавно - като стъпките на Повлекана от онази повест от Емилиян Станев, която Екатерина четеше тайно на сина им. Беше й забранено да прави това. Хлапакът беше длъжен да си чете сам. Ето, тя пак се отвлече встрани от темата. Рижият държеше чашата пред устните й и я чакаше да отпие.

- Донесох ти панадол. Той ще свали температурата. Гладна ли си… Хляб. Препечен хляб и сирене. Искаш ли?

Боже мой. Колко мил човек. Боже мой. Препечен хляб и сирене. Баща й, светъл път на душата му, я бе хранил с препечен хляб. Нарязваше хляба й на залчета, слагаше отгоре масло и й разказваше приказки.

- Ти си толкова тъжно момиче – избъбри рижият. – Защо е тъжно такова светло момиче като тебе?

Този луд ли е? Нещо се е отвъртяло… Със сигурност. Въпреки болката, Екатерина се отпусна. Тези страхотни тежки одеяла. Разкошни като жегата в началото на септември. Препеченият хляб, сиренето. Лекарството срещу висока температура, пулсът, който бучеше като буреносен облак над слепите й очи. Дали майка й ще се сети да прочете на момчето още от онази история за Бързоходко и Повлекана? Това не е правилно. Момчето трябва да чете само. Мързелът трябва да се изкоренява… Трябва да се…

На сутринта тежестта на купчината одеяла върху нея беше прекрасна. Беше й топло, направо горещо. На пода нямаше никакъв мрамор. На нощното шкафче я чакаше чиния – най-обикновен порцелан, какъвто мъжът й не би позволил да докосне. Сирене, малко пакетче масло. Филия хляб. Чай. Кафе в пластмасови чашки. Симеон й никога не би купил чай или кафе в долнопробна чаша. Ти си тъжно момиче, Екатерина.

Още една гореща памучна фланелка и пакет морска сол на възглавницата й. Чакаха я.

Ти си тъжно момиче, Екатерина.

Опита да повдигне глава. Успя. Болката я притисна, но вече не беше така смъртоносно болезнена.

Колегата й дремеше на креслото срещу нея. Що за приятен човек. Просто добряк. „Панев!“ искаше й се да го повика. Така му се обаждаше по телефона: – „Панев! Коригирах превода ти. Четири грешки, Панев.“

Пак я прониза. Проклето ухо.

Той спеше с леко отворена уста. Наистина беше риж. Мършав лалугер. Никога не съм виждала лалугер, помисли си Екатерина. Този е такъв. Какъв страхотен лалугер.

- Ей! – извика го тя. Не му каза „Панев!“.

Рижият се размърда. Изведнъж скочи.

- Боли ли те? Гладна ли си?

- Ела – измърмори Екатерина.

Той се приближи.

- Наведи се.

Рижо лице, белезникава кожа, без мускул и цвят, рижи косми се сведоха над нея.

Екатерина опита да вдигне глава по-високо. Полека. Бавно. Боли, гадно боли. Но успя.

Целуна го. Устните му бяха тънки - каишка на часовник, безцветни.

Бяха горещи. В тях нямаше нито следа от сивия испански мрамор. Не човек, а летен ден. Мил. Топъл.
Зад прозореца шеташе септември, със сигурност подготвяше града за есента. Екатерина обичаше златото в листата на дърветата, обожаваше плодовете и прекрасните следобедни часове, когато Симеон го нямаше у дома. Минутите бяха само нейни. Най-тайнственият месец - септември. Дано скоро антибиотикът подейства. Всичко щеше да бъде наред. Беше сигурна в това.

Изведнъж лицето на колегата посивя. Каишките на устните му образуваха две остри паралелни резки. Гласът му се спусна към нея - студен, сив къс мрамор.

- Уважаема госпожо, заснех как ме целунахте. – Мраморът продължи хладно и спокойно: - Фотографията ще бъде изпратена на съпруга Ви. Въпросният господин ме помоли да му предоставя доказателства...

Ухото. Ухото! Боже, така болеше.