Фоторепортерка: На 77 г. за първи път излизам да прося

На Коледа се случват чудеса, не само по филмите. Но се случват и други работи.

След последната Коледа баба Елена, която е на 77 години и е бивш фоторепортер със 145 лв. пенсия, е принудена да проси на улицата, за да живее.

„Тук съм от края на декември. Тази година за първи път на Бъдни вечер нямах тиквеник на масата. Нямах пари да купя продуктите.“

Така започва историята си баба Елена, която вече от месец проси в центъра на София. Облечена е в старо шушляково яке, с протрити зимни обувки и вълнена шапка. „Идвам тук към 12 на обяд, че е по-топло и стоя до късния следобед. Колкото да събера пари за хляб и мляко, и си тръгвам. Ама е студено, измръзва се. Като стоя 4-5 часа и после като стана, едва ходя, вкочанена съм“.

Възрастната жена седи на перваза на изоставен, неработещ магазин,  наблизо се вижда цветен надпис с логото на голяма банка. Малкото жълти стотинки в картонената кутия пред нея проблясват на студеното януарско слънце. Хората я подминават като поредната просеща на улицата, рядко пускат пари. Въпреки това тя казва: „Дават ми хората, колкото имат. И най-вече по-младите. Ама циганите идват и ми ги взимат. Едно малко има тук, обикаля и като мине, рови в кутията, и на няколко пъти ми взима стотинките. Пък има една млада циганка, която се прави на стара, увива се в шалове, прегърбва се, прави се на възрастна. Чудя се как може така, аз ако можех да работя, нямаше да прося“.

Баба Елена е родена е през 1936 г. Има 20-годишен трудов стаж и взима минимална пенсия от 145 левa. До '90 година е работила като фоторепортер в „Български фотограф“, правила протоколни снимки. През '91 съпругът й, също фоторепортер, умира и тя остава да живее сама. Има син, който е женен с вече пораснали деца. В момента работи като шофьор.  До момента не е търсила социални помощи от държавните институции, защото винаги се е опитвала да се справя сама. „Пък и там кой ли ще ми обърне внимание, точно на мен“, допълва тя.

Дори през Виденовата зима не съм стигала до улицата

„Виж, синът ме гледа, обича ме, но аз не искам да го притеснявам. Не се чувствам удобно да му искам пари. Той преди ми даваше, но и на него не стигат, жена му се сърди. Не искам да им развалям семейството. Той има собствен живот. Досега винаги съм се справяла, работила съм, живяла съм достойно. Сега за първи път в живота ми се налага да прося. Дори през Виденовата зима, когато беше най-тежко, не ми се е налагало такова нещо. Вярно, тогава пак едва се намираше храна, но чак до улицата не съм стигала.

Евро първенство 2008

Скръстила ръце пред свитите си колене, покрити с шал, бившата фоторепортерка гледа с единственото си виждащо око, на другото има глаукома. Ръцете й треперят в черни ръкавици. „Тези ръкавици ми ги даде едно момче вчера. Минаваше по улицата, видя ме, свали ги от ръцете си и ми ги даде“. Ръкавиците са с надпис на английски – „Евро първенство 2008“.

Баба Елена разказва как първия ден, когато дошла да проси, една циганка я изгонила да отиде на друг тротоар, защото това бил нейният район. Имало и много такива, които тя виждала как се правят на болни и недъгави, за да будят съжаление у хората, и да им дават пари.

"Като излязох за първи път, точно след Коледа, се почувствах много зле, срамувах се. Беше ме страх да не ме види някой познат. Най-много ме е страх да не ме види синът ми, защото ще му стане много мъчно и ще ме пита защо не искам помощ от него“.

Последно баба Елена е работила в Халите. По думите й там била пребита от момче от ромски произход. То било дошло, за да си отмъсти за това, че от охраната пребили негов събрат, защото ровел в кофите, а това е забранено. „Той искаше да си го върне на някого и реши това да съм аз“, разказва възрастната жена.

„Би ме много. Какво ми направи на краката, не знам, но едва ходя. Нощем не мога да се обърна в леглото. Така и не отидох на лекар, нямам пари, какво да правя там?! Аз и парното не съм си платила, нищо. Те парите ми едва за храна стигат.“

30 лева са много пари

„След Халите ходих и си търсих работа като чистачка някъде. Взеха ме в един голям магазин в центъра. Стоях три дни и като разбраха на колко съм години, ми казаха, че няма как да стане и да си ходя. Даже онзи ден шефът на този магазин мина случайно от тук и като ме видя ме пита „Защо така?!“. Обясних му и той продължи по пътя си. Какво може да направи?

Не, аз никого не обвинявам за това, че сега съм на улицата. Не мразя и сегашните ни политици дори, то и на тях не им е лесно. Просто не мога да си обясня как може някой да строи магистрали, когато хората гладуват?! Ей това главата ми не го побира. Но, остави това, ние старите все някак ще изкараме с малко, той животът ни е минал, но виж за младите какво е?! Мизерия. Една трета от младите са алкохолици и наркомани. Защо никой не мисли за бъдещето на нацията? Остави ни нас, ние сме минало, ами какво ни чака след това?!

„Често идват млади хора при мен и ме питат с какво могат да ми помогнат. Едно момиче, учителка по английски, ми каза, че може да ми даде дрехи, на другия ден ми донесе и храна, сготвена от нейната баба. Има и добри хора.“

„Най-много пари спечелих един ден, когато до мен легна и едно улично куче. Много сладко кученце беше и хората май от съжаление към него ми пускаха повече пари. Тогава събрах най-много от всякога – 30 лева. Това са много пари. Купих си един хляб, картофки, сирене и малко кайма. Направих си супа топчета, за три дни ядене. Ама на другия ден пак съм тук, на улицата...“

Вярвам в Господ

„Въпреки това, което ми се случва сега, аз вярвам в Господ. Може в момента да ми праща трудности и несгоди, но аз вярвам, че винаги има причина някой човек да страда по един или друг начин. Така се постига равновесие и баланс в живота. Чрез страдание се налага да изкупиш греховете. Става дума за изкупване на грехове и стореното до девето коляно. Ти самият може да нямаш вина. Какво да се прави, каквото му дойде на човек до главата“.

Баба Елена въздъхва, усмихва се и продължава:

„77 години съм живяла, винаги съм имала покрив над главата си, няколко коли сме сменили през годините, работила съм, достоен живот съм имала и никога не съм си представяла, че един ден ще стигна до тук – да прося на улицата. Но ето, че и това доживях. Адът е на земята. Тук човек страда и чрез страданието си се пречиства. Така се подготвя за пътуването си в рая. Само дето от там така и никой не се е върнал, и никой не знае как точно изглежда. Сигурно е много хубаво и не се налага да просиш, за да се храниш. Много ме е срам, че съм тук, но друг избор нямам, дано нещата се оправят... Само се моля синът ми да не разбере, моля се..."

* Името е променено с цел запазване достойнството на възрастната жена

---------------------------------------------------------------------------------------------------------

След публикуването на репортажа много читатели се отзоваха с желание и готовност да помогнат на възрастната фоторепортерка принудена да проси на улицата. Всеки, който иска да помогне по някакъв начин, може да се свърже с редакцията на OFFNews, като пише на следния имейл office@offnews.bg или се обади на някой от следните телефони:

02/439 32 33

02/ 439 32 32

02/ 439 32 30