Как един нелегален човек умря по улиците на София

Текстът на Константин Мравов е публикуван в независимия сайт за коментари, анализи и истории "Клин/Клин".

Човешката смърт винаги ще ни заобикаля. Чуваме за нея от медиите, виждаме я по дървета и стълбове, преживяваме загубата на свои близки – формите са разнообразни. Смъртта, както гласи клишето, е „част от живота“. Поради тази причина за един съвременен човек е невъзможно да посреща всяка смърт със силен емоционален заряд. Вероятно би полудял. Имаме си неписана обществена система, спрямо която дадена смърт се класифицира, за наше улеснение. По тази неписана класификация, нелепата смърт някой близък, на българско дете, жестоко убийство на жена или кончината на актьора Иван Ласкин ни интересуват. Може да съжалим и убитите в някоя война или пък да отбележим годишината от гибелта на някой национален герой. Има и смърт, за която не ни пука.

Това е умирането на хора, което не е последвано от некролог, панахида и жито. Те не са забравени, защото никога не са били запомняни. Това са хората, чиято протегната ръка, преди да умрат, ни спъва по тротоарите. Зловонните, небългари, видимо болни и/или видимо стари, без лична карта – тези, чийто живот на практика се оказва нелегален. Можем да си изберем дали да ги възприемаме като жертви на самите себе си, или жертви на обществото, на тежките материални лишения и на отчуждението.

Незапомнената смърт е невидима с просто око, но поставянето на лупа над нея показва скритите рани, които са я причинили. Това е репортаж за една незапомнена смърт в София и свързаните с нея „човешки“ истории.

Едни от най-студените дни в началото на 2018 са първите два на месец март. Края на зимата няма да дочака един човек, който в нощта на 1 срещу 2 март умира на „Ботевградско шосе“. При температура под -15 градуса човекът е открит в безпомощно състояние на булеварда от полицейски патрул. Полицаите викат линейка. Въпреки видимо тежкото му положение, медицинските лица не транспортират човека до болница. Вместо това е отведен от мобилен екип на общинския Център за кризисно настаняване на бездомни хора в кв. „Захарна фабрика“. Там е прегледан от лекар, който на свой ред вика спешна помощ. Лекарят установява, че предвид тежкото му състояние, човекът вече е трябвало да бъде в болница. Приетият в центъра не дочаква линейката и умира.

Причините за тази смърт са обект на продължаваща вече над една година прокурорска проверка. Репортажът може да даде само едно обосновано предположение. Един човек умира на софийски булевард, защото му е отказана медицинска помощ. А защо е отказана?

Най-напред заради името му, което полицаите и спешните медици на „Ботевградско шосе“ вероятно не са разбрали. То е Ребин Митран. Името е йезидско. Ребин е бил иракски гражданин, със статут на временно пребиваващ в България. Към момента на умирането си няма в себе си лични документи. Това, вероятно, е сред по-преките причини да не бъде приет в болница. Наред с неспособността да говори български, видимите кожни инфекции и носещата се от него силна миризма на алкохол.

Това са характеристиките на човек, който, съдейки по реакцията на отговорните за спасяването му, заслужава да умре.

„Умрял си е мангалът, за какво се занимаваме с всичко това“, е реален реторичен въпрос, неофициално зададен от държавен служител, свързан с разследването на смъртта на Ребин Митран. Това е и реалната неофициална „присъда“, която много хора в нашето общество ще „издадат“. За тях, а и за всички останали, може би все пак ще е интересно да видят по- детайлния портрет на един човек, заслужил да умре на улицата, часове преди националния празник на България през 2018 година.

^{Ребин Митран. Снимка: Facebook.}

Йезидите, наричани още езиди и язиди, са специфична етническа група, основно населяваща Северен Ирак, Северна Сирия и Югоизточна Турция. Някои от тях се идентифицират като кюрди. Традиционно изповядват собствена монотеистична религия с юдео-християнски произход. Цялостното отношение в мюсюлманския свят към тях е отрицателно, а религиозни екстремисти като „Ал Кайда“ и „Ислямска държава“ ги възприемат като „поклонници на Дявола“. Поради това йезидите са чест обект на терористични нападения. При най-кървавата координирана терористична атака с коли-бомби срещу два йезидски града в Ирак на 14 август 2007 загиват около 800 души. В по-тежки времена йезидите са обект на гонения и откровен геноцид.

