В обектива на живота - за Веселин Боришев и историята, с която пораснахме

Да се родиш по нашите земи – без да го искаш. Да отраснеш в шамарената фабрика – въпреки чистата си детска душа. Да изучиш един занаят, към който няма да се върнеш – защото не му е сега времето; да започнеш да работиш и никога да не спреш – от кеф. Да изживееш българската действителност от 1967-а до днес. И да останеш верен на себе си, и да действаш сякаш от бъдещето. Да си Веселин Боришев. То е като да си Чаплин или Бергман, ама с фотоапарат и на живо.

Веселин е роден през 1967 година в Благоевград – провинцията на детството му, в което той получава всички предпоставки да съзрее преждевременно. Сред мотивите да прикани по-рано зрелостта в душата си е фактът, че баща му – един от най-умните хора, които Веселин някога ще срещне – бие майка му, бие него и брат му и изобщо нанася рана след рана на крехкото, още момчешко същество на Веско. А сърцето му се оглежда в света навън, сред връстниците и по-големите, и треперейки, пита защо. Отговор, както се случва във филмите, не се получава – нито от живота, нито от някой ментор или гуру. Ясно е – за агресията няма достатъчно правдоподобно оправдание. Първият му детски спомен, гноясващ и до днес, е: „Тати, нали днес няма да биеш мама?“ И това продължава докато Веско навършва 13-14-годишна възраст: тогава той скача на бой на баща си – вероятно в защита – и с това се слага някаква точка в побоищата над момчето.

Както брат му казва – „Ние в това семейство сме живели настръхнали като таралежи“. Защото телесното изкарване на агресията продължава над брата и майката.

След като завършва седми клас, Веско пристига в София, където е приет да учи в Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров“. Оттам – както сам казва – излиза неграмотен (защото в последните две години само е рисувал), но с желание да се развива по посока на щастието си. И въпреки всичко тези години за него са „ужасни“.

„Още тогава започнах да пуша и да пия. Онзи ден минавах покрай Свети Седмочисленици, а нали там ни беше районът на гимназията… И минавайки от там, се сетих за първото си напиване. Тогава изпихме по сто грама – бяха едни патрончета ябълкова ракия за стотинки… Сетих се за датата – прибрах се, бил съм 15 годишен, и научих, че Брежнев е починал.“

Гимназията за изящни изкуства по онова време представлява престижно учебно заведение – с малки паралелки от по 20 души, измежду които предимно деца на изтъкнати лица от обществения живот на София (а и на България). Деца като Веско – които идват от провинцията – са оценявани не по таланта, а по произхода им.

„Дори тогава – през 80-те, когато имахме десетдневна пролетна ваканция – съучениците ми се връщаха с тен, защото са ходили на ски в европейските курорти…“, разказва той.

Училището и бездруго е доста свободно пространство – униформите и късите коси тогава не се срещат толкова често сред неговите ученици, колкото в останалите училищни общности. Младежите са разделени на два условни лагера – почитатели на Джон Ленън и последователи на Франк Запа; Боришев е от вторите.

Това е и времето, в което всички тези обстоятелства подтикват Веселин да попадне в среда от маргинали – 40-50-годишни образи (повечето от които днес вече не са сред живите) като Антон Кафезчиев, за когото Калин Донков казва:

„Зад стъклото във фоайето, редом с портиера, бе застанал чудат гражданин с къси панталони, повдигнати от презрамки с еделвайс на гърдите, със зелени чорапи до коленете и с тиролска шапка без перце. Беше необичаен, тържествен и много спортен, взираше се към вътрешността на кафенето и търсеше някого с поглед. Видът му погаси гълчавата, разговорите секнаха насред дума.“ (Цитатът е от колонката на Донков във в-к „Сега“).

Сред останалите лица от тази компания са поетът Любомир Левчев, кинокритикът Тони Андрейков и други.

