Теодора Димова в подкаста: Руската църква се опитва да ни подчини, вярата ни се замени със суеверия

„В Българската православна църква (БПЦ) има кръгове, които искат да я подчинят на руската църква и да я направят неин филиал. Има и други кръгове, които смятат, че тя трябва да отстоява своята националност. Вярата е най-дълбокият прорез, който може да стане в човешката душа. Той е едновременно и благодателен, и мъчителен.“

Това заяви писателката Теодора Димова в подкаста на OFFNews с водещ Калоян Константинов, коментирайки борбите за власт в духовните среди у нас. Тя отбеляза и своите притеснения относно избора на новия патриарх, видинския митрополит Даниил, избран на 30 юни 2024 г.:

Както свещеникът е изключително важен за човека, отиващ в храма, за да го привлече да остане, така и патриархът е важен за цялата нация и вяра. Той е предопределен да бъде неин баща, да обединява и създава общност. Възлагаме надежди на новия ни патриарх. Реална тревога будеха неговите оправдания за агресията в Украйна! За думите му, че Вселенският патриарх иска да узурпира световното православие чрез насилие! За това, че Даниил оспорваше неговия каноничен вековен авторитет в цариградската патриаршеска катедра.

Редно е да споменем, че след интронизацията му вече не чуваме нито едно от тревожещите твърдения, изразени, докато беше митрополит. Може би е осъзнал, че сега като патриарх е баща на всички ни. Силно се надявам, че ще изпълнява своите задължения съвестно и ще обедини българите, вместо да ги разедини. Действията му в София в момента вдъхват надежда.“

Според писателката за разкол в БПЦ не може да се говори към момента и дори самата мисъл е страховита. Притеснително е и ухажването на църквата от страна на държавата.

Цялата помпозност и церемониалност около изпращането на патриарх Неофит и интронизацията на Даниил е смущаваща. Малко плашеща дори. Вярно е, че по този начин авторитетът на църквата се издига в очите на народа, но се прави по един изкуствен начин. Нейният авторитет не се крепи на президенти, премиери, шпалири и гвардейци, а на вековната ѝ история. На вътрешната ѝ сила. Изниква логичният въпрос дали държавата няма да поиска да използва БПЦ за свои цели? Дали не иска да я превърне в проводник на дадена идеология – била тя президентска или друга?

Според Теодора Димова религията се превръща в уред на политиците още в зората на демокрацията, когато „атеистите за една нощ се превърнаха във вярващи хора:

През 90-те години всички политици изведнъж влязоха в църквата. Стояха на всяка служба от начало до край. Единственият ефект беше, че ставаха за смях. Факт е, че от години държавата и общините помагат на църквите, ремонтират ги, даряват. Но това често се случва в замяна на конкретни услуги. Политиците искат да се закичат с вярата и да я накарат да служи на собствените им интереси.

Според нея истински вярващите българи, които ходят на църква в неделя и „участват в нейните тайнства“, са не повече от 1%. Въпреки това в пъти повече твърдят, че са вярващи, а медиите отразяват интронизацията на патриарха сякаш е държавен глава. Това трябва да буди съмнения.

Голяма част от вярата на хората, определящи се сами за вярващи, е подменена със суеверие. Станахме свидетели как леденото хоро на Богоявление изземва самия празник. Не ние е ясно какво се е случило на Богоявление, но дали ще се участва на хорото е ключово. На Цветница не се знае какво е станало, но е важно да си занесем върбичка вкъщи. На Бъдни вечер се чества рожден ден. Основната личност и фокус би трябвало да е рожденикът. Целта не е да се наядем. Забележете колко много хора носят червени конци на ръцете си. Цялата ни вяра се е превърнала във вълшебство с магическа пръчка, което има за цел да ни направи богати, здрави и успели.

За съжаление, голяма вина носят за това свещениците, които не се борят срещу тези суеверия. Забележете как се поставят монети върху иконите. Кому е нужно това? До тях има каси за дарения. Просветната дейност на свещениците и патриарха е първостепенна. А тя е много занемарена. Почти не се издават вестници, списания и книги. В съседна Сърбия религиозната книжовност е силно развита. У нас има 1-2 частни издателства, които публикуват християнска литература. Но БПЦ не го прави. И това дава пространство за суеверие.

Според писателката, подмяната се извършва в годините на комунизма у нас. Именно тогава връзката между църквата и народа се къса, което е „най-страшната последица от комунизма“. Тя изтъква важната роля, която БПЦ е изиграла в обществения живот на страната и народа ни през последните столетия, преди социалистическия режим. Примерите са безброй, но Димова изтъкна спасяването на българските евреи през Втората световна война, за което основен принос имат именно вярващите и духовниците.

„Тоталитарната власт е била изключително яростна към свещениците и църквата, ако прочетете томовете на игумения Валентина Друмева с данни за измъчени, изчезнали и убити свещеници – ще се ужасите. Показателно е обаче, че тя събира тези данни по своя инициатива. БПЦ не прави подобно нещо и не полага усилия да запознае народа ни с трагичната съдба на духовенството през комунизма. Същата е и ситуацията с образованието в България, което почти не застъпва престъпленията на комунизма.

Ние извършваме повторна гавра с жертвите на комунизма, като не говорим за тях. Нашето общество обаче има навика да забравя миналото си и лошата си съдба, преструвайки се, че не съществуват и важно е единствено бъдещето. За съжаление, България не може да продължава напред, без да изчисти миналото си. Без да го осъзнае и създаде национален консенсус около него. В противен случай то ще остане като гнойна рана, която да трови организма ни. Това е основна причина да тъпчем на едно място като общество и държава.“