Ген. Климент Бояджиев, македонският командир на българската армия
Ген. Климент Бояджиев е главнокомандващият Първа българска армия по време на ПСВ, към която се числят и войниците, загинали на Каймак-Чалан, повечето от които идват именно от Македония. Оттам е и самият Бояджиев, роден в Охрид и освободил града в рамките на войната. Запитахме се обаче и колко българи са чували за генерала, като по този повод решихме да запознаем читателите си с историята на този изключителен човек.
Живот в борба за национално обединение
Ген. Бояджиев е роден на 15 юли 1861 г. в Охрид, където получава популярното и до днес в района име - Климент, в чест на българския светец Климент Охридски, прекарал последните години от живота си в най-красивия македонски град.
Още като ученик, под вещото наставление на Григор Пърличев, бъдещият генерал започва да проявява интерес към националната ни кауза, като при първа възможност отива в София. Там завършва Военната академия през 1883 г., а близо 10 години след това, през 1895 г., се дипломира и от Академията на Генералния щаб в Торино, Италия.
Военната му кариера се развива шеметно, като първата възможност да изпробва наученото получава през 1885 г. по време на Сръбско-българската война, където е адютант в щаба на Западния корпус. Отличното му представяне е само началото на изкачването му по военната стълбица: през 1888 г. става капитан, през 1894 г. - майор, през 1899 г. го повишават в полковник, а през 1910 г. най-сетне заема поста генерал-майор.
През Балканската война (1912-1913) генерал-майорът застава начело на 4-та Преславска дивизия, която по време на Люлебургаско-Бунархисарската и Лозенградската операция успява да пробие центъра на турската отбрана, и е една от основните причини за българската победа.
Турски войски отстъпват от Люлебургас през моста при Каридистан. По време на операцията българската войска дава над 20 хил. жертви - повече от всички загинали гръцки и сръбски войници по време на Балканската война.
При последвалата Междусъюзническа война генералът побеждава сърбите с Пета българска армия по направлението Кюстендил – Скопие. Трагичния край на войната обаче поставя цялата държава в трудно положение, а Бояджиев е избран от Фердинанд за министър на войната през 1913 г., за да тушира негативните настроения сред армията.
Той обаче напуска позицията, заемайки за кратко длъжностите началник на Трета военноинспекционна област и началник на Генералния щаб на армията. В този период той реформира войската и повдига загубения ѝ дух след националната катастрофа.
И така до Първата световна война
Горещите месеци в средата на 1915 г. са известни като Българското лято. Така е наречен периодът на преговори между Царство България, Антантата и Централните сили за включването на страната ни в Първата световна война.
Месеци след започването на конфликта България все още е неутрална и двата военни блока се надпреварват да я ухажват, тъй като тя има стратегическа позиция на Балканите и много силна армия. Франция, Великобритания и Русия се надяват да ни привлекат, като по този начин централните сили бъдат разделени и се направи черноморска връзка между нас и Русия.
От своя страна, Германия, Австро-Унгария и Османската империя желаят да ни привлекат, за да се обединим в общ фронт и тотално да разгромим Сърбия, а това да повлияе на неутралните все още Гърция и Румъния.
Вътрешните настроения в България също не са еднозначи, срещат се силни лобита и за двете страни, както и не съвсем незначително мнение, че трябва да бъдем неутрални.
Антантата и Централните сили преговарят с българското правителство, като ни обещават различни териториални придобивки. Великобритания ни блазни с присъединяване на част от Южна Добруджа, Източна Тракия до линията Мидия-Енос и безспорната зона в Македония. Но след остри протести на Гърция и Сърбия официалното предложение към нас остава доста по-постно.
Централните сили обаче обещават много повече и с много по-стабилни гаранции в размер на 500 милиона германски марки, които ни отпускат още през 1914 г. При победа пък вземаме: цяла сръбска Македония и евентуално Добруджа и Егейска Македония.
Нерешителността и непостоянството на Антантата, съчетано с малките териториални компенсации на фона на живия блян за национално обединение хвърлят България в прегръдката на Централните сили.
Малко преди включването на държавата ни в конфликта Климент Бояджиев подава оставка от щаба, защото не е съгласен със споразумението, което правим с Австро-Унгария и Германия, част от което е заличаването на сръбската държава и създаване на централно командване, ръководено от фелдмаршал Аугуст фон Макензен.
И така генералът се връща там, където се чувства най-добре - на фронта.
Той поема командването на Първа българска армия, която през октомври-ноември 1915 г. атакува сръбската войска по линията от устието на Тимок до Трън. Боевете са тежки, но победата е сладка - Бояджиев превзема цялото Поморавие: Ниш, Зайчар, Пирот. Следват Битоля и Охрид, родния град на българина.
"...Нека македонските българи получат своята свобода непосредствено от българските войски. Ген. Бояджиев е от Охрид. Той да ги освободи...", пише в дневника си ген. Константин Жостов, главнокомандващ щаба на армията ни тогава, който също е от македонския край.
