76 години от смъртта на Йордан Йовков

На този ден през 1937 година ни напуска Йордан Йовков. Роденият в Жеравна творец остава в историята като майстор на късия разказ, а житейският му път проследява по един необикновен начин всички повратности на епохата, в която живее. Въпреки че е участник в трите войни за национално обединение, Йовков успява да остави на България невероятно богатство, изразяващо се в неговото творчество.

Йордан Йовков е роден на 9 ноември 1880г. в Жеравна. Той започва образованието си в родното си село, а по-късно продължава в столицата. Още от малък Йовков се увлича по литературата и учителят му е уверен, че някой ден той ще стане писател. Първата си творба младият писател завършва по време на обучението си в школата за запасни офицери. Тя е озаглавена "Под тежкия кръст" и е публикувана през 1902г. През 1904г. се записва за да следва в Юридическия факултет на Софийския университет. За нещастие, по същото време баща му умира и младият автор прекъсва следването си. В следващите години Йордан Йовков се отдава на преподавателска дейност в редица села. Това продължава до 1912 година, когато идва Балканската война и бъдещият творец е мобилизиран, както стотици хиляди други българи. Той участва и се бие смело, а задълженията му като военен продължават и по време на Междусъюзническата война, където служи като ротен командир. Ранен е в боевете край Дойран, вследствие на което по-късно е повишен и в чин.

 След края на конфликтите на полуострова, младият Йовков работи като редактор на списание, в което публикува очерк за войната. То обаче просъществува кратко и писателят е принуден да потърси нова работа - назначен е за редактор и библиотекар. Не след дълго обаче Йовков отново трябва да напусне - причината за това е включването на България в Първата световна война през 1915г. Мобилизиран е отново в Българската армия и е изпратен в град Ксанти.

През 1916г., по стечение на обстоятелствата, съдбата му дава шанс да се завърне към своето призвание. Заради уменията му е изпратен в редакцията на списание "Военни известия" и там остава до края на конфликта. Тогава започва и най-трудният период в живота на писателя. Годините след войната са белязани от удара на Втората национална катастрофа. Добруджа е в ръцете на румънските окупатори, което се отразява и върху душевното състояние на автора. Той преминава нелегално чуждата граница и се установява във Варна, където за известно време преподава. По-късно, с помощта на свои приятели, постъпва в българската легация в Букурещ и остава в румънската столица за периода 1920-1927г. Там остава недооценен, постоянно понижаван в длъжност и е принуден отново да подаде оставката си. Последните години от живота си той посвещава на литературата. Работи много и насъбралото се от години напрежение се отразява зле на здравето му. През 1937г. заминава да се лекува в Хисаря, но поради влошаване на състоянието му е закаран и опериран в Пловдив. Открити са рак в стомаха, в жлъчката и апандисит и според лекарите кончината му е неизбежна.

Йордан Йовков умира на 15-ти октомври 1937 година, едва на 56, а на погребението му в София си проличава народната любов. Всички го познават най-вече като майстор на късия разказ, но истината е, че Йордан Йовков започва творческата си кариера като поет. Той публикува стихове в различни списания, но лириката му не се отличава с достатъчно богати мотиви. През периода 1913-1917г. той посвещава творчеството си на преживяното по фронтовете. Открояват се произведения като "Те победиха", "Безотечественици", "Балкан"и "Земляци". През 1920г. той отново подхваща тази тематика с новелата "Последна радост" и разказите "На стража" и "Другар". През 20-те години обаче той твърдо застъпва темата за селяшкото битие. Именно тогава той написва творбите, с които е припознаван днес - произведения като "Албена", "Песента на колелетата", "Шибил", "По жицата" и др. Разказите, обхващащи новата идейна тематика на Йовковото творчество са събрани най-вече в сборниците "Старопланински легенди", "Вечери в Антимовския хан" и "Ако можеха да говорят". Днес, както и тогава, Йордан Йовков е определян като един от най-гениалните български творци, безспорно заслужил похвалата на критиците и трайното си присъствие в сърцата на българите.