Crème De La Crème: Харалан Александров (част 2)

Това е втората част от интервюто на Ивайло [Noisy] Цветков с Харалан Александров. Първата част можете да прочетете тук.

Защо тази омраза към успелите?

В среда, която не предлага добри и почтени маршрути към материалния успех, преуспелият човек изглежда ужасно. Той е по дефиниция неприятен. Както казах, в бедните и завистливи общности се приема, че забогатяването е мръсна работа – всеки успял човек е заподозрян, че нарушава правилата, корумпира институциите, злоупотребява с властта, приватизира държавата - и прочие, и прочие. Богатите са постигнали онова, което всички тайно желаят и към което неуспешно се домогват, и затова са морално осъдени без право на помилване. Моралното отхвърляне помага на лузърите - които са огромното мнозинство, - да преживят по-лесно успеха на малцината щастливци. Това е самосбъдващо се предсказание - не може едно общество да има сполучливи, ярки и харесвани фигури на предприемаческия талант, ако се отнася с дълбоко подозрение към социалния успех, ако продължава да вярва, че материалното благополучие е нещо осъдително. Наместо да получи Бил Гейтс, на когото да се възхищава и да подражава, получава Пеевски, когото може да мрази и презира на воля. Наместо благополучие и развитие, получава разгул на омразата и лов на вещици.

Има ли изход?

Разбира се. Но не е просто - необходимо е първо да променят нагласите и ценностите, след което реалността сама се променя. Това може да звучи странно и контраинтуитивно, но така се случва културната промяна – вече се случва и в България, макар и бавно и назебележимо. Ние първо трябва да повярваме и да приемем, че е възможен добрият предприемач, да си го въобразим и пожелаем, и той ще се появи на българска територия. Докато мислим за предприемача, за капиталиста като за алчен злодей, той ще е в конфликт с общността, т.е. най-амбициозните и активни индивиди ще са във война с колектива. И, рано или късно, ще намерят начин да прецакат колектива със средствата, които са създадени да го защитават. Тъкмо това е олигархията. Използваш за частни и корпоративни цели институционалните механизми на държавната власт – чиято задача е да пазят общото благо – защото не се чувстваш част от общността, изключен си по силата на стремежа към преуспяване, който нито ти, нито общността знаят как да социализират. В този смисъл безконечното възникване на хищни и лукави олигархийки, които действат или по-скоро злодействат под постянна обсада, в атмосфера на подозрение и омраза, може да се разглежда като провал на комуникацията в общността. Така стигаме до големия въпрос за социализирането и споделянето на предприемаческия успех - сигурно има някакъв начин дори в България успелите да бъдат приобщени, приласкани, да се почувстват обичани и харесвани, да бъдат интегрирани в това общество. И да спрат да са във война с него, ако обичат.

Което, колкото и да се гневим, си остава родово-племенното колективистично, за което говорехме.

Да, но в режим на перманентна криза остатъчният колективизъм е нещо здраво, то ни спасява. Това е нашата last line of defense.

Защото българите отказват да влязат в цивилизацията на „наемателите”? В смисъл, че масово имат собственост – апартаменти, ниви и т.н.?

Да, и слава богу. Българите отказват да станат истински безимотни, да се превърнат в пролетариат. Това ясно личи от всички изследвания. Както добре знаеш, по света се изследва поведението на хората при забогатяване – какво си купуваш най-напред, как харчиш или инвестираш излишъка и пр., а ние в България по очевидни причини правим обратното - изследваме какво се случва при масово обедняване: от какво се лишаваш, от какво се отказваш първо и пр. Както може да се очаква, обедняващите българи първо се отказват от луксозно потребление - спират да купуват и само се разхождат из моловете, после се лишават от ходене на почивка, отказват се да си ремонтират жилището и т.н. Някъде към края спират да се грижат за здравето си, спират да ходят на зъболекар и им падат зъбите, спират да си плащат здравните осигуровки. Едно от последните неща, от които се отказват, е образованието на децата. Това издава дълбока вяра в социалния успех чрез образование, трогателна готовност за саможертва в името на следващото поколение. И поставя образователната ни система в тежък дълг към тези измъчени хора. И чак накрая, преди да се предадат окончателно, бедните българи се отказват от недвижимата си собственост. До последно поддържат версията за себе си като за собственици, тоест за дребна буржоазия. Аз мисля, че това е много здраво, и се надявам, че никой няма да успее да им го отнеме – да им отнеме жилищата и земята, и достойството на собственици, което върви с тях. Както бяха отнети социалните права, както бяха заграбени и приватизирани иниституциите, както бяха опропастени житейските перспекитви на цели поколения.

