ДАНС with бюро

Вървя си днес из София, дишам свежия европейски въздух и си мисля: „Колко хубаво се живее вече в Родината. Как алено се оцветяват мечтите ми”. Бях се отнесла да разсъждавам коя от блестящите перспективи, които новият кабинет ми предлага, да избера, когато някакво зверско стържене ме изкара от блаженството, в което бях изпаднала. Огледах се, за да разбера откъде може да идва дразнещият звук и моментално съзрях източника му. На около 50 метра встрани от мен по много странен начин бавно се движеше зле облечен чичко. Като казвам, че се движеше по странен начин, имам предвид съвсем странен. Правеше малки крачки с десния крак, а левият провлачваше едва-едва. Не, не беше болен, просто на левия му крак с дебела верига беше вързано масивно дървено бюро... Вследствие на това, при всяка направена с усилие крачка на човека, бюрото се пързаляше след него, предизвиквайки силен и неприятен звук. Потресаващото е, че всички наоколо си се движеха, без да обръщат никакво внимание на странния човек. 

В мен се обади обществената съвест (или обикновеното журналистическо любопитство) и реших да го заговоря. А и, пак казвам, беше си странна гледка.

 - Какво става бе, човек? – попитах го.

 Той спря, избърса морно чело и ме погледна изморено. Не успях да разбера на колко точно години е, но личеше, че е доста жилав. 

- Какво да става, момиче? – равнодушно отговори на въпроса ми с въпрос той.

 В първия момент си бях помислила, че е дръпнал от някоя лудница, но впоследствие си дадох сметка, че няма как да избяга с това бюро на крака. 

  - Какво ти е това на крака? – попитах пак.

-   А, това ли?! – отвърна все така равнодушно той и бавно подръпна левия си крак, за да се чуе леко стържене. – Това ми е бюрото. Не си ли виждала бюро?

 Опасенията за лудницата се върнаха. Ами ако е от някоя наскоро закрита?...

 - Аз бюро съм виждала. Ама какво ти прави на крака? 

 Жилавият чичо изпусна една въздишка, потупа ме по рамото и седна на тротоара.

 - Ела, седни да починем малко и ще поговорим. – каза ми.

 Любопитството надделя над неудобството (с повечето журналисти става така) и внимателно седнах на мръсния тротоар. Хората започнаха да ни гледат с презрение и да ни заобикалят. Аз обаче исках да разбера какво става и затова с нетърпение подхвърлих: 

 - Е?!

-  Ами, нали ми го сложиха... – заобяснява задъхано той.

-  Кой ти го сложи, бе? – прекъснах го ядосано аз, защото много мразя някой да се подиграва с немощни хора. 

-  Ами, – продължи чичото на пресекулки – още като падна бай Тошо ми го сложиха. Тогава закриха научния институт и останах без работа. Ама, кой точно ми го сложи, да ти кажа не помня. Бяха много хора, много приказваха. „Преход - викат ми - щяло да има, налагало се за малко, свободата го изисквала, било за мое добро.” - ей такива ги разправяха. И докато се усетя се оказах безработен, а бюрото ми закачено с верига на крака. Една сутрин се събудих и го видях. Приближавам се невярващо и гледам на него надпис: БЮРО ПО ТРУДА. А те, понеже ми дадоха някакво кебапче в питка, не ги забелязах как са изчезнали с ключа. А и парите ми откраднали. И така...

 Луда история... Обаче тоя беше толкова убеден в това, което разказваше, че трябваше да се правя, че му вярвам. 

 - Добре де, - казвам – ти тия типове не ги ли откри пак?

-  Абе, нямаше нужда да ги търся, те скоро се върнаха и започнаха да работят по няколко дни в седмицата на това бюро. Пишат нещо, а аз седя на земята и ги гледам. Казвам им: „Какво ми направихте, отключете ме, помогнете ми да си стъпя на краката като всички хора, да работя, гладен съм”... Но те пак така: „Потърпи още малко, за добро е, няма как, нали искаш държавата да се оправи, нали обичаш България”... Колкото и пъти да ги видя, все ме омайват и изчезват. И така няколко години. Какво съм преживял, колко съм се ядосвал, как се е разбил животът ми, само аз си знам... По едно време нещо стана и на бюрото дойдоха някакви други. Пак лъскави, пак големци като предишните. И запяха друга песен: „Ние знаем, - викат- кой ти я е направил тая беля, ще го накажем, ще им потърсим сметка, а ти потърпи да намерим ключа и ще решим проблема”.

-  Е, няма що, решили са го. – опитах се да изглеждам съпричастна към лудостта му аз. – Поне наказаха ли ония, първите?

- Ами, мъгла и вятър, как ще ги накажат?... По едно време все пак решиха да опитват да махнат бюрото. Чукаха, блъскаха, тряскаха, после казаха: „Е, така си вече по-добре”. И си тръгнаха. Като поглеждам след малко, какво се оказва – неясно как бюрото станало два пъти по-тежко. Леле, казвам ти, момиче, полудях.

 Ще стигнем ние и до истината, помислих си, но го оставих да разказва.

 - И си викам: „Тия ще ги търся и ще ги бия”. Аз им повярвах, а то, гледай какви разбойници се оказаха. Така взех да влача бюрото след мен и да ги търся.