Това се случваше и при възхода на ИДИЛ през 2014 година, който засили мигрантския поток, причинен от войната в Сирия. От домовете си побегнаха и десетки хиляди йезиди, а светът обърна внимание на „специалното отношение“ на което етносът е обект в Ирак и Сирия – фактическо етническо прочистване.

През март 2015 за йезидите си спомнихме и в България. Причината бяха твърденията, че наши граничари са пребили и ограбили 11 иракски йезиди, бягащи от настъплението на „Ислямска държава“ по родните им места и опитали да влязат у нас от Турция. По показания на един от хората в групата българските полицаи ги заловили, взели им парите и телефоните и ги отпратили обратно в студа към Турция, където двама от тях починали от измръзване. Описаният метод на опазване на българската граница от нелегално влизащи съвпадна с историите на други иракчани, афганистанци и сирийци, които пред „Хюман Райтс Уоч“ описаха как са бити, ограбвани и отпращани пеш в студа от български униформени. Тогавашният вътрешен министър Цветлин Йовчев нарече историите „клевети“. Бити, отпратени и измързнали до смърт в Турция се оказаха и двама души от кюрдска група, срещнала сходно отношение на границата на Европейския съюз в България.

Някъде в това време на „ислямско нашествие в Европа“, по реториката на част от управляващите днес, в България се озовава иракският гражданин с йезидско име Ребин Митран, който на 1 март 2018 ще умре в „Захарна фабрика“.

Окъсан, с рани по тялото, неговорещ български и с лош английски, алкохолик

Така е изглеждал този бежанец, а такива характеристики трудно будят съжаление.

„Не сме задълбавали в историята му. Беше чувствителна тема и се опитвахме да наблягаме на нуждата от взаимоотношения в настоящето. Знам само, че е избягал от войната в Ирак. Семейството му е имало проблеми с „Ислямска държава“. Майка му е загинала в техните ръце. Беше се устремил към брат си в Германия.“

Това разказва за Ребин Галина Лачева от Солидарния кооператив „Храна, не война“. През последните години групата организира т.нар. „солидарни кухни“ – готвене и раздаване на храна на бедни най-напред на открито при Централна баня, а впоследствие от помещение в непосредствена близост до Женския пазар. Целта е хората в неравностойно положение да получат както храна, така и „възможност да поговорят с някого наравно и с открито сърце, без дискриминация“, по думите на Галина.

Митран се озовава на една такава солидарна кухня и се привързва към хората от колектива. Галина го описва още като „доста емоционален човек. По-пламенен. На моменти, според много хора, агресивен.“

Ребин имал проблеми с алкохола. На Галина казал, че иска да забрави всичко, през което е минал. Комуникирал с комбинация от жестове, много лош английски и много лош български.

Не е ясно с какво този човек се е занимавал в Ирак, но след като майка му е убита, тръгва към Европа.

„Каза ми, че има брат в Германия, до който иска да стигне. Попитах го за татуировките му. Каза ми, че преди е бил в друга държава и е бил в затвора, където са татуирали пръстите му. Друга татуировка беше посветена на майка му, която ми каза, че обичал много. Не знам защо е бил в затвора, не искаше да ми каже. Случило се е в европейска страна. Може би Швеция, Норвегия“, разказва Саид Мохамеди – бежанец от Афганистан и приятел на Ребин в София.

Вече в България, Ребин преминава през имигрантския лагер от отворен тип в Харманли. Там получава статут на временно пребиваващ и някакви документи, които, по собствените му думи, впоследствие са откраднати. Доброволци в Харманли го определили като „проблемен“ и „зависим“, и според тях той сам е продал документите си.

„Този човек, може би, с някакво психично разтройство, е попаднал в България, не е получил медицинска грижа, не е получил базови езикови знания. Получил е някакъв статут на пребиваващ в страната, някаква форма на убежище, след което е оставен на произвола на съдбата. Смея да твърдя, че това е една показателна картина за цялостното отношение към хората, които търсят някаква форма на убежище и международна закрила в България“, смята Радослав Стоянов от Българския хелзинкски комитет. От тях в последните седмици от живота си Ребин иска помощ, за да му бъдат издадени някакви нови документи и да се опита да продължи към брат си в Германия.

^{Ребин Митран е човекът на преден план с вдигнатия юмрук. Снимка: Храна, не война.}

Отново според доброволци, в Харманли той давал противоречива информация какво го е довело в България и не реагирал позитивно на опитите за психологическа помощ.