Като каза „заграбили” – да ти кажа стария римски виц, сякаш измислен за Бойко Борисов: „Quis custodiet ipsos custodes?”. Т.е., в съвсем свободен превод, кой ще ни опази от пазителите на Тодор Живков?

(смях) Чудесно. Но истински важният въпрос е кой ще ни опази от самите нас.

Непобедим, примитивен патернализъм, който вече десетилетия възпроизвежда просташки властови модели. Как е възможно?

Възможно е, тъкмо поради отсъствието на добро лидерство. Доброто лидерство се отнася избирателно към многообразието на средата и насърчава развитието и цивилизоването, вместо да експлоатира регреса и да се опиянява от омразата. Доброто лидерство си знае границите и не се изкушава да ги прекрачва - то се съпротивлява на натиска на незрялата среда да възпроизведе патерналистични отношения. Защото ако се поддаде на регрес, крехката демокрация ще кльофне обратно, както стана в Русия – към познати, уютни, улегнали в културата авторитарни модели. Тези, които искат да бъдат субекти, ще напуснат, и ще останат онези, които са щастливи да бъдат обекти на патерналистичната власт. Ще има един субект, един самодържец, който ще се грижи за своите неразумни деца и ще ги наказва сурово, но справедливо - в най-добрите традиции на византийската автокрация. Самодържната власт, както добре знаеш, се легитимира като проекция на божествената власт, но и възпроизвежда отношенията в патриархалния клан. Властта на всемогъщия патриарх, който има право на всичко, включително и на инфантицид в името на груповото оцеляване. Това е патент на източните култури, за разлика от патрицида, присъщ на индивидуалстичните западни общества. Едиповият конфликт завършва с убийство на непокорния син и триумф на всемогъщия патирарх.

Всъщност не едипов, а „кроноски” комплекс. Нямаме термин за това, както и за Електра-Агамемнон комплекса.

Именно. Иван Грозни убива сина си, Тарас Булба убива сина си, Петър Първи осъжда сина си на смърт, Сталин жертва сина си, като го изоставя в немски плен, и пр. Слава богу, Путин се задоволява само да разжалва и праща в затвора непослушните олигарси, които са негови „незаконни деца”. Тази смазваща власт на бащите е варварство от гледна точка на модерната либерална цивилизация, но тя съхранява възможността на групата да оцелее, като налага репресивен ред. Абсолютната власт е за предпочитане пред хаоса и разрухата. Въпростът е дали се стреми към себепреодоляване или към себеувековечаване. Доброто лидерство, след като по силата на обстоятелствата е принудено да се нагърби с цялата власт и отговорност, за да гарантира оцеляването на общността в криза, се стреми да създаде структури, да даде рамка, в която постепенно да започне да трансформира персоналната власт в институционална, в процедури и правила, които на свой ред да еволюират в етична саморегулация. Българското лидерство, уви, се люшка между персонализираната патерналистична власт – както сполучливо я нарече ти, - и безличната, дехуманизирана власт на бюрокрацията, но страшно се обърква, когато се изправи пред нов феномен като гражданска самоорганизация, каквато е например „Протестна мрежа”.

Които се държат като българи вече на 18 - ако продължим предната метафора, че масовият българин, като емоционална интелигентност, е някъде на 13.