- И?!

- И ги намерих. А те какво ми казват мислиш? Викат ми: „Стига с твоя егоизъм, какво, искаш да съсипеш държавата ли?” А бяха едни едри, за малко и БЮРОТО ПО ТРУДА да влача, и бой да ям. И пак минаха години на глад и страдание...

-  Сигурно е доста тежко? – свих рамене аз.

- О, чакай, – разпали се той – на кого ли не се оплаквах и нищо. Обаче, след време идват някакви трети. Сядат на бюрото и викат: „Всичко е ясно, тия хора са забъркали голяма каша, но ние те познаваме и ти обещаваме, че благодарение на прочутото ти трудолюбие след 800 дни ще го махнем това бюро”. Викам си: „Толкова съм изтърпял, 800 дни все ще изтърпя, та да се махне тая пущина”. И зачаках...

-  Е, като гледам, дочакал си! – леко го подиграх аз.

-  Дочакал съм аз... Те се оказаха партия с тия първите, които май ми го сложиха. Минаха много пъти по 800 дни, а бюрото стана още по-тежко. Вече не мога и до магазина да отида... То и да отида, какво ли може да си купи един безработен човек с бюро на крака. 

- Добре де, – опитах да му обясня – ти защо не отиде на оксиженист, да ти я махне тая верига и да се приключи с цялата история.

- А, как да не съм ходил?! Ходих къде ли не. Но всички ми казват: „Не може, заповед отгоре, искаш не искаш, трябва да се влачиш с бюрото”. Страхотия казвам ти...

- И после какво? 

 -  Остави се. - казва - После на бюрото седна едно юначе. Казва ми: „Имаме воля да ти махнем веригата и да ти намерим работа”. Обаче мина малко време и пак идва и ми вика: „Веригата няма да махнем, но ще ти построим зала, за да спортуваш и магистрала, по която по-бързо да идеш до морето”. Това ми дойде вече в повече. Как ще спортувам като едва си влача краката? И какво море? Нали ще се удавя, бюрото ще ме завлече към дъното… Все едно в някакъв филм за мафията ме вкараха, сещаш ли се? На всичкото отгоре сложили подслушвателно устройство под бюрото. После идват и викат: „Всичките ти тайни знаем, затова кротувай. Знаем кога спиш, кога каква… нужда имаш,… къде ходиш, сякаш верно имам къде да ходя...  

Въздъхна и продължи:

- Ей това като ми казаха и реших - ще емигрирам. Но на летището ми казват: „Вързани за бюро не могат да летят”. Детекторът не пускал метални предмети, а бюрото било свръхбагаж. А аз закачен за него няма как да пътувам в багажното на самолета. Една сложна работа се оказа тая с Терминал 2, обаче там разбрах, че имало и други случаи като моя... 

Думите му напълно объркаха и без това достатъчно обърканата история. 

 - И сега накъде си тръгнал? - попитах го.

- Излязъл съм още от сутринта, за да стигна довечера на протест. По принцип съм кротък човек и не протестирам, но този път чашата преля. Най-новите посетители сложиха едно дебело момче да седи постоянно на бюрото, за да ме пази. Не можех и сантиметър да мръдна вече. Не издържах и се разплаках с глас. Момчето го махнаха, но дойде едно друго момче – тук-там с бели коси и мустаци. Настъпи ми синджира и ме обвини, че съм от терористите на „Ал Кайда”, че искам да съсипя бюрото, за да блеснело на неговия фон някакво си друго бюро модел „Президент”. Ей, много ме стресна тоя мустакатият, щото то това с терористите не е шега работа. Ами ако съм станал от „Ал Кайда” без да знам?! Добре че той като видя, че към мен се задава една руса мацка и сам отстъпи с някакъв респект. Тя, като я гледаш, една такава като пчеличката Мая в полет, ама доста серт се оказа. Посочи ме с лакирания си в червено маникюр и жилна: „Вижте го този. Саботира бюрото като нарочно се е вързал за него. Протестите са алтернативна форма на заетост. А този хем пречи на работата на бюрото, хем взема пари за това”. Ей, причерня ми от тая наглост!

- И ти какво? 

- Ами какво? - рече замислено - Реших, че повече няма да търпя. Няма да търпя и толкова! Събрах всичкото си благородство и викам: „Танцувай с мен, момиче, танцувайте с мен, посетители на моето бюро. Знаеш ли колко бездушно може да е едно бюро? Аз съм танцуващият с бюро! - и взе да се смее.

Това ми дойде много и реших да му кажа какво мисля. 

- Тая твоя история нещо не ми се вярва.

 Той ме погледна с насмешка:

- Вече ми е все едно, свикнах да не ми вярват. А и на мен самия в началото не ми се вярваше. – после доби делови вид и добави: – Е, аз ще вървя.

 Изправи се и завлачи бюрото, предизвиквайки отново същото остро стържене. Стана ми жал. Луд или не, беше човек.

 - Как се казваш, чичо? – викнах след него.

 Той се обърна и с горчива усмивка отговори:

 - Български народ!

После се стопи в едно множество – усмихнато, многоцветно и надуващо свирки. Техният звук заглушаваше стърженето на бюрото. Чак сега ми се стори някак познат.