Мъжът, който се опълчи на Запада и победи

Фидел Кастро, апостолът на кубинската революция и мъжът, който се опълчи срещу Запада и удържа половин век – почина. На 90 години си отиде лидерът, който изтормози 11 американски президенти и едва не докара света до ядрена война.

През последните няколко години диктаторът се беше отказал от активното управление на държавата, предавайки го на своя по-малък брат, Раул Кастро на 85 г., през 2006 г. Тази година стана историческа, след като САЩ и Куба подновиха дипломатическите си отношения, а най-мощната страна в света обеща да вдигне ембаргото над острова, което в продължение на десетилетия измъчваше кубинския народ и бе сред основните фактори за мизерията в страната.

Кастро беше и ще остане енигматична личност, за някои романтичен революционер, а за други зловещ тиранин. Сред безспорните истини обаче е, че той беше сред великите световни политици и последният професионален революционер, които не се нуждаеха от евтина слава и реклама. Нито една улица не носи неговото име в Куба, нито пък има издигната негова статуя. Той никога не е искал. Тепърва предстои да бъде оценено неговото историческо наследство, което остави държавата му с 11 милиона население сред най-бедните и мизерстващи в региона, но свободна и независима от САЩ, пример – както за добро, така и за лошо – за това какво се случва, когато се опълчиш на Запада.

Когато на 8 януари 1959 г. Кастро взима властта от Фулхенсио Батиста, островът е любимо място за почивка на богатите американци, които благодарение на местната власт по онова време са превърнали голяма част от населението в свой обслужващ персонал. Недоволен от превръщането на родината си в курорт, младият революционер, роден в заможно семейство, решава да промени това.

След идването му на власт обаче политическото положение в страната остава несигурно за определено време. За известен период лидерът лавира между САЩ и СССР, търсейки най-доброто за своя народ, като дори посещава Щатите, където е приветстван като герой, въпреки че сваля от власт контролираните от тях управници.

От другата страна на политическата барикада седи СССР, който по онова време горещо се нуждае от съюзници близо до САЩ в разгарящата се Студена война. И в крайна сметка получава такъв в образа на Фидел Кастро, който взема своето тежко решение да заклейми окончателно най-силната държава в света и да се присъедини към социалистическия сговор. Решението не е лесно, а последиците са жестоки – медиите и политиците в САЩ бързо започват демонизиране на образа на диктатора, налагат пълно ембарго на острова за десетилетия наред и го поставят в почти пълна икономическа изолация, което води до бедност и мизерия сред местното население.

Следват редица опити от страна на Вашингтон за сваляне на Кастро от поста, за неговото убийство и дори за инвазия, която се проваля гръмко и остава срамно петно в историята на Щатите – Заливът на прасетата през 1961 г. Дългите години на изпитания обаче не отслабват властта на кубинеца и то не само заради строгостта на неговот управление – народът му го обожава. Това може би е основната разлика между Фидел Кастро и повечето диктатори в историята на света, независимо от кой политически блок са били част. Политикът разбира това и използва своите чар и ораторски дарби, за да поддържа пламъка на любовта и предаността жив.

Малката страна успява да се превърне в огромен проблем за Вашингтон, който трае десетилетия. През 1962 г. това едва не води до ядрена война, след като СССР за малко не настанява на острова, досами прага на Щатите, свои ядрени ракети. Случилото се е известно като Кубинската криза.

Говорейки за харизмата на кубинеца, на преден план излизат неговите пламенни речи, траещи с часове понякога. Той не се крие от медиите – западни или източни – и дава чести интервюта, в които ловко извърта въпросите в своя полза. Запитан в интервю за „Плейбой“ през 1985 г., как ще отговори на обвиненията на президента Роланд Рейгън, че е безпощаден военен диктатор, той отвръща:

„Нека да помислим върху въпроса. Ако да си диктатор означава да управляваш под декрет, значи папата също е диктатор. А ако някой притежава чудовищно недемократично нещо като способността да започне ядрена война, питам Ви, кой тогава е по-голям диктатор – президенът на САЩ или аз?“

Често в разговори се самоопределя като Дон Кихот, тъй като прекарва живота си в борба с реални и измислени врагове. Той дава пример, че заради постоянната заплаха от Америка дълги години се подготвя за повторна военна инвазия, която така и не се случва.