Да. Въпреки че децата от протестите биологично са по-млади, те всъщност са по-зрели емоционално и социално от своите посърнали родители. Протeстиращите българи, млади и не дотам млади, отказват да живеят в режим на попечителство или в култура на имитация. Не искам да идеализирам протестите, не искам и да им приписвам смисъл, какъвто аз бих желал да видя в тях, но съм сигурен, че те са началото на значителна промяна в културата, която прави невъзможно досегашното безотговорно упражняване на властта. Разбира се, задачата на самите участници в протестите е да се самоопределят и да изберат в каква посока ще се развиват. Не само политически, както всички очакват, а най-вече културно. Защото това е различна и нова култура за нас - културата на гражданите. Просто това поколение е изпуснато от патриархалната хватка и не е развило – слава на Бога – онази репресивна вътрешна агенция, която те прави уплашен и покорен поданик. Те нямат вътрешен цензор, нямат репрезентация на всемогъщата патриархална власт в ума. Поколението на протеста не страда от травмите на авторитарно родителстване, защото родителите на прехода бяха твъде слаби и уплашени, за да се превърнат в авторитети. По-скоро страдат от отсъстващите родители, от липса на авторитети, от недостиг на грижа и внимание. Те отчаяно се нуждаят от внимание и признание, и за наш късмет откриха, че могат да го получат, като протестират, като скачат срещу властта; и тъй като потребността е огромна, а радостта от себеовластяването - несравнима, те няма да спрат да го правят. Косвеният ефект от психологическата депривация на това поколение е възникването на автентичен и неизтребим граждански активизъм. Тези млади хора може да са объркани, незрели и нарцистични, но те са свободни по начин, по който ние с теб, макар и опазили свободата си в несвободно общество, никога няма да бъдем. За тях властта, държавата, полицията, МВР, прокуратурата не са нищо повече от куп провалени и безпомощни чиновници. Като чуят тези думи и като видят униформи, не им трепва сърцето и не им секва умът, като на хората от травмираните поколения.

Травмираните поколения на „заучената безпомощност”, за която стана дума?

Да. Заучената безпомощност е допускане, че светът е непоправимо увреден и хората в него са лоши, и че ние не можем нищо да направим, за да го променим; че всеки опит да се изстъпиш напред, да заемеш позиция, да се ангажираш с кауза, ще бъде наказан. Затова всякакво доброволно въвличане в обществени дела се смята за глупост или кариеризъм, и затова предаваната от поколения мъдрост е “не излизай пред строя”. Гледай властта да не те забележи, бъди невидим, спотайвай се, разтвори се в сивата маса – тази повеля възпроизвежда травматичната мъдрост на предците, кодирана в поговорки от типа на “преклонената главица остра сабя не я сече”. Внимавай да не изпъкнеш, внимавай да не те вземат на прицел, че лошо ти се пише.

И ето че изведнъж се появява поколение, за което е много важно да бъдеш видян. Постмодерен феномен, според мен свързан със социалните мрежи. И с неприятен страничен ефект – неизбежната оргия на „личното мнение”, чрез която посредствеността избуя като слонова трева и окосяването, поддръжката – „good maintenance” - вече не са възможни.

Да, това е постмодерен феномен – и по-точно постмодерната екзистенциална несигурност, която се компенсира чрез свръхекспозиция. Цялата тази култура на медиен ексхибиционизъм, на риалити-програмите, на малоумните селфита, които сам си правиш и разпращаш - сякаш за да докажеш, че съществуваш, че те има на този свят. Нека да приемем, че и протестът е нещо такова - постомодерен симулакрум, празничен разгул, карнавална спектакуларност. Но да не объркваме формата със съдържанието – сърцевината на това явление е радостното освобождаване на социалното участие, на правото да присъстваш в социалния свят като субект на живота си. Протестиращите преоткриват своите “свещени и неотчуждаеми права” – цитирам класическите текстове за модерната цивилизация, които от години се преподават в университетите и които никой не взимаше много насеризно, докато не се появи поколението на протестиращите, които „живеят” тези права на улицата, на площада. Те може и да не са чели Декларацията за независимостта на САЩ или Хартата за правата на човека, но имат автентично и незабравимо преживяване какво значи да си свободен, да имаш позиция и да я отстояваш, да си част от вдъхновена общност, да имаш телесно присъствие в обществения живот, да бъдеш гражданин. В български условия това е огромно постижение.

И важна подробност: тези homines novi не се чувстват victimized, за разлика от 90% от българите.

Точно така, те отказват да бъдат жертви. Те се заемат ролята на жертва най-вече за да конструират игрово опозицията жертва-злодей – в своя полза, разбира се.

Us аnd them.

