Най-важната свобода е да бъдеш себе си

Днес Джим Морисън щеше да навърши 73 години. Певец, музикант, поет - каквото и да кажем за него би било малко, защото той не се побира в етикети или граници. За краткия си земен път той се превърна в един от най-харизматичните изпълнители на рок сцената за всички времена.

През 1981 година е публикувано негово интервю в списание "Creem" по повод десетата годишнина от смъртта на вокалиста на "Тhe Doors", взето от Лизи Джеймс. 

Споделяме с вас нередактирания текст на интервюто, който дълго време е бил недостъпен за читателите, а част от него е включена в "The Doors Illustrated History".

Аз мисля, че феновете на "Тhe Doors" те виждат като спасител, като лидерът, който ще ги освободи. Как се чувстваш от този факт?

Това е абсурдно. Как мога да освободя когото и да било, ако същия няма смелостта да излезе сам и да заяви собствената си свобода? Мисля, че това е лъжа – хората твърдят, че искат да бъдат свободни, всеки настоява, че свободата е това, което хората искат най-силно, най-святото и ценно нещо, което човек може да притежава. Но това са глупости! Хората се ужасяват от това да бъдат свободни, те държат своите вериги. Те се бият с всеки, който се опитва да пробие тези вериги. Така се чувстват сигурни... Как могат те или някой да очаква да ги освободя, ако наистина не искат да бъдат свободни?

Защо мислиш, че хората се страхуват от свободата?

Мисля, че хората се противопоставят на свободата, защото се страхуват от неизвестното. Но това е иронично... Това неизвестно някога е било много добре познато. Душите ни му принадлежат. Единственото решение е да му се противопоставим, да се противопоставим на самите себе си с най-великия страх, който можем да изпитаме. Разкрийте се на самите себе си с най-дълбоките си страхове. След това страхът няма да има сила и страхът от свободата ще се свие и изчезне. Вие сте свободни.

Какво имаш предвид, когато казваш „свобода"?

Има различни видове свобода, има много погрешно разбиране... Най-важният вид свобода е този да бъдеш себе си. Ти търгуваш в реалността с маска. Ти търгуваш с чувствата си чрез акт. Предаваш собствената си способност да чувстваш и си слагаш маска. Не може да има мащабна революция без да има личностна, на индивидуално ниво. Едното няма да се случи без другото.

Но как може някой друг за има силата да отнеме свободата ти да чувстваш?

Някои хора се отказват от свободата си на драго сърце, но други са принудени да я предадат. Лишаването от свобода започва с раждането. Общество, родители – те не позволяват да се запазим свободата, с която сме родени. Има множество начини да накажеш някой за смелостта му да чувства. Виждате, че всички около вас са унищожили истинската си чувствена природа. Имитират това, което виждат.

Искаш да кажеш, че ние сме възпитани в това да защитаваме едно общество, което лишава хората от свободата да чувстват?

Разибара се... учители, религиозни водачи, дори приятели или хората, които наричаме приятели – те поемат щафетата, когато родителите ни оставят. Те изискват да чувстваме, това, което се очаква от тях. Те изискват през цялото време да представяме чувствата си. Ние сме актьори в този свят, живеейки, за да търсим безкрайно един фантом, полузабравена сянка на загубената ни реалност. Когато хората искат от нас да бъдем такива, каквито те искат, те разрушават истинската ни същност. Това е един вид убийство... най-любящите ни родители и близки извършват това убийство с усмивки на лицата си.

Мислиш ли, че е възможно човек да се освободи от тези потиснически сили съвсем сам?

Този вид свобода не може да бъде даденост. Никой не може да я спечели за теб. Трябва да я спечелиш сам за себе си. Ако се оглеждаш за друг, който да го направи за теб, някой извън теб, то ти ще останеш зависим от другите. Ти ще останеш уязвим от тези потиснически, зли сили.

Не е ли възможно хора, които искат свободата си, да се обединят, за да съюзят силите си, да се подкрепят един друг? Трябва да е възможно.

Приятелите могат да си помагат един на друг. Истинският приятел е този, който ви оставя да бъдете напълно свободни с това, което сте, и най-вече да чувствате. Или да не чувствате. Каквото и да изпитвате в момента, те трябва да ви разбират. Това е истинската любов – да оставиш човек да бъде такъв, какъвто е. Повечето хора ни обичат, защото се преструваме. За да запазим любовта им, продължаваме да бъдем неискрени. Заключваме се в тези маски и растем, прикрепени към тях. Хората обичат своите вериги. Забравят кои са. А когато някой им припомни, те започват да го мразят за това. Започват да се чувстват така, сякаш някой се опитва да им вземе най-ценното нещо. 

Това е ирония... това е тъжно. Но те не могат ли да видят, че се опитваш за им покажеш пътя към свободата?

Повечето хора нямат представа какво им липсва. Обществото поставя като висша ценност контрола – криене на чувствата ни. Нашата култура се присмива на „примитивните култури“ и се гордее с подтискането на естествените инстинкти и импулси.

В някой от стиховете си открито възхваляваш примитивните хора, например индианците. Искаш ли да кажеш, че не хората като цяло, а обществото ни e погрешно и деструктивно?

Вижте живота на другите култури – мирен е, в хармония с природата, гората, животните. Те не строят военни машини, не инвестират милиони долари, за да атакуват други държави, чиито политически идеал не се припокрива с техния.

Живеем в болно общество.

Това е вярно... и част от болестта е, че не знаем, че сме болни. Нашето общество има приоритети, а свободата е в края на списъка.

Има ли нещо, което един артист може да направи? Ако не се чувстваше като артист, щеше ли да постигнеш нещо, как щеше да продължиш?

Аз предлагам образи. Апелирам към спомени от свободата, която все още може да бъде достигната, като "Дъ Дорс", нали? Но ние можем само да отворим вратите, не можем да вкараме никой през тях. Аз не мога да ги освободя, ако те не го искат. Може би примитивните хора имат по-малко глупости, от които да се откажат, за да продължат към свободата. Един човек трябва да е готов да се откаже от всичко, не само от богатството. Всички глупости, на които е научен, всичко, което, с което обществото му е промило мозъка. Трябва да оставиш всичко, за да преминеш от другата страна. Повечето хора не са склонни да го направят.