„Сякаш всякакъв тип травми и зависимости могат да се излекуват с няколко сеанса в бежански център. Ако доброволците си позволяват такъв цинизъм, как можем да очакваме включване, интеграция или както искате да го наречете? Самите доброволци очакват само някаква представителна извадка от бежанците да бъде подкрепена“, казва Лачева.

Авторът на този текст поиска да разбере от Държавната агенция за бежанците към Министерски съвет каква медицинска и психологическа помощ е получил Ребин Митран в България, какъв е бил конкретният му статут у нас, има ли информация за извършени от него престъпления, потърсил ли е начин да бъде настанен и да се събере със семейството си. Отговорите на подаденото заявление по Законаза достъп до обществена информация бяха отказанипод предлог, че засягат лична информация, която от своя страна е законово защитена. Отказът не беше обжалван.

След Харманли, където явно не успява да бъде „интегриран“, Ребин Митран, с всичките си проблеми, се озовава на софийските улици.

„Тук започва да пие доста. Водка, вино … Питал съм го: „Защо го правиш? Това е лошо за тялото ти!“. Казваше ми: „Нямам дом, навън е студено, искам да се стопля“. Кракът му имаше нараняване. Не съм го питал какво. Когато ходих до джамията, го виждах да проси отвън. Изглеждаше мръсен, някои хора го удряха – и бежанци, и българи“, разказва Саид от Афганистан.

„Бяха го обирали и пребивали безцеремонно по улиците“, казва Галина, според която някои от нападенията вероятно са били по неонацистки подбуди.

Медицинските му проблеми са сред причините да се обърне към БХК. „Имаше изяснен проблем с единия крак. Научих от общи познати, че вероятно е имал онкологично заболяване, някакъв тумор или поне така му е било казано“, спомня си Радослав Стоянов. Аутопсията на Ребин ще покаже, че той е имал хронична исхемична болест на сърцето и заболявания на артериите.

Поради липсата на езикови знания, Ребин има огромни проблеми в комуникацията с която и да е българска институция, което превръща получаването на документи или здравни грижи в невъзможни ребуси, за които в края на живота си все пак търси помощ от неправителствената организация.

„Не смееше да споделя конкретни критики, защото се чувстваше уязвим. Единствената сериозна цел беше да напусне България веднага. Беше мамен и от други бежанци. Имаше спречквания. Но беше пламенна натура и не си мълчеше“, спомня си Галина Лачева.

Ребин не се е обръщал към отговорни институции и за насилието упражнявано спрямо него. Освен на улицата, той твърди, че това се е случвало и другаде – в Центъра за настаняване на бездомни хора в Захарна фабрика.

Обири, побои, изнасилвания в общинския център за бездомни?

„В кризисния център беше станал свидетел на убийство и се страхуваше за живота си. Служител е посегнал на приет в центъра човек. За този център имаме много сигнали от хора, които идват да се хранят при нас и споделят. Не трябва всяко свидетелство да се взима за чиста монета, но от много страни са отправяни много тревожни сигнали за това какво се случва там – физически посегателства, изнасилвания, малтретиране, подигравки, тормоз, кражби и от страна на персонала, нечовешко отношение, липса на квалифицирани кадри, които могат да се справят с психологическите проблеми на хора в най-окаяно състояние, липса на медицински грижи“, разказва Галина Лачева и допълва, че в центъра са искали подкупи на иракчанина, за да бъде настаняван.

„Ребин се оплакваше поведението на конкретно лице от персонала или лице, което подпомага персонала. Практика в този кризисен център е бездомни хора да бъдат наемани, за да помагат. Според Ребин въпросното лице е упражнявало насилие върху други настанени, заканвал се е, упражнявал е принуда, карал хората да му купуват марихуана. Над свидетели на насилието се е заканвал да пазят тайна“, допълва Радослав Стоянов. По думите му, оплакванията на Ребин не са първите по отношение на кризисния център в „Захарна фабрика“, получавани и от БХК.

В самия център твърдят, че Митран е имал сериозни проблеми с алкохола и заради това се е налагало да бъде гонен неколкократно. Наред с това, предвид липсата на българско гражданство и каквито и да е документи, той е настаняван там единствено на добра воля.

Той не успява да подаде официални оплаквания за срещнатото отношение, а твърденията за упражнено насилие там остават недоказани. В края на тази история ще се върнем към мястото, където умира Ребин Митран – иракчанин, йезид, в последните години от живота си – софиянец.