В първото си писмо до своето семейство от 19 октомври самият Бояджиев пише: Исках с нещо да зарадвам вас и българския народ, та после да ви пиша. Слава Богу, с един удар сполучих да обруля доста круши - вече са свободни Неготин, Зайчар, Княжевац, Пирот и Бела паланка... Моята система е бавно, но сигурно и с най-малко жертви."
В друго писмо от 11 ноември той изразява надежди, че борбата за Македония няма да трае дълго, стига да не станат политически или военни усложнения.
"Аз не работя, за да добия похвалите на бай Ганя, който и без това е завистлив. На 1 декември ще мина през Велес и оттам за Битоля и Охрид. Там ще видя Стойкова, който пръв влезе в Охрид и ми телеграфира възторжени думи за моя роден град", пише той на 29 ноември 1915 г.
Български войници щурмуват сръбска позиция при връх Каймак-Чалан.
Епопея на забравените
След големите военни успехи в своя роден край генералът поема настъплението срещу съюзническите армии в Егейска Македония. Именно тогава се състои и една от най-тежките битки в съвременната българска история - тази за Каймак-Чалан.
Тя е считана от някои за най-голямата битка в историята, водена на толкова голяма надморска височина - цели 2524 м. Окопани на върха българите се изправят срещу сръбската армия между 12 и 30 септември 1916 г. Целта е била да се пробие българската отбрана и да се напредне по долината на р. Вардар, а оттам - към София, като се принуди България да капитулира.
Боевете на планината са изключително жестоки и настървени и от двете страни. Съглашението буквално смалява върха, след като в резултат от непрекъснат артилерийски обстрел от френски и сръбски оръдия Каймак-Чалан губи 10 метра от височината си. Освен че са по-многобройни, враговете ни са и по-добре снабдени, благодарение на близката до тях железница, а българите нямат дори муниции.
Въпреки това неговите защитници не се предават и храбро отблъскват настъпващите сърби цели 60 пъти, когато най-накрая вземат решението да отстъпят тактически. Равносметката е 1876 загинали български войници, 51 офицери и 5941 ранени войници и 126 офицери, както и множество полудели. От своя страна, сърбите губят близо 5000 войници, а ранени са още няколко хиляди.
Победата на сърбите обаче е безплодна, тъй като българите устояват до последния възможен момент и отстъпват точно с идването на зимата, която пречи на сръбските войски да напреднат и те се окопават, като по този начин спират настъплението си.
Водач на българите на върха обаче не е ген. Бояджиев, а полк. Алекси Попов, който проявява изключителна храброст и успява да удържи войниците си на позиции. Самият Бояджиев, който е главнокомандващ на всички войски на този фронт, включително каймак-чаланските, също претърпява няколко неуспеха и подава оставка от поста командир на Първа българска армия и се уволнява от армията.
Каймак-Чалан - година след боевете.
След края на войната, през ноември 1918 г., заминава за Германия, притеснявайки се от политическо преследване. Подозренията му са верни и през 1923 г. бива осъден на 5 години затвор като един от виновниците за Втората национална катастрофа. Амнистия получава една година по-късно след свалянето на правителството на Александър Стамболийски.
Почива на 15 юли 1932 г. в София.
Да откажеш обяд с царя
За личността на ген. Бояджиев не е известно много освен че е бил изключително упорит, дисциплиниран и строг човек със силна любов към отечеството.
Доказателство за отдадения му в служба на България живот освен редицата му военни успехи е и фактът, че той изработва първата релефна карта на страната.
Живота си за отечеството дава и неговият син, също военен, поручик Никола Бояджиев, който загива на 1 февруари (14 февруари нов стил) 1915 г. в атентата в софийското Градско казино (днешна Софийска градска художествена галерия) заедно с още трима души.
Смята се, че терористичният акт е направен с помощта на Османската империя, за да бъде вкарана България във войната на страната на Централните сили. Той е насочен срещу цар Фердинанд, а пряк организатор са т.нар. Червени братя.
Червените братя са анархистка терористична група, действала в Османската империя и България в периода между Младотурската революция и Първата световна война. Те са имали османски възгледи, като нейни членове са били редица български левичари. Освен за атентата в Градското казино са отговорни и за още няколко нападения.
Въпреки - или по-скоро точно заради - трудностите, с които се сблъсква, Климент Бояджиев нито за момент не отстъпва от интересите на България, нито от своите. Не се плаши от нищо и от никого, свидетелство за което е отказът, който прави, на поканата за обяд с цар Фердинанд.
Това се случва в годината, когато генералът е начело на българската армия - позиция властна, но и опасна. Тогава, в деня на "Св. Константин и Елена", Фердинанд го кани на обяд, но Бояджиев отказва, тъй като съпругата му има празник на тази дата.
На което царят възкликва: "Той наистина е един много упорит македонец".