Да, най-старата конфронтация, прав си. Но важното е, че те нямат идентичност на жертви, нямат идентичност на поданици, нямат респект от властта. Културата на покорство и господарство, отглеждана от столетия по тези земи, бързо се разпада. Крепостните селяни, които пристъпят смутено, гледат си в краката и си мачкат шапките, когато стоят пред началството, остават безвъзвратно в миналото. Казармената повеля „когато говориш с мен, ще мълчиш” е забравена. Нашите протестиращи нямат господари. Светът им не е господарски конструиран. Така да се каже, те са отвъд хегеловата диалектика на господаря и роба. Ха да видим сега как политинженерите на прехода ще управляват и манипулират такива хора.

Това ли е нашият шанс? Или поне пътеката?

Естествено. Това е шансът. Разпуква се матрицата, новата култура си проправя път. Аз мисля, че протестиращите надделяха. Победиха своите бащи, предстои да видим дали ще победят себе си.

Коя е следващата стъпка?

Следващата стъпка е синовете да простят на провалилите се бащи. Няма как тази дискредитирана система да оцелее, това е съвършено ясно. Тя е обречена еволюционно, но за да продължи развитието, е необходимо разбиране, помирение и прошка.

Какво би казал на онези, които подиграват протеста?

Нищо. Разбирам, че са уплашени и страдат, защото се разпада не само патриархалната власт, но и обяснителният модел, върху който тя е посторена - а те не познават друг. Затова неистово се опитват да сведат непознатото до познато, като подменят смисъла на протеста, като го подиграят, обезценят и вулгаризират.

Но отричането на непонятното не го прави по-малко реално.

Да. Но на протестиращите не им пука, те продължават да притискат властта, да боядисват паметници, да свалят министри и да се забавляват от сърце. И тогава се оказва, че цялата огромна, тежко скроена, тежко финансирана пропагандна машина започва да изглежда нелепа, да дава дефекти, да скърца – грозният и страшен Голем на корумпираната власт започва се тресе на своите глинени крака.

Ето ти още един „структурален” проблем, който току-що ме хлопна като епифания. Ние с теб тук хубаво умуваме, но в очите на разните там партийни и истински олигарси – или богаташи на статуквото - със сигурност изглеждаме като някакви глупаци, които си губят времето да разсъждават. Защото те живеят в друг, още по-циничен свят, в който нашите граждански процеси, организационни култури, умствени софтуери и т.н. са някви пълни глупости. Там действат други закони, според които всичко, освен клановата „далавера” и парите, заслужава ако не презрение, то поне разсеяна снизходителност.

(смях) Даже бих се обзаложил, че е така. Само че не ни мислят точно за глупаци, а по-скоро за „глупави умници”, които така и не са разбрали как стоят нещата в този свят. И в това им е грешката. Цинизмът, за който говориш, е тежка форма на редукционизъм, който свежда човешката мотивация единствено до ламтеж за власт и богатство - и фатално пропуска да забележи всичко останало, което вдъхновява и движи хората. Казвам „фатално”, защото пренебрежението към ирационалната страна на човешкото поведение винаги изяжда главата на самонадеяните тарикати. Всъщност истински богатите хора по света рядко са цинични, но по правило са високоинтелигентни, с изострена чувствителност към всички аспекти на човешката природа. Имал съм възможност да общувам с такива хора и съм установил, че те изпитват жив интерес към организационната култура и особено към умствения софтуер, за който говориш през цялото време. И не на последно място, защото благополучието им зависи от разбирането на тези феномени. Някои от тях, като Джордж Сорос, когото имам удоволствието да познавам, живо се интересуват и от граждански процеси, и инвестират в социална промяна. Впрочем Сорос е човек с бляскав ум, изключително респектиращ не само финансово, но и интелектуално. Уви, към преуспелите българи ми е по-трудно да изпитам интелектуален респект – може би с благородното изключение на Сашо Дончев.

Дори само заради споменаването на Сорос ще бъдеш „изпържен” върху старомазния грил на простолюдното и небитийно – от жертвите на определен вид пропаганда. Но да не се отклоняваме – не мислиш ли, че дълбоката и често неоснователна подозрителност към богатите е присъща предимно на бедняшките, завистливи култури?