През годините той и неговият близък приятел Че Гевара освен че се превръщат в символ на борбата на онеправданите срещу олигархията и богатите потисници в цяла Латинска Америка, а и по света, те изпращат множество оръжия и дори войници в различни държави, организирайки революционни движения в много от тях.

С разпадането на Съветския съюз идва един от най-трудните моменти за Куба, който съчетан с още тогава напредващата му възраст, Щатите се надяват най-сетне да усмирят яростния си противник, но това не се случва. Напротив, Кастро продължава да бъде непреклонен противник на Вашингтон, изтъквайки техните подмолни практики и световна диктатура. Според него Куба дълги години е единствената държава в света, която остава независима по какъвто и да било начин от Щатите, макар и на висока цена.

Това води до емигрирането на 1 милион души от родината им към Латинска или Северна Америка, част от които участват в провалилата се инвазия на ЦРУ при Залива на прасетата. Не липсват и вътрешни бунтове и съпротива срещу неговия режим, много от които започват, след като той обявява революцията за социалистическа. Всички те обаче са смазани.

„Докато го слушах, си помислих, че е превъзходен актьор. Той заблуди толкова много от приятелите си, дори семейството си. Как може Фидел, който винаги е получавал най-доброто, да бъде комунист? Това ме изненадва и ужасява, както и много други кубинци, които отказаха да повярват, че родината им е превърната в комунистически лагер“,коментира през 1964 г. сестра му Хуанита.

Историята на Кастро и социализма започва, когато той е студент по право в Хаванския университет, където по онова време, както и на много други места по света, марксистката идеология става доста популярна със своите идеи за равенство и призиви за отхвърляне на тиранията. Точно тогава младият революционер става част от редица бунтовни движения, докато накрая не решава да организира свое такова, за да свали от власт корумпираната проамериканска диктатура на Фулхенсио Батиста. Въпреки това след идването си на власт той никога не въвежда съветския тип комунизъм, ами проповядва своя форма на идеологията.

Той никога не въвежда политбюро или диктатура на партията, вместо това заедно с брат си назначават всички важни постове. Затова и неговите поддръжници не се наричат комунисти, а фиделисти. Сред големите плюсове на управлението му е премахване на класовото разделение и драстично подобряване на здравеопазването и грамотността сред населението.

Личният живот на Кастро също остава мистерия до голяма степен. Той никога не е имал определен дом, а вместо това живее в различни къщи из Хавана. Знае се, че е имал връзки с няколко различни жени, но едва преди няколко години се разбра, че е имал връзка в продължение на 40 години с Далия Сото дел Вале, с която имат петима сина – Алексис, Александър, Алехандро, Антонио и Анджел, които живеят в Куба. Той има и дъщеря – Алина, която живее в Маями и е негов върл противник.

След идването на власт на брат му Раул много хора вярваха, че нещата ще отидат на зле, тъй като той никога не е имал харизмата на Фидел. Въпреки че е разглеждан като екзекутора на режима, Раул също така през годините се оказва по-практичен от брат си. За много хора в Куба той е по-добър администратор, докато роднината му е по-добър революционер. С идването си на власт Раул въведе редица промени, които улесниха живота на кубинците, а също така и започна преговорите със САЩ за затопляне на отношенията и вдигане на ембаргото, които кулминираха в посещение на Барак Обама на острова през 2016 г. Това бе първият път от 88 години насам, в който американски президент стъпва в Хавана.

„Не вярвам на американските политици, нито пък съм си разменил и една приказка с тях, но това по никакъв начин не значи, че аз отхвърлям мирното решение на конфликта“, написа в свое писмо Фидел Кастро по случай 70 години от завършването си на Хаванския университет.

През април тази година той направи една от последните си публични изяви по време на Седмия конгрес на Кубинската комунистическа партия:

„Скоро ще бъда като всички останали. На всеки от нас ще му дойде редът, но идеите на Кубинския комунизъм ще пребъдат“, заяви тогава той.

Никой не е сигурен дали след кончината на Фидел Кастро, а някой ден и на брат му, идеите на революцията ще изчезнат от Куба. Едно обаче е сигурно – споменът за Фидел Кастро и духът на вечния бунтовник, който се опълчи на целия Запад и победи, ще остане завинаги.