Високо. Толкова високо, колкото само ФСБ могат

Такъв концерт като нашия никога не е правен. Няма и да има повече, каза преди 10 дни Румен Бояджиев по OFFRoad Radio. Такава голяма дума, казана предварително, винаги остава зрънце съмнение за самохвалство. Но който е бил вчера в НДК, за да види FSB Symphony, с ръка на сърцето може да каже, че това е най-величественият и грандиозен концерт на българска група, правен някога. А ФСБ са толкова високо, колкото само те могат да бъдат.

Началото в препълнената Зала 1 на НДК е тромаво и дава индикации, че пищното шоу може да се превърне в много шум за нищо. ФСБ са останали само трима - Румен Бояджиев, Константин Цеков и Иван Лечев. Зад гърба им е цял симфоничен оркестър, а в едното ъгълче - и цяла рок група. Свирят нови песни. Не са лоши. Даже са много майсторски, но някак си витае усещането, че магията отпреди 25 години си е отишла. 100 виртуози не могат да върнат магията, която преди 30 години само петима правеха. И тъкмо когато мисълта, че човек никога не може да влезе два пъти в една и съща река, започваше да напира, се случи онова свещенодействие, което дава обяснение защо ФСБ изнасят концерт веднъж на няколко години, а късметът да присъстваш на него е катарзис за душата.

Това, което предстои, е нещо, което само най-големите имена в рока са успявали, и то много рядко. Старите песни, които всички знаем наизуст, звучат съвършено различно. Напълно разпознаваемо, за да отприщят спомена от първото им слушане преди 20 или 30 години, напълно логично, за да предвидиш всяка нота и напълно различни от всички студийни и концертни версии.

"Зимна къща" вероятно е песента с най-хубавия текст в българския рок. Нужни са десетина секунди, за да се схване, че фееричната интродукция е точно към нея. Когато настъпва моментът за ония вълшебни думи на поета Калин Донков:

"Ако в чая въздъхнат горчиви треви

и потръпне червената риза на клена..."

публиката вече е в един съвсем друг свят. Много далече от шумотевица и ежедневните несполуки. Усещането е прекрасно, но "Зимната къща" е само увод към това, което ще последва.

ФСБ имат една много спорна песен, която винаги е била аргументът на критиците, които ги обявиняват, че са прекалено софистицирани. С други думи - надути. Песента се казва "В средата" и на мен лично винаги ми е била любимата. Много е тежка и е много по-вероятно да не ти влезе в главата, отколкото при всяко слушане да я усетиш. Румен Бояджиев я пее като на живот и смърт. Остава още половин тон гласът му да се разпадне, на няколко пъти овладява дрезгавината на косъм. На финалния стих:

"...но не в последните светлини гориш ти -

от нежността стареем ние,

но нищо, нищо..."

публиката е на крака. Мнозина са се просълзили. Това е най-хубавото изпълнение на най-хубавата песен на ФСБ. Мащабът, който музикантите от Пловдивската филхармония и диригентът - маестро Григор Паликаров, са дали, е космически. В този момент стават ясни думите на Румен Бояджиев пред OFFRoad Radio, че много пъти са правени концерти за рок група и оркестър, но този е първият, в който групата е част от оркестъра. И си даваш сметка, че много добре е знаел какво има предвид с думите, че този концерт няма да се повтори. Просто тази песен не може да бъде изпята по-добре.

Следва пищна поредица от големи хитове в приказно красив аранжимент - "Протегнах две ръце", "Не така", виртуозно изпълнение на закачливия "Пъпеш", в който Константин Цеков свири на акордеон. На "Няма как" очаквано влиза хорът на ансамбъл "Тракия". Само това да беше, вече е прекрасно. Но гвоздеят предстои.

Тежки и почти погребални ноти от ниските духови инструменти трийсетина секунди разколебават ухото дали интродукцията е към "Високо" или ще прехвърли към още по-далечен от оригинала аранжимент. Оркестрацията е странна и епична, кристално чистите гласове на хора народни певици кънтят великолепно след нежния глас на Румен Бояджиев. Трите гайди във финалните секунди отпращат към звездите. Които са звезди, защото са високо. Толкова високо, колкото само ФСБ могат да се издигнат.

Зала 1 е на крака. Поостарялата публика е в екстаз като на тийнейджърски концерт. Върнала се е в младостта си и не вярва, че тя свършва. ФСБ и музикантите се покланят няколко пъти. Като бис изкарват един инструментал. Не са изпели петте си най-големи хита и има зрънце надежда, че са запазили поне един за финал. Но след това изпълнение на "Високо" втори финал не е възможен. Косьо Цеков почти се примолва на публиката, че на Румен вече глас не му е останал. А Румен чистосърдечно си признава, че нямат повече репетирани песни с оркестъра. Поема си дъх няколко минути. И пак започва "Високо". Този път гласът не му трябва. Публиката пее. Нежно, приглушено, опитвайки се да следва пътечката към звездите, която той преди малко е прокарал...