Да, макар че бедняшка и завистлива култура звучи като присъда. За щастие, културата не е нещо изсечено в гранит, низпослано свише за вечни времена – тя се променя и развива, често в рамките на един човешки живот. Към момента ние сме по-скоро завистливи, отколкото бедни, и ни е много трудно да приемем, че в пазарни условия правенето на пари е общественополезна, интелигентна и творческа дейност, а богатствто е сигурна мярка за човешко качество и еманация на индивидуалната свобода. Проблемът, разбира се, е че в корумпирано общество като нашето материалният успех се преплита с властта и злоупотребата с власт – двете някак преливат едно в друго, и пораждат тежки дефекти, например хроничен дефицит на легитимност. Както на властта, така и на богатството. Това е любопитен феномен - парите и властта са силно желани, но същевременно нелегитимни в масовото съзнание.

Тук би трябвало да се промъква и друг важен въпрос: как едрият капитал да бъде национално-отговорен, при положение, че самата му „едрост” зависи от държавата, властта и задкулисното преплитане? И, още по-важно, кога този едър капитал ще изпълзи от подмолите и – поне част от него - ще развие евлогигеоргиевски хриле?

Да се занимаваш с филантропия е избор, който някои хора правят, а други - не. Не може да бъде вменявано в задължение на преуспелите да раздават парите си. Но може и трябва да бъде изисквано от тях да спазват правилата и да контролират алчността си. Тези хора често са нарцистични и болезнено амбициозни. Те се затрудняват да си поставят граници – не в смисъл на граници на бизнес-растежа, а на граници между ролите: трудно им е да изберат дали да са политици, предприемачи, магистрати, медийни магнати и пр. Институциите у нас, за жалост, наместо да полагат тези граници, сервилно обслужват амбициите на този тип хора, които наричаме „олигарси”. Както каза мой приятел по повод полуфинала Германия-Бразилия, “това им е лошото на немците - че не знаят кога да спрат.” Та и на българските олигарси това им е проблемът – не знаят кога и къде да спрат.

Е, просто се налага да продължа тази метафора с най-хубавия виц за този мач: германчетата се прибират на почивката при 5:0, свикват „консилиум” с Йоги Льов и решават да спрат, защото някак си не е хубаво повече да унижават домакините пред цял свят. Обаче, за нещастие на Бразилия, точно в тоя момент Андре Шюрле бил до тоалетната.

(смях) Ето, досущ като при нас - има структурен проблем от гледна точка на системната връзка със средата. Трудно им е да разберат в кой момент това, което правят, започва да изглежда абсолютно безобразно.

И в същото време нашите „олигарси” са демиурзите на този… как да кажа, flawed, опорочен ред.

Така е, уви. Сполучливите общества не са онези, които гарантират материално равенство, а които съумяват така да хармонизират приносите и печалбите на членовете на общността, че разпределението да изглежда що-годе справедливо. Винаги има едни хора - и това са предприемачите - които се радват да по-голям дял от благата, защото по силата на своето вътрешно неспокойствие, несигурност и желание за себеизява, са готови да поемат рискове, да се впускат в нови начинания, да инвестират време, труд и пари, и по този начин обновяват и обогатяват цялата общност.

Донякъде, по силата на своята идиосинкразия.

Да, да не кажа „невроза” (смях). Точно заради това предприемачите никога не са доволни от състоянието на нещата, винаги искат нещо да променят, да направят нещо ново, нещо различно, и в зависимост от това колко може да бъде толерирана тази промяна от общността, те са желани, харесвани, насърчавани. Или обратното – мразени и тормозени. Завистливите общности, в които мнозинството от хората не могат да понесат успеха на другия, правят всичко възможно да потискат предприемчивостта. Най-простият начин да се постигне това е да се установи егалитарен режим, при който всички са еднакво бедни. Така не се налага да се конфронтират с успеха на по-талантливите и по-работливите и тежките чувства, които този успех поражда. Разбира се, за това плащат с цената на бедност и застой. Но и те не могат да минат без предприемачество - просто в тези стагнирали общества предприемаческата функция е прерогатив на политическата власт. В комунистическа България цялата държава функционираше като огромна фирма с много отдели, начело с един-единствен предприемач, който се казваше Тодор Живков. Ние дълго живяхме в развалините на тази фалирала тоталитарна фирма и затова страдаме от олигархична перверзия на предприемачеството. За разлика от истинския предприемач и дори от Тодор Живков, предприемачът-олигарх не създава блага, а само ги преразпределя в своя полза. Наместо да инвестира в качествени продукти или услуги, в иновации и развитие, той инвестира в политическа и административна власт, в медийно влияние и прочие, което му дава конкурентно предимство при разпределянето на ограничените ресурси. Предприемаческият талант се насочва в погрешна посокоа - към овладяване на властови позиции и лостове за влияние. Така корумпираната и деградирана обществена и бизнес среда се оказва едновременно резултат от перверзното предприемачество и условие за неговото процъфтяване.