„Пиехме и четях книги, и разглеждах каталози от библиотеката на Кафеза. По едно време бях стигнал дотам, че познавах творчеството на бащите на моите приятели по-добре от самите тях.“

Неусетно идва пълнолетието, а с него и задължителните за онова време момчешки премеждия. Веселин влиза в казармата и още докато отбива военната си служба, се жени. С уволняването е изправен пред отговорността да се грижи за семейството си, а успява и да започне работа като хамалин в тютюневата фабрика на Благоевград. След тежките смени утехата му е рисуването и този ритъм продължава до мига, в който се отваря възможност – вече в първите години от новото демократично управление – да започне работа като уредник във вестник „Пиринско дело“ – единственото местно печатно издание. Тази работна позиция ще постави началото на кариерата му като графичен дизайнер (или по-точно специалист предпечатна подготовка; по онова време понятията са леко размити) на няколко други, по-нови вестници във времето преди да се случи първото „щрак“. Явно самото рисуване и дизайн на вестници задоволява художественото му мислене.

„Още тогава започнах да пия и днес продължавам да пия по същата причина – заради непоносимостта към тази реалност, която ме заобикаля“, споделя Веселин, когото явно животът гнети дори в моментите на привидно задоволство. „Никога не съм имал други очаквания – за мен Кафеза казваше, че съм човек, тотално лишен от амбиции… Наистина, нямах друга цел, освен да бъда щастлив.“

На 27-годишна възраст Веско започва да снима. Случайно. Ненадейно и нелепо, един фотоапарат попада в ръцете му. Кой е очаквал, че геният ще блесне след толкова мъчителни мълчания? И как от хамалин и уредник Веселин Боришев става фотографът, с когото разговарям на тази пейка? Да се знае – в тази история (не)очаквано става дума и за любов.

Междувременно вестник „Пиринско дело“ е завзет от двама мутроидни призрака от онези, за които се пишат жълти романи и Веселин се оттегля от него. В следващите години той ще работи в много и най-различни издания, от уредник през секретар, до специалист предпечатна подготовка, заместник главен редактор и разбира се – фоторепортер. Животът, който му донася три деца от различни жени, много приключения и пълнокръвен допир до фотографското изкуство, налага изискването за изкарване на пари за насъщния и може би това тласка Боришев към кариера в медиите.

Също така междувременно героят на нашата история заживява за известно време в Кюстендил, което съвпада с мътното време на югоембаргото. Докато към съседката ни хвърчат коли и мотори с бензин и копърка, Веско е на заплата в местен вестник. Вече се е случило първото снимане и то е кадър на детето му. И няма как на сцената да не се появи и някое красиво влюбване.

Веско получава сума от 5000 лева във вид на няколко заплати и ги дава на тогавашното си гадже с идеята на отидат на море, където да си прекарат вълшебно. Тогава тече и Световното първенство по футбол, което обаче изобщо не го вълнува. Той е зает да крои планове за вълни и горещ пясък. В деня, в който България играе срещу Германия, Веселин и приятелката му изпадат в бурен спор, завършващ с раздяла. Тя му връща петте хиляди лева и го гони от апартамента. Той сяда и започва да пие – августовската жега кореспондира с тъгата му, а по тротоара се движат брат му и негов приятел, който носи фотоапарат. Веско импулсивно решава и успява да спазари фотоапарата за 4700 лв. – за да му станат и малко пари за донапиване.

Сцената продължава отново – Веселин е самотен и пиян, с окачен на врата фотоапарат, а навън пада топла нощ, която може само да подклажда страстите.

Изведнъж отнякъде се появява приятел и хоп! – двамата отиват в розариума на хълма над града. Там Веселин се захваща да бере рози, докато таксито му свети с фаровете. И бере до умора – роза след роза, благоухания и бодли. Накрая едва пренасят откъснатите цветя до блока на възлюбената му, а самият той е целият издран. Но устремен. И ето, те звънят на вратата – а тя ги гони. После те – с много усилия – качват розите, които покриват половината входна врата на момичето – и пак звънят. И ето че тя се разтапя и прощава, а Веско е щастлив – в този момент и в следващите три-четири години, докато поддържа връзката с тази жена.