Следователно, пак да кажа, парадокс: у нас предприемачите-олигарси стават културни жертви на реда, който сами създават и препотвърждават.

Точно така. Това е самосбъдващо се предсказание – съществува културно очакване предприемачите от олигархичен тип да се държат необуздано, разрушително и антисоциално, поради което в такива роли най-често влизат хора със социопатни наклонности, след което дават всичко от себе си, за да оправдаят негативните очакавания.

И общността развива версия за предприемача като някакъв „зъл демиург”. Какъвто, да признаем, той често е и в действителност.

Да. Предприемачът-олигарх от прехода често се държи като зъл демиург, както казваш, който конструира един мрачен свят, за да може да вилнее в него, да тормози и експлоатира своите съграждани, и така, неосъзнато, възпроизвежда марксистката версия за хищния капиталист-експлоататор. И тъй като средата страда от заучената безпомощност, за която вече говорихме - тя не е в състояние да се самоовласти, за да даде отпор на развихрените страсти, – отговорността остава в самия предприемач. След като не среща съпротива в средата, той е този, който трябва да усети докъде да може да стигне, който трябва да развие рефлексия кое е приемливо и поносимо. За жалост, увлечени в забогатяване или просто в борба със себеподобните, българските предприемачи от олигархичен тип късно се усещат, че са прекрачили границите, ако изобщо се усетят.

Но и да си признаем – няма как да се сърдим и да преследваме злия демиург със социален ясенов кол в ръка, при положение, че няма устойчиви правила, върховенство на закона и т.н.

Веднъж разпознат като такъв, злият демиург става идеална изкупителна жертва, и тъкмо затова българските представители на този вид неуморно се обвиняват взаимно в това, което са – а именно олигарси-изедници, чрез зависимите от тях медии. Всеки се опитва да насъска гневната тълпа с подострените колове срещу своя конкурент. Така политиката на омразата и обвинението метастазира в медиите и в бизнеса, и окончателно отравя обществената среда, което на свой ред прави невъзможен публичния дебат за правилата и техния смисъл. А смисълът на правилата е да задават структура на общностния живот, която, макар и несъвършена, гарантира някаква предсказуемост. Този регламент подлежи на промяна през осмисляне на опита. Част от задачата на бизнеса, като високоиновативна и творческа дейност, е да генерира нов опит, от позициите на който правилата и регламентите могат да бъдат променени и усъвършенствани. Но в България се случва нещо различно - правилата постоянно се променят, но не под натиска на натрупания опит, а под натиска на овластени интереси. Това генерира несигурност и увековечава двойните стандарти, което е смъртоносна комбинация.

Т.е. има един набор правила за привилигерованите - за тези от вътрешния кръг на властта, и друг - за всички останали.

Да. Като при всяка политическа промяна, правилата се пренаписват, за да облагодетелстват приближените на новата власт. Но подобно функциониране е дълбоко порочно – то смазва конструктивното предприемачество и насърчава бизнеса през държавата, който на свой ред се стреми да увековечи фасадната демокрация, подмяната на гражданското общество, контролът върху медиите и т.н. Това е омагьосаният кръг на нашата себедеструкция.

Добави и факта, че по начало сме групова, колективистична култура, и нещата стават съвсем „да си прережеш вените”.

Има нещо такова. Но не забравяй, че колективистичната култура има и добри страни. Например сътрудничество, солидарност, подкрепа за „своите”. Разбира се, това е на цената на плътния контрол върху индивида от страна на групата, който спестява усилията на автономното мислене и конфронтирането с морални дилеми. Възпитава се неспособност за поемане на индивидуална отговорност, която води до това, че етичните конфликти постоянно се загърбват, размиват, колективизират и национализират. Т.е., в известен смисъл, имаме хем вкопчена в колективистични ценности общност, хем морално неразвити индивиди, движени от диви страсти, които преследват беозгледно егоистичите си интерси. И всичко това - съчетано с нереформирани, потенциално репресивни институции на властта. Под „репресивни” не разбирам задължително „тоталитарна репресия” - просто готови да пречат на едни, за да осигурят предимство на други.

Т.е. пак биполярното „наште хора” vs „ваште хора”. Но хайде и малко по-надълбоко. Един от корените на структуралния проблем не е ли в това, че нямаме строго диференцирано съзнание, което да има свойството да изпиуква тревожно, когато „това е злоупотреба”, т.е. фройдисткото „това е акано”? Без подобно съзнание, което да ни сигнализира за добро и зло, в България на практика всичко става възможно, и се подхранва „разгулът на всепозволеността”, както веднъж ти го нарече.

Ти говориш за умове, които са постигнали онази степен на личностна диференциация и интеграция, която са назовава с непреводимата дума „интегритет”. Разбира се, в деморализирано колективистично общество подобно постижение на етичното развитие е по-скоро изключение, отколкото правило. По-тъжното е, че в преобладаващо тарикатска култура като нашата интегритетът не се разпознава и уважава като постижение на развитието. По-скоро обратното: за да си спечелиш уважение, трябва да си тарикат, да проумееш как работи системата, да й хванеш цаката, да овладееш лостовете на скритата корупционна власт и на практика да няма кой да ти се опре. Особено ако имаш подходящи покровители. Това води до изумителни възможности за преуспяване чрез корупция в широкия смисъл на думата - и изключителна търпимост към разрушителното поведение, особено когато е облечено във власт. Всичко това е съчетано с една особена емоционална и социална тъпота, пълна липса на емпатия (както и ти каза), дълбоко незачитане на интересите на другите хора, отказ да се свържеш с тяхното страдание. Какъв трябва да си, ако не морален и социален дебил, за да ти хрумне да нападнеш организирано голяма банка, дебалансирайки цялата финансова система и излагайки на риск хиляди хора, фирми и семейства? Това за европейския човек е не само неприемливо, но и невъзможно, непонятно, немислимо дори.

“Difficult. Not impossible”, както казва главорезът Роко Лампоне на шефа Майкъл Корлеоне, по въпроса за едно амбициозно политическо убийство.

(смях) И пак стигаме до всепозволеността. Но за да се извърши нещо ужасно, трябва то да е допустимо, да е разрешено от авторитета в ума. Все пак тези „изначално лоши” герои имат някакви свои авторитети, пред които се кланят. Отиват при някого да ударят чело и да се изповядат - не знам дали е Ахмед Доган, който е нарочен за злия гений на прехода, или някой вехт генерал от ДС, някоя сбръчкана комунистическа мумия – но имат някаква бащина фигура. Вероятно тази вътрешна репрезентация на родителската фигура е дълбоко травматична – този „баща в ума” е много зъл и порочен, не толкова наказващ и контролиращ, колкото разгулен и корумпиращ.

Наш, местен зомби-вариант на патерналистичната култура. Или нещо като “Есента на патриарха” – злият, самотен старец, когото всички чакат да умре, но той не умира и продължава да смазва нашия свят с мрачното си присъствие.

Културата на провалените патриарси просто мутира и става все по-разгулна и все по-безумна, защото самата репрезентация на „патриарха” в ума е дефектна, непоправимо увредена. За щастие тази култура е не само разрушителна, но и саморазрушителна и неизбежно ражда своето отрицание. В нашия случай това е Пеевски – да ни е жив и здрав и все така напорист, – който дава всичко от себе си, за да унищожи света, който го е създал. Съзнателно или не, той влиза в ролята на гневния син, решен да накаже перверзните бащи, които са злоупотребили с него в невръстна възраст.

Има дори нещо едиповско в Пеевски – но само в частта “убива баща си”, надявам се (смях). И той го прави дори без класическото оправдание на трагическото незнание.