И тъй като той и до днес не е от фотографите, които в края на работния ден закачат апаратите си на гвоздея в офиса и си тръгват към къщи, а не спира да снима и освен това чете много, защото вярва, че артистът трябва да развива и интелекта си, няма да е лъжа, ако наречем Веселин Боришев работохолик – мил и умен, талантлив и увлечен фотограф, който постоянно и дори абсолютно ежедневно работи. Жертва на интриги и съдбовни превратности, потърпевш от сривове и покорител на върхове, фотографът носи навсякъде със себе си апарат и… духовитост.

Дигитален фотоапарат вижда за пръв път през 2003 г., когато е трябвало да замине за Ирак. От навиването на филма до мисленето за експонация и фокус – човекът с апарата в онези години е почти като инженер с манивела.

Последната му самостоятелна изложба се случва през 2006-та. Уникалните фолклорни кадри, които той още преди 2000-та година прави, днес са масова мода, но нямат почти нищо с тогавашната фотография. Веселин Боришев е първият заснел помашките сватби в Рибново – той се спира на тази тема във време, в което жителите на Рибново все още не допускат фотографи и журналисти. Днес всичко се чалгаризира, споделя печалното си мнение той.

А малко по-рано, когато идва в София – приблизително през 1999 г. – в медийния свят се случват всевъзможни чудеса – като фалшиво интервю с хърватския президент, разочаровани немци, хвърчащи оставки на редактори и сеч на журналистически глави. В началото на софийските си години Веско – заедно с Жоро Илиев и други журналисти – за един следобед и няколко бири, разположени върху диджейския пулт на приятел, съставят първия голям жълт вестник. Шок!

„Шок“ набира скорост много бързо. Но нощният „Шок“ не успява да пробие и скоро седмичникът, в който и Веско работи, угасва. Появяват се регионалните притурки на вестник „Труд“ и поради редица фактори Веселин Боришев се прехвърля в „Труд“ – като фоторепортер. Докато говорим с него, през разговора прелитат имена на ключови фигури на медийни лица и редактори, сменят се постове и витаят всевъзможни интриги и сплетни. Няма как да е друго, докато се списват жълти вестници – отбелязвам си наум, но замълчавам; никога не съм разбирала в какво се състои обаянието на клюките, но за мнозина те са препитание и страст.

След петнайсет години Веселин става фоторепортер на Club Z, където влага всичко от себе си – с целия риск на живото предаване. Относно разликата между фоторепортерството и фотографията като занимание с изкуство, авторът казва: Фоторепортерът ще засее този парцел земя, с който разполага, само с моркови; а фотографът ще засади всичко, което пожелае.

И тъй като във фотографията той е влязъл „от задния вход“, тоест си е откраднал това призвание и сам се е борил за него, неговите чекмеджета пазят богат архив от много, ама наистина много кадри, зад които стоят години на труд и мислене, талант и много смелост. Проектът Chicklit365, за който OFFNews вече разказа и който привлече и Десислава Радева като участник с текст към кадър на Веселин, е роден от много слушане на Франк Запа през годините, от много четене на стихотворения на Константин Павлов, от много анализи и от концептуалното мислене на автора.

„По-добре порно, отколкото нищо“ – това е ярък пример за неговото идейно подреждане, в случая осъществено като тема на малка изложба от близкото минало на Веселин Боришев.

Несправедливо обвиняван в пуст и празен алкохолизъм, в женкарство нахалост и липса на каквото и да било благоприличие, Веско обитава или таванчето на 13-тия етаж в Люлин, или общото жилище с последната си съпруга, а почти постоянно е зад обектива или води разпалени разговори със софийските поети. Дори инфарктът, който получава през 2013 г., като след него се отдава на пиене, никотин и любов, не му дава причина да спре. Защото е разбрал, че благоприличието не води до нищо въздейстащо и истинско.

Затова не бива да съдим Веселин, артистите, различните. Смелите създават историята, каквато по-младите днес заварват. В чии ръце е бъдещето… - на смелите, разбира се. На онези без възраст.

___________________________________________________________
При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - моля, свържете се с автора на този адрес: diana.markova@gmail.com.