И все пак има нещо трагическо в този образ. Представи само какво са му причинили „бащите”, които така енергично се е заел да съсипе.

Пеевски не заслужава нищо, дори никакво културно споменаване – той просто е автоимунната болест на добре организирана, корумпирана система за източване на държавен ресурс.

Да, но, забележи, и симптом за нейния край. Той изигра прекрасно своята роля – непомерната му амбиция стана повод да се демаскира цялата тази не просто добре организирана, но и добре интегрирана, вкоренена в културата политикономика на грабежа. С това опропасти себе си, но даде крупен принос за израстването на българската демократична публичност, който рано или късно трябва да му бъде зачетен.

Обаче преклонението пред неговия метафоричен Манджафуоко остава – той е „корпулентният” Арлекин, куклата на конци, с онова девиантно патерналистично, за което споменахме, и срамната стратегия за оцеляване на преклонената глава.

Така е, но не само за оцеляване, а и за преуспяване. Тази стратегия е сърцевината на травматичната патриархална култура - да разпознаеш силния на деня, да видиш кой е тарторът, да му се вречеш в лоялност и да подчиниш етичната си интуиция на неговата, на произвола на неговите прищевки. Както в тоталитарна Русия е трябвало да можеш да отгатнеш по мърдането на мустака на Сталин, или на лявата му вежда, кой ще живее и кой ще умре.

Това, обаче, по същество означава да се напусне идеята за универсалната етика.

Ние не сме достигнали до тази идея, за да я напускаме – универсалната етика по тези земи е философска абстракция, докато в живота властва партикуларната етика, двойните стандарти на племето, или аморалният фамилизъм, както го наричат антрополозите. Но по-тъжното – и важно - е, че тази релативистична етика, която постоянно се променя и нагажда според случая, предопределя ужасната нестабилност, несигурност и хаос на нашия живот. Да поддъжаш фалшив „аз” – т.е. постоянно да съобразяваш и пригаждаш идентичността и мненията си към настроенията на овластените – води до психично изтощение и объркана, нестабилна идентичност. Затова хората са толкова дезориентирани, тревожни, разстроени и изтощени; затова страдат масово от тревожно-депресивни разстройства, затова ходят на врачки и баячки - защото как оцеляваш психически в такава система, в която нормата е произволът на силния? В която си лишен от устойчиво съгласие за това кое е добро, кое е лошо, кое е приемливо, кое е неприемливо? Ако не проведем наш, български разговор по тези въпроси, и не започнем да възстановяваме някакъв минимален консенсус по основанията, принципите и ценностите на съвместния ни живот, не ни чака нищо хубаво. Но в момента всичко друго изглежда по-важно: властта, плячката, надцакването, подмяната, докарването пред външния свят. Това трескаво бягство от болезнената тема за моралните измерения на съществуването води до хронична депривация от споделен смисъл и психично страдание. То не само дебалансира цялата обществена система – все по-очевидно е, че тя просто не може да понесе толкова лудост, - но е изключително разхитително и от гледна точка на човешкия потенциал.

Т.е. разхищава се дори и предприемаческата енергия, може би за сметка на чисто мафиотски практики?

Да. За да оцелеят, предприемачите са принудени да се държат като политици, и то като български политици. Може би е по-уместно да наричаме този типаж не „предприемач-олигарх”, защото повечето никога не стават олигарси, а „предприемач-политик”, или просто „полит-предприемач”. Умът на полит-предприемачът е постоянно зает с това да се ориентира в тази дивашка среда – какво ще стане, кой кого ще прецака, на кого да се поклоня, с кого да се сближа, кого да заобиколя, от кого да се скрия, кому да ударя „темане”, в кой момент да предам съюзника си, преди той да ме е предал мен. В своята систематична непредсказуемост и неподреденост, това е гангстерски, мафиотски свят, както ти каза, но лишен от етиката на добрата стара мафия. Всеки е готов да нападне подло и от засада всеки друг, дебнейки с тесла в ръка иззад ъгъла все по-нестабилната политико-икономическа конюнктура.

--------------

Част ІІI, в която Цветков и Александров най-сетне говорят и за политика.

Ако имате да споделите нещо с автора, пишете му на cremedelacreme@